Един мъдър човек ще извлече по-голяма полза от кухия памфлет, отколкото един глупак от Св. Писание | Джон МИЛТЪН

Ако в английската литература фигурата на Джон Милтън (1608 ~ 1674), автор на „Изгубеният Рай“, е съпоставима само с тази на Шекспир, то с „Ареопагитика“ (1644), с речта си в защита на свободното слово, той е смятан за Шекспир в журналистиката. Фредерик Хънт твърди, че именно „Ареопагитика” открива темата за борбата с цензурата. А според една бележка на Гор Видал за Първата поправка към Американската конституция Милтън всъщност „би казал всичко това по-добре”, но в крайна сметка „би утвърдил същите положения”.

Фрагмент от речта на Джон МИЛТЪН в защита на Свободния печат към Парламента на Англия - АРЕОПАГИТИКА

(Титулна страница на изданието на Areopagitica от 1644 г.)

(Portrait of John Milton in National Portrait Gallery, London, detail)

Книгите са живи

Не отричам, че за Църквата и държавата е от изключителна важност да се проявява бдителност за поведението на книгите и хората; а след това и да се ограничават и затварят, да се въздава най-строга справедливост на онези от тях, които са сторили зло. Защото книгите не са съвършено мъртви неща, но всъщност съдържат възможност за живот в себе си – толкова дейна, колкото е и душата, която ги е износила; те даже съхраняват като във фиала по най-чист начин деятелността и същността на живия интелект, който ги е отхранил. Аз зная, че книгите са толкова жизнени и толкова стихийно плодовити, колкото и легендарните зъби на змея; че ако бъдат засети нашир и длъж, после могат да поникнат като въоръжени мъже. И все пак, от друга страна, освен ако не сме изключително внимателни, да се погуби една добра книга е все едно да се погуби човек. Този, който убива човек, убива разумно същество, образа на Бог; онзи обаче, който унищожава добрата книга, убива самия разум – убива, така да се каже, образа на Бог право в окото.[3] Много хора живеят, само за да обременяват земята под себе си; една добра книга обаче е драгоценната жизнена кръв на извисения дух, нарочно балсамирана и затворена в съкровищница за живот отвъд живота. Истина е, че никой век не може да възстанови живота (и вероятно това не е голяма загуба), но с хода на вековете рядко се възстановява отхвърлената и изгубена истина, а поради това цели народи страдат горчиво. Затова трябва да сме много внимателни по какъв начин преследваме живия труд на обществениците, как разливаме онзи отлежал човешки живот, съхранен и натрупан в книгите. Защото е ясно, че по този начин може да се извърши един вид човекоубийство, понякога да се понесе мъченическа смърт, а ако се отнася до целия тираж – един вид масово унищожение. В този случай екзекуцията не приключва с унищожаването на изначалния живот, ами погубва и онзи етеричен и пети елемент [4], духа на самия разум, погубва по-скоро безсмъртието, отколкото живота. Но за да не бъда осъден за въвеждане на цензурата, докато й се противопоставям, аз няма да се откажа от затруднението да се обърна към историята, която ще покаже какво е било сторено от древните и прочути държави срещу тази неуредица до момента, в който планът за цензуриране не изпълзял на бял свят от редовете на Инквизицията, не бил захванат от някои от нашите прелати и не заразил някои от нашите презвитери.

За нуждата от познаване на доброто и злото

Ние знаем, че доброто и злото израстват в този свят почти неразделно; че познаването на доброто е толкова свързано и преплетено с познаването на злото и толкова мъчно се различава от него поради много коварни прилики, че даже онези размесени семена, които били възложени като вечна работа на Психея, за да ги разделя и подрежда по вид, не били по-разбъркани.[60] Познанието за добро и познанието за зло навлезли в света като близнаци, след като бил усетен вкусът от кората на една ябълка. И вероятно в това се състои осъждането на Адам за познаването на добро и зло – да познава доброто чрез злото.

Щом като следователно настоящото състояние на човека е такова, то каква мъдрост би могла да се избере, на каква непорочност би могло да се отдаде предпочитание, без да се познава злото? Този, който може да възприеме и разбере порока с всички негови клопки и привидни удоволствия и все пак да се въздържи, да отличи, да предпочете онова, което е истински по-добро, той е истинският християнски войн. Не мога да възхвалявам скитащата се отшелническа добродетел, която не се упражнява и не е задъхана от изтощение, която никога не се впуска в битка и вижда своя противник, но се измъква от състезанието, в което трябва да се надбягва в прах и пот за безсмъртна награда. Със сигурност в света ние носим не невинност, а по-скоро нечистота. Това, което ни пречиства, е изпитание, но то изпитва чрез своята противоположност. Следователно онази добродетел, която е млада и неопитна в съзерцаването на злото и го отхвърля, без да познава големите неща, които порокът обещава на своите последователи, е само празна, но не и чиста добродетел – нейната белота е повърхностна. Затова и нашият мъдрец и задълбочен поет Спенсър[61], когото се осмелявам да смятам за по-добър учител от Скот или от Аквината[62], като описва умереността в лицето на Гийон, прекарва него заедно със съпътстващия го поклонник през пещерата на Мамон и през жилището на земните наслаждения, за да може той да види и да знае, но все пак да се въздържи.[63]

Щом като следователно познаването и изследването на порока в този свят е толкова важно за изграждането на човешката добродетел, а търсенето на заблуждението – за потвърждаване на истината, то как бихме могли по-сигурно и по безопасно да се впуснем в обиталищата на греха и лъжата, ако не чрез четене на всякакъв вид трактати и слушане на всякакъв вид разсъждения? Именно това е ползата, която може да се придобие от безразборното четене на книги.

