За вярата, неверието и нашия избор ╫ Свещеник Валерий ДУХАНИН

От книгата на свещеник Валерий Духанин „В какво вярваме”

Вярата е удивителен Божи дар за човека. Благодарение на този дар ние можем да познаваме онова, което не виждаме с телесните си очи. Без вяра не е възможно никакво знание. Нали за да усвоим с душата си някакви знания, преди това трябва да повярваме в тези знания, да повярваме, че те действително могат да разширят нашия кръгозор и да обогатят вътрешния ни свят. Ето защо известният мислител Блез Паскал казва: „Вярата е силата на сърцето”, тя прави нашето сърце силно, способно на дълбоки познания.

Вярата е потребност на човешкото същество, на което е свойствено да вярва в нещо. Вярата е вътрешно приемане на определени ценности. Благодарение на вярата у човека се появява цел, към която той е готов да се стреми през целия си живот. Но вярата невинаги е насочена към истинските ценности. Например съществува вяра в легендарни личности, в политически идеи, в лъжливи философски концепции. Затова е толкова важно да се грижим за правилното действие на тази потребност, така че тя да дава на душата истински ценности. Това е вярата по принцип.

А вярата в Бога е особено откровение на душата на човека, когато Господ Бог открива Себе Си на искрено търсещия човек. Тогава човек изведнъж открива в сърцето си близостта на Небесния Отец с нас и нашата особена потребност от общуване с Него. Той разбира, че битието не се ограничава само с материята и че човек е предназначен за вечността, а нашето състояние във вечността зависи от близостта ни с Бога.

Съществуват три вида вяра – това е много важно да се знае, защото невинаги, когато се говори за вяра в Бога, се разбира едно и също. Трите вида вяра са своего рода степени на духовно възлизане: вяра като увереност, вяра като доверие и вяра като вярност.

Вярата като увереност – това е разсъдъчното признаване на някаква истина. Например някой ще каже: „Аз съм убеден съм, че Земята е кръгла, и още, убеден съм, че има Бог”. Това е един вид дълбока убеденост в съществуването на нещо. Тук вече няма съмнения: да, Бог съществува. Но твоят вътрешен свят не се променя много от това. За такъв човек Бог е просто един от обектите на нашата Вселена: съществува планетата Марс, съществува и Бог. Затова такъв човек невинаги съотнася вярата със своите постъпки, не се опитва внимателно да гради своя живот според вярата, а действа според принципа: „Аз съм сам за себе си, и Бог е Сам за Себе Си”. Тоест, това е просто признаване с ума на факта на Божието съществуване.

Втората степен – това е вярата като доверие. Нека да помислим: кога един човек се доверява на друг? Тогава, когато му открива своето сърце и когато като че приема другия човек в сърцето си, тоест, когато възниква особена душевна близост. И вярата в Бога като доверие, за разлика от простата убеденост, прави човека близък с Бога. На това ниво на вяра човек не просто разсъдъчно се съгласява със съществуването на Бога, но приема Господа в обителта на своето сърце. Такъв човек чувства Божието присъствие и в случай на скърби или житейски трудности непременно ще си спомни за Бога и ще започне да Му се моли. Доверието предполага надежда на Бога, както и това, че човек вече се стреми да съобразява своя живот със своята вяра в Бога.

Впрочем, ако детето се доверява на своите родители, това още не значи, че то винаги ще ги слуша. Понякога децата се възползват от родителското доверие, за да оправдаят своите постъпки. И става така, че човек се доверява на Бога, но сам невинаги бива верен на Бога. Той сякаш казва: „Може би, Бог ще ми прости моите слабости”, и въпреки че такъв човек от време на време се моли, той невинаги се стреми да побеждава своите слабости, невинаги е готов сам да пожертва нещо за Бога.

Затова най-възвишената степен – това е вярата като вярност. Това е не само признаване на Бога , не само доверие към Него със своето сърце, но и следване на Бога със своята воля. Такава вяра предполага истинска, чиста любов, защото истинската любов е немислима без верността. Това се изразява в жертвеност, когато се стараем да градим своя живот според Божията воля, и за тази цел отсичаме греховните пожелания на своето естество. Такава вяра става основа на всички ценности в живота на вярващия човек; и само тя е спасителна. Но това предполага и вътрешна работа над себе си, победа над своите страсти.

