Писмата на великите
„Човекът е просто възел от отношения. И само отношенията са важни за човека. В нашите щастливи дни, ние вкусваме чудото на истинските човешки отношения – и в тях е нашата истина.” & Антоан дьо Сент-ЕКЗЮПЕРИ
Седем романтични писма до любимата му Натали Палей, 1942 г.
Архивите са съхранили седем писма на Антоан дьо Сент-Екзюпери до Натали Палей – неустоимата красавица, внучка на руския император Александър II, муза и любима на талантливите Кокто и Ремарк. Романът й с автора на „Малкият принц” е ярък, но кратък. Писателят казвал, че тя излъчва „светлина от мляко и мед”.
През април и май, 1942 г., Екзюпери пътува до Монреал по покана на канадския издател Бернар Валикет. Той се готви да изнесе лекция за участието си във войната, отстоявайки и защитавайки от нападки своята любима мисъл – необходимостта, Франция да бъде обединена. Първоначалният план да остане в Канада само два дни, е провален заради проблеми с визата му, което го принуждава да прекара почти половин година в Канада. Изнервен от опасения, че не искат да го пуснат в Америка, той страда от пристъпи на холецистит, които лекува с беладона. В тази твърде неблагоприятна обстановка, настанен в хотел „Уинздор”, Екзюпери пише своите влюбени писма до Натали. В тях сияе неговата чиста душа и не е трудно за читателите да отгатнат, че „Малкият принц” е истински автопортрет. Принцът, който искрено обича своята далечна роза и живее устремен към нея.
♥ Първо писмо
Аз вярвам в архангел Гавраил. Но, знаеш ли… той ми се яви в различен облик. И усетих – сякаш някой ме хвана за ръката. За пръв път от много години, аз затворих очите си. Усетих покой в сърцето си. Вече не ми беше нужно да диря път.
Винаги, когато съм щастлив, затварям очи. Така се затварят портите на житниците. Препълнените житници. Ти за мен си благодатен хляб.
Да, навярно ще те нараня. Да, навярно ти ще ме нараниш. Да, ние ще се измъчваме. Но такава е човешката съдба. Да посрещнем пролетта, значи да приемем и зимата. Да се открием един за друг – значи после да страдаме в самота. (колко са нелепи телефонните обаждания, телеграми, завръщанията със самолети, хората се отучиха да живеят с усещането за присъствие). През XIII век, моряците бретонци нито за миг не се разделяли с любимите си, нито са ги карали да чакат на брега. Те просто са били с тях. И аз, като не се страхувам да изпитам непоправима скръб, се предавам на радостта.
Блажена е идващата зима. И аз не я моля да ме избави от скръбта. Моля я, да ме избави от съня, който окова в мен любовта. Не искам повече равни дни, които не ми казват нищо за сезоните, не искам безсмислено въртене на Земята, което не води при никого и от никого не отвежда. Накарай ме да обичам. Стани за мен нужна като светлината.
Зная, колко много ограничения има пред мен, зная, колко често се потапям в небитието, скръбта. Зная, колко много задължения, пречки и противоречия имам. Само несъвършенство. Но нищо, че сега всичко е в разпад. Ще има светлина, ще израсте дърво. Любима моя, толкова отдавна не съм произнасял такива думи. За мен те са сладки, като новогодишен подарък. Знаеш ли, вчера вечерта се почувствах като черен работник със сажди от предградията, който изведнъж видя пред себе си полянка и ручей с бели камъчета. И аз затворих очи, за да задържа чудното видение.
Свежо поточе мое, с бели камъчета и пееща вода, любима моя…
Източник и снимки: fotostrana.ru