Но сред вредите, които могат да произтекат оттук, обикновено се посочват три вида. Първо, съществува опасение от разпространение на заразата. В такъв случай обаче всички човешки познания и спорове по религиозни въпроси, даже и самата Библия, трябва да се премахнат от този свят: защото те често се отнасят към богохулството без загриженост, описват плътските усещания на покварени люде по начин, който не е лишен от изящество, разказват как най-светите хора са мърморили срещу Провидението чрез всички аргументи на Епикур; в други важни спорове пък отговарят съмнително и неясно за обикновения читател. Попитайте например един талмудист какво го тревожи в скромното му маргинално кери, че даже Моисей и всички пророци не могат да го убедят да произнесе написаното в хетива.[64] Именно поради тези причини всички знаем, че папистите поставят Библията на първо място сред забранените книги.[65] След това трябва да бъдат премахнати и [съчиненията на] най-древните църковни отци, например [на] Климент Александрийски[66] и онази книга на Евсевий за евангелска подготовка[67], която превежда ушите ни през поредица от езически сквернословия относно приемането на Евангелието. Кой не смята, че Ириней, Епифаний, Йероним и други разкриват повече ереси, отколкото опровергават, и че много често [отхвърлят като] ерес по-вярното схващане[68]?

Нито пък има някакъв смисъл за тези и за всички езически автори, с които е обвързан животът на човешката ученост и които разнасят най-ужасни зарази (ако изобщо трябва да се мисли по такъв начин), да се каже, че са писали на непознат език, доколкото ние сме уверени, че тези езици се знаят и от най-лошите люде, които са най-способни и старателни в разпространяването на отровата, от която пият – преди всичко във владетелските дворове, като ги запознават с най-върховните удоволствия и със задълбочени проучвания на греха. Така вероятно е правил онзи Петроний, когото Нерон нарекъл свой арбитър, ръководител на пиршествата[69], и всеизвестният развратник от Арецо[70], от когото италианските царедворци се страхували, но същевременно ценели. В името на бъдещите поколения не споменавам името на онзи, когото развеселеният Хенри VIII нарекъл свой наместник в ада.[71] По този кратък път цялата зараза, която чуждите книги могат да привнесат, ще достигне до народа много по-лесно и по-бързо, отколкото едно индийско пътешествие – независимо дали се пътува от северната страна на Китай на изток или от Канада на запад – докато нашата испанска цензура продължава така жестоко да запушва устата на английския печат.

Но, от друга страна, заразата, която идва от книги, които се занимават с религиозни спорове, е по-рискована и опасна за учените, отколкото за неуките. И все пак тези книги трябва да бъдат разрешени и освободени от лиценз. Ще бъде трудно да се посочи някой неук човек, който някога е бил съблазнен от папистка книга на английски език, освен ако тя не му е била предварително преведена и разяснена от някого от църковния клир. Наистина, всички такива трактати, независимо дали са истинни или лъжливи, са като пророчеството на Исай, което един евнух не може да разбере, без някой да го ръководи. Но колко от нашите свещеници и учители са били покварени от изучаване на съчиненията на йезуитите и сорбонистите и колко бързо са успявали да разпространят тази поквара сред народа – в това отношение нашият опит е и скорошен, и горчив. Той не е забравен, откак съобразителният и забележителен Арминий беше покварен само от прелистването на едно анонимно разсъждение, съчинено в Делфт[72], което първоначално той взел в ръце, за да опровергае.

Като виждам следователно, че тези книги, които най-вече могат да покварят живота и [християнското] учение, са многобройни и няма как да се забранят, без да пропаднат знанието и всички умения за водене на спорове; че за тях най-вече и без да се бавят, разбират изучените люде, от които останалите бързо могат да получат всичко, което е еретично или развратно; че лошите нрави могат да се усвоят съвършено и без книги, по хиляди други начини, които не могат да се възпрат; че лошото учение може да се разпространи не чрез книги, а чрез напътствията на учител, който може да го стори и без да пише, значи и без да се интересува от забраните: [като виждам всички тези неща] аз не съм в състояние да разбера по какъв начин това хитроумно начинание с цензурата може да се различи от празните и невъзможни опити. Онзи, който се отнася благоразположено [към казаното дотук], няма как да не я оприличи [т.е. цензурата] на подвига на юначагата, който решил да затвори гарваните в двора си, като хлопне портата.