Откъде произлиза атеизмът, къде са скрити неговите корени и защо той е толкова устойчив в човешките души?

По принцип, съществуват два вида атеизъм. Първият – това е принудителното неверие, когато детето просто така е било възпитано, и по тази причина няма представа за духовния свят. В определен момент такъв човек може лесно (разбира се, в известен смисъл лесно) да намери вярата: тя се проявява в него като забравено, но не изгубено съкровище. В този случай вярата в човека не е мъртва, а спи; и тя може да се пробуди – при размисли за смисъла на своя живот, при съзерцание на чудната картина на Вселената, при внимателно наблюдаване на примера на живота на искрено вярващи хора, както и в много други случаи.

Вторият вид неверие е идейният атеизъм – това е някаква вътрешна агресия, неприязън към духовното, така че човек се отвръща от Бога, както имащият болни очи се отвръща от слънцето. При това самият атеист понякога не разбира същността на своя атеизъм. Какво е атеизмът по своята същност? Атеизмът преди всичко е опит да се криеш от Бога, да се скриеш, да закриеш очите си с ръце и да кажеш: „Няма Бог”, както ние понякога се опитваме да се скрием от собствената си съвест, която е Божият глас в човека.

Атеизмът е отричане на Бога, но важното е да знаем, че това отричане не е задължително да започне в разума или разсъдъка, а най-често става някъде в дълбините на падналата душа, в нашето сърце. От Свещеното Писание знаем, че това за пръв път е станало още у първите хора, когато в Рая, след като нарушили Божията заповед, те се опитали да се скрият от Божието лице. Господ Бог, обръщайки се към Адам, пита: Адаме, где си? А той отговаря: Чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол, и се скрих (Бит. 3:9-10). Ето, тази греховна голота, тази оголеност от Божията благодат, кара човека да се крие от Бога. Но причината не е само в това. В цялата история атеизмът е и такава философия на живота, при която просто ти е удобно да няма Бог. Атеистът сякаш разсъждава така: „Ако няма Бог, то за моите грехове няма да последва нищо, защото аз живея в един много кратък отрязък от време; затова е по-добре да си поживея за свое удоволствие, а какво ще стане с душата ми след телесната смърт, това не ме интересува. Материалните блага можеш да ги докоснеш, а добродетелта – що за съкровище е тя?” И пак, всичко това възниква стихийно в дълбините на падналия дух, и едва след това може да се оформи във вид на логически подредено материалистично светоусещане.

Можем да отговорим и така, че атеизмът се появява сред хората и поради това, че те просто не знаят какво съкровище, каква радост, каква пълнота на живота и истинско щастие ще намерят, ако се обърнат към Бога. Защото понякога се надсмиваме над онова, чиято ценност не сме познали в собствения си живот. Така човек, който никога не е познал любовта, се отнася презрително и високомерно към хората, които се обичат помежду си, но когато в собственото му сърце се зароди любов, той усеща колко по-богат е станал неговият вътрешен свят и колко по-осмислен е сега животът му, който преди е изглеждал безинтересен и скучен. Човекът, който не е имал опита на вярата, не разбира и ценността на вярата. И ако в дълбините на неговата душа желанието за вяра вземе връх над моментните низки влечения, може би с времето това ще се изрази в гореща жажда за вяра, а след това и в обръщане към Бога. Но човек често просто не иска да бъде вярващ, в неговата житейска позиция, отричаща Бога, се изразява дълбинното лично самоопределение, на което, уви, има право всяко същество, създадено със свободна воля.

Обръщането на човека към Бога – това е, и навярно винаги ще бъде, загадка. Нали светоусещането на вярващия човек толкова се отличава от това на невярващия, че обръщането от едното към другото винаги изглежда парадоксално, както изглежда парадоксално преминаването през дълбока пропаст. Но Христос е ходел по водите, а на Своите ученици е открил, че имащият вяра колкото синапово зърно ще може да премества и планини (Мат. 17:20). Затова хората се обръщат към Бога дори и в най-неподходящи, бих казал, условия за това – когато гонят вярата, надсмиват се над религията, опитват се всякак да изкоренят Църквата.

Човек често идва във вярата поради това, че изведнъж чува в душата си някакъв зов, необходимост от търсене. Човек още не разбира, че му липсва Бог, но той вече чувства, че земното не го удовлетворява. Появява се нещо като търсене на смисъла на живота, тъй като изведнъж се разкрива безсмислието на земната суета.

Понякога за разбирането на това помага някаква критична житейска ситуация, силна скръб, сблъскване със смъртта, когато изведнъж се разкрива, че не всичко е така, както ни е изглеждало преди, че има нещо, което излиза извън рамките на нашия материален свят. Духовният писател на ХХ век Н. Е. Пестов цитира свидетелството на един от свързочниците, приемащи по радиото бойни съобщения от руските военни летци по време на Втората световна война. Този свързочник казвал, че много летци, които преди никак не са проявявали своята вяра, в момента, когато били улучени от врага, и самолетът, обхванат от пламъци, вече падал, изведнъж започвали да се молят: „Господи, приеми душата ми”. Това се чувало по радиовръзката.

Работата е там, че критичната ситуация – това е такова събитие в живота, когато пада всичко излишно и човек остава насаме със себе си. Изчезва всичко наслоено, снема се маската и душата прозира, че съществува духовен свят, че човекът не е център на мирозданието, че ние имаме Небесен Отец, без Когото животът не би бил щастлив. Такова прозрение не е задължително да настъпи само чрез скръб, но и при докосване до светинята, при среща с благодатен човек, при собствените вътрешни търсения и пр. Но ако у човека не настъпи вътрешен поврат, и по-точно, ако не настъпи вътрешно пробуждане на душата, не се случи нейното прераждане, той няма да стане вярващ при каквито и да било аргументи.

Но на хората е свойствено да постъпват по различен начин, макар и да живеят при едни и същи условия, да се възпитават еднакво и дори да произлизат от едно и също семейство. Ако у човека липсва вътрешното, макар и слабо движение по посока на Бога, той няма да може да се обърне. И понякога изглежда, че човек, който отхвърля Бога, е подобен на някой, който в ясен, слънчев ден е затворил очи, закрил ги е с ръце и казва: „Няма слънце!” Такава позиция може да бъде много опасна. В спомените на княгиня Наталия Владимировна Урусова, заварила революцията и видяла ужасите на новия безбожен строй, е описан следният поучителен случай. В град Ейск по време на диспут за вярата комисарят на града станал и, посочвайки ръчния си часовник, казал: „Ето, сега е шест без десет, да видим дали Бог, ако Го има, ще ме накаже за моите думи”. И веднага след това си позволил да изрече ужасна хула против Бога и се изсмял. Докато се смеел, звъннал телефонът, който бил на масата пред него. Комисарят взел слушалката, побледнял и се хвърлил да бяга от събранието. Оказало се, че точно в шест без десет неговият единствен син, десетгодишно момче, случайно се е застреляло, играейки си с револвера, който бащата бил забравил на масата в кабинета си. Но по-късно комунистът и това явно Божие наказание обявил за случайност и така си останал враг на Бога.

Защо някои хора се обръщат към Бога, а други – не, дори ако се намират в еднакви условия? Защото човек има свободна воля и всеки в този живот осъществява свободен избор по отношение на вярата в Бога и духовния живот. Да не забравяме, че равнодушието към Бога също е избор.

Автор: свещ. Валерий Духанин
Превод: Татяна Филева

Източник: bogonosci.bg
Снимка: Иерей Валерий Духанин

Картина: „Pilgrims at Emmaus”, 1648, Rembrandt (Rembrandt Harmenszoon van Rijn) (1606 – 1669), Louvre, Paris - commons.wikimedia.org

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK