„Земята по-продължително от всички книги ни учи да познаем себе си. Защото тя ни се съпротивява. Човек открива себе си, когато премери сили с някое препятствие.”
(Из предговора на романа „Земя на хората”)
Земя на хората
Преди няколко години, през време на едно дълго пътуване с влак, поисках да обиколя това свое подвижно отечество, в което за три дни бях пленник на тоя шум, подобен на търкаляни от морето камъни, и станах. Към един часа заранта минах надлъж през целия влак. Спалните вагони бяха празни. Вагоните на първа класа също бяха празни.
Ала вагоните от трета класа бяха прибрали стотици поляци работници, които напускаха Франция и пътуваха към тяхната Полша. Минавах през коридорите, прескачайки през тела. Спрях се да ги погледам. Изправен под нощната лампа, видях в тоя вагон без преградки, който приличаше на многолюдно помещение, лъхащо на казарма или участък, цяло множество – неясно и разклатено от движението на бързия влак. Множество, потънало в лоши сънища и запътено към нищетата. Големи бръснати глави върху дървените скамейки. Мъже, жени, деца, всички се обръщаха отдясно наляво като нападнати от шумовете и друсанията, които ги заплашваха в тяхната забрава. Те не бяха приютени дори от един спокоен сън.
И стори ми се, че те са загубили наполовина качеството си на хора, тласкани от единия край на Европа до другия от стопанските ветрове, откъснати от тяхната малка къща в департамента Нор, от микроскопичната градинка, от трите саксии здравец, които бях видял някога по прозорците на полските миньори. Те бяха напъхали само кухненски прибори, завивки и пердета в лошо свързани и полуизтърбушени пакети. Но всичко, което бяха галили и на което се бяха радвали, всичко, което бяха успели да отгледат през четири - петте години живот във Франция - котката, кучето и здравеца, - трябваше да го пожертвуват и сега носеха със себе си само тая кухненска посъдина.
Едно дете сучеше от майка си, която беше тъй уморена, че изглеждаше заспала. В безсмислието и безредието на това пътуване животът се предаваше от един на друг. Погледнах бащата. Тежък, гол череп, като че вкаменен. Снага, прегъната в неудобен сън, затворена в неудобни дрехи, снага от буци и хлътнатини. Човекът приличаше на къс глина. Така нощем останките от корабокрушение, които нямат вече никаква форма, лежат по пейките на складовете. Помислих: проблемата съвсем не е в тая нищета, в тая мръсота, нито в грозотата. Но същият тоя мъж и същата тая жена са се запознали някога и мъжът без друго се е усмихнал на жената, без друго той й е донесъл след работа цветя. Свенлив и несръчен, той е треперел може би, че ще бъде отхвърлен. Ала жената от естествено кокетство, жената, уверена в своята прелест, е поискала може би да го потревожи. А той, който днес е само една машина за копане или за чукане, е чувствувал в сърцето си сладостната мъка. Загадъчното е там, че те са се превърнали в тия късове глина. През каква страшна мелница са минали те, белязани вече от нея като от преса? Едно остаряло животно запазва все пак своята грациозна осанка. Защо тая хубава човешка глина е похабена?
И аз продължих пътешествието си сред тоя народ, чийто сън беше неспокоен като публичен дом. Смътен шум се носеше, шум от дрезгаво хъркане, от тъмни жалби, тропот от грубите обуща на ония, които се обръщат, изтръпнали от една страна на друга. И постоянно, под сурдинка, тоя несвършващ припев на камъни, търкаляни от морето.
Седнах срещу една двойка. Между мъжа и жената детето бе успяло да си направи малко място и спеше, но се обърна в съня си и под светлината на нощната лампичка видях лицето му. Ах, какво чудесно лице! Тая двойка беше родила нещо като златен плод. Тия дрипи бяха родили това сполучливо съчетание на прелест и изящество. Наведох се над това гладко чело, над тия сладки устни и си казах: ето едно лице на музикант, ето Моцарт като дете, ето едно хубаво обещание на живота. Малките приказни принцове съвсем не бяха по-хубави от него; закриляно, заобиколено с грижи, отглеждано с внимание, какво ли не би могло да стане то! Когато в градините се ражда някоя роза, всички градинаря се вълнуват. Отделят розата от другите, отглеждат розата, пазят я, грижат се за нея. Ала за хората няма никакъв градинар. Тоя Моцарт-дете ще бъде белязан като другите от пресата. Моцарт ще има като най-висша радост гнилата музика на вонящите кафенета с оркестри. Моцарт е осъден.
И аз се върнах в моя вагон. Казвах си: тия хора почти не се измъчват от своята участ. И съвсем не е милосърдието, което пък измъчва мене. Не е въпрос да се разнежва човек от една вечно отворена рана. Ония, които я носят, не я чувствуват. Тук сякаш не отделната личност е ранена, а целият човешки род е ощетен. Аз почти не вярвам в милосърдието. Онова, което ме гнети, е гледището на градинаря. Онова, което ме гнети, съвсем не е тая нищета, в която в края на краищата човек се нагласява тъй добре, както и в мързела. Цели поколения на източните народи живеят в мръсотия и това им е приятно. Онова, което ме гнети, безплатните обеди съвсем не го изцеряват. Онова, което ме гнети, не са нито тия хлътнали гърди, нито тия буци по тялото, нито тая грозота. То е във всеки от тия хора частицата от един убит Моцарт.
Единствен духът, когато дъхне върху глината, може да сътвори човека.
От: „Земя на хората”, (Terre des hommes), 1939, предод от френски - Константин Константинов
Снимка: leprogres.fr