Освен това има и друго затруднение: ако учените мъже са първите получатели на книгите и първите разпространители на порока и заблуждението, то как може да се има доверие на цензорите, освен ако не им предоставим благодатта на незаблудимостта и непокваримостта, или пък ако самите те не допуснат, че са по-висши от всички останали хора в държавата? Също така, ако е вярно, че един мъдър човек като добър златотърсач може да извлече злато и от най-нечистата книга, а един глупак ще си остане глупак даже и с най-добрата книга (че и без книга), то няма никаква причина да лишаваме мъдрия човек от изгодите за мъдростта му, докато се опитваме да ограничим глупака, понеже това, че бива ограничаван, не ще бъде никаква пречка за глупостта му. Защото, ако трябва винаги съвършено внимателно да го предпазваме от нещата, които той [т.е. глупакът] не бива да чете, ние не бихме го удостоили с добри предписания, [извлечени] не само от разбиранията на Аристотел, но и от тези на Соломон и на нашия Спасител, и като следствие оттук не бихме го допуснали до добрите книги; тъй като е сигурно, че един мъдър човек ще извлече по-голяма полза от кухия памфлет, отколкото един глупак – от Св. писание.

След това се твърди, че не бива да се излагаме на изкушения без необходимост, а после, че не бива да се отдаваме на суета. И на двете възражения може да се даде един отговор въз основа на вече казаното: че такива книги [т.е. покварени] не са нито изкушения, нито суета за всички хора, а полезни лекарства и материали, от които се смесват и изготвят силни и добри лекарства, които са нужни за човешкия живот. Онези, които като деца и хора с младежки характер не владеят изкуството да добиват и приготвят тези полезни минерали, могат да бъдат посъветвани да се въздържат, но не и да бъдат възпрени насила чрез всички забрани, които светейшестващата Инквизиция някога би могла да измисли. Което именно обещах да утвърдя преди всичко: че разпоредбата за лицензирането не допринася нищо за целта, с която е въведена. Това е толкова ясно, че почти ме предвари, докато обяснявах така надълго и нашироко. Вижте находчивостта на Истината: ако получи свободна и охотна ръка, тя се разкрива по-бързо, отколкото стъпките на метода и разсъждението могат да я постигнат.

Превод от английски: Мартин Осиковски
Сп. „Християнство и култура“, брой 86 (със съкращения)

***

[3] Т.е. право в зеницата на окото, която древната християнска традиция сравнява с ума като образ на Бог в човека.
[4] Т.е. квинтесенцията, петият стихиен елемент (редом със земята, водата, въздуха и огъня); етер или ефир.
[60] Милтън препраща към Апулей, Златното магаре V (22), където ревнивата Венера поставя на Психея непосилна задача да раздели по вид струпани накуп семена от пшеница, ечемик, мак, овес и леща до залез слънце; Психея, която вече била спечелила любовта на Купидон, се справя благодарение на помощта на състрадателните мравки.
[61] Едмънд Спенсър (1552 – 1599), автор на недовършената поема Кралицата на феите от 1590 – 1596 г.
[62] Т.е. от средновековните схоластици Джон Дънс Скот (1266 – 1308) и Тома от Аквино (1224 – 1274).
[63] Милтън препраща към Кралицата на феите II, 7, „Легенда за сър Гийон или за умереността” на Спенсър.
[64] Хетив – талмудически текст с крайно съмнително значение; кери – маргинален коментар, в който приемливото значение на хетива се обяснява по подходящ начин.
[65] Намек за двусмислената забрана за превеждане на Библията на народни езици, въведена от папа Инокентий III (1198 – 1216) през 1199 г.
[66] Климент Александрийски (ок. 150 – 215) – християнски апологет, един от първите, които съчетават новата християнска мъдрост с класическото философско наследство.
[67] Става въпрос за апологетичното съчинение Евангелска подготовка на Евсевий Кесарийски.
[68] Става въпрос за Против ересите на Ириней Лионски (ок. 140 – 202), Изложение на ересите на кипърския епископ св. Епифаний (ок. 310 – 403) и множеството полемични работи на бл. Йероним.
[69] Arbiterelegantiarum, т.е. арбитър на изящното, съдия на добрия вкус; според свидетелството на Тацит (Анали XVI, 18) императорът приел Петроний сред приближените си и смятал за изящно само онова, което той одобрявал.
[70] Става въпрос за сатирика Пиетро Аретино (1492 – 1556), който имал навика да пише оскърбителни творби срещу заплащане.
[71] Става въпрос за сър Френсис Брайън (1490 – 1550), който без колебание предал своята братовчедка Ан Болейн на Хенри VIII, когато кралят се усъмнил в нейната непорочност.
[72] Става въпрос за холандския протестантски богослов Якоб Арминий (1560 – 1609), противник на радикалното калвинистко учение за предопределението.

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност