Герхарт Хауптман е един от най-видните представители на немския натурализъм. За своя плодотворен и изключителен принос в сферата на драматичното изкуство, през 1912 г. талантливият писател и драматург е удостоен с престижната Нобелова награда за литература. Роден през 1862 г. в семейство на гостилничар в Бад Залцбрун, Долна Силезия (дн. гр. Шчавно Здрой, Полша), той получава аграрно образование, а после за кратко учи скулптура и философия. Първата си успешна пиеса „Пред залез слънце” (1889), Хауптман представя в Берлин, където живее със заможната си съпруга Мари Тинеман. Сред най-забележителните му произведения е драмата в 5 действия „Тъкачите“ (1893), която качва на сцената неговите ярки главни герои – гладните разбунтували се работници. В България са издадени книгите му „Еретикът от Соана” (1943), „Пред залез слънце” (1974, НК) и др.
Portrait of Gerhart Hauptmann (1862 ~ 1946), 1900, by Max Liebermann
Който се стреми нагоре, да си отгледа собствени криле.
Всичко, което не е обагрено с любов, си остава безцветно.
Човешката глава е най-старата сцена. Там спектакли са се играли дълго преди да бъде открит първият театър.
Силата съдържа в себе си още и търпение. В нетърпението се проявява слабостта.
Животът е почти непрекъсната върволица от собствени открития.
Който признава задълженията спрямо себе си, той ще ги признава и спрямо другите хора.
(Portrait of Gerhart Hauptmann, 1900, by Lovis Corinth)
ЗА ИЗКУСТВОТО И ДРАМАТА
Изкуството прави човека справедлив.
В изкуството има само едно необятно настояще за живия: то се простира от гробниците на Египет и Вавилон, та стига чак до нас.
Човекът никога не се успокоява напълно по отношение на околните. Душевното спокойствие е несоциално, трябва да го държим в тайна. Може да го получим само от себе си и в себе си. Всеки други трябва, дори и да не иска, да го наруши.
Колкото гласове подкрепят някоя заблуда, толкова по-силна става тя, толкова по-опустошителна навлиза в пределите на истината, чието име присвоява.
Който се заблуждава по-дълбоко, той става по-дълбоко мъдър.
Заблудата на сърцето е най-ценната от всички заблуди.
Едничко чувството на окото е сторило за съзнанието повече, отколкото всички останали.
Истинска метафизическа дейност - това е изкуството.
Нематериалната душа иска нематериалното. Всеки краен продукт на изкуството е нематериален.
Изкуството е език, т. е във висш смисъл - социална функция.
Творението може да бъде сантиментално, но творецът - никога.
Ето ти звук, ето ти пространство, ето ти време: а сега създай за пространството и времето одежда.
Когато вътрешните възможност изглеждат неизчерпаеми, а животът - много кратък, към действие подбужда мисълта, че в най-малката част изкуство е затворено цялото.
Забравяй всичко, което си достигнал и което си завършил. Само в такъв случай ти ще завладееш онова първоначално, което трябва да влезе във всяко произведение на изкуството, като сам негов жив живот.
Мраморът не може да гримасничи.
Навярно драмата все пак е висшата форма на изкуството. В края на краищата всички мисли се мислят драматично, всичкият живот се живее драматично.
Драмата е борба. Най-големият епос се корени в драмата на съпружеската изневяра. Елена, Менелай, Парис и боевете за Троя.
Драмата трябва да се движи сама, а не авторът да я движи. Източникът на неговото движение, трябва, както извора на живота, да бъде скрит от всички.
Силни съдби - силен живот: затова и народите обичат трагедии и разкази за страстите Исусови.
Абсолютното не може да бъде изразено в драмата.
Всяка драма е историческа драма. Друга няма.
Драмата управлява света, а не театъра.
Публикувани във в. „Литературен глас”, г. 5, 11.12.1932 г. и сп. „Листопад”, г. 4, кн. 6-7, 1923 г.
Източник: literaturensviat.com
Снимки: zeno.org
Картина: commons.wikimedia.org