Колко трудно е в нашия век да бъдеш честен човек! | Пеньо ПЕНЕВ

„Омръзна ми да бъда безработен, бездомен, необичан…” - пише 29-годишният поет, сбогувайки се със приятелите си и света. Стиховете му остават да живеят навеки.

„А има път!
Има истини!
Има надежди!
Те те мамят
и чакат,
и викат: -
тръгни!
Но със стиснати зъби
и свъсени вежди, ти си още
тук -
в душните облачни дни
Колко трудно е
в нашия век да бъдеш
честен човек!”

От „Епоха”

(1930 ~ 1959)

Нощта на 26 срещу 27 април 1959 г. Пеньо Пенев е сам в стая 118 на хотел ,,Москва" в Димитровград. Поетът изпива голямо количество веронал (сънотворно и успокоително лекарство, производно на барбитуровата киселина). После сяда и написва 6 предсмъртни писма: до най-близките си приятели, до милицията - да не разследват смъртта му, до Градския народен съвет - да му организират погребение, каквото заслужава. Докато смъртта пълзи по вените на Пенев, той намира сили да стане и да отиде пред картината ,,В. В. Маяковски в мастерской РОСТА", репродукция от Ст. Викторов. Чупи стъклото и оцапва с кръвта си лика на Маяковски. Целува поета, когото смята за свой учител, и написва върху цветната репродукция: ,,Сбогом! Идвам при тебе, мой бог. Аз." Тялото му е намерено на следващата сутрин.

Пеньо Пенев се ражда на 7 май 1930 г. в с. Добромирка, Севлиевско. Макар и това да е само ден след Гергьовден, го кръщават на баща му Пеньо Митев. Започва да пише стихове още като ученик. Когато е само на 13 години, севлиевският в. ,,Росица" на 15 декември 1943 г. публикува стихотворението му ,,За царя". Въпреки това в нито един архивен документ или спомен за поета няма и следа той да е имал неприятности след 1944 г. за този му ранен опит в прослава на така мразения от комунистите монарх.

Пеньо Пенев Митев учи, но не завършва мъжката гимназия ,,Цвятко Ганев" в Севлиево. Рано открива света на поезията и чете много. Може по цяла нощ да не излезе от света на Ботев, Яворов, Байрон, Пушкин... Сам опитва да пише. С поезията идват и първите любовни трепети. През есента на 1944 г. се влюбва в съученичката си Стефка Калименова. Баща й е книжар, Пеньо е чест гост на малката му книжарница. Но освен в рафтовете се заглежда и във Фана, както наричат момичето. Връзката им е платоническа, изглежда, прохождащият поет има необходимост да споделя с някого своите най-съкровени преживявания и вълнения.

Първата истинска избраница на сърцето му обаче става не Фана, а Светла Спасова - ,,слабо чернокосо момиче", по определението на приятеля му Митко Иванов. Тя е дъщеря на селски учители, но израства в Севлиево. С Пеньо се запознават, когато е в ІV клас на девическата гимназия в града, Пеньо е по-голям с година от нея. Тази първа любов не само вдъхновява музата му, но го кара да започне да си води дневник. Вътре Пеньо никъде не изписва името Светла. Вместо него слага многоточие, а по-късно го замества с Клара. Пеньо Пенев посвещава много стихове на Светла. Любовта му към нея не го напуска и в Перник, и в Димитровград. 37 години по-късно, когато през 1985 г. започва да пише книгата си ,,Романът на един живот", Митко Иванов се среща със Светла Спасова (Клара), по съпруг Панчева. Част от разговора им той публикува в книгата си: ,,Често беше мълчалив, тъжен. Често гладуваше. Понякога говорехме за бъдещето. Повече той говореше: ,,Ще се оженим, Светла, ще си имаме деца. Ще живеем в малка къщичка. В едната стая ти ще се занимаваш с децата, а в другата ще пиша аз... Не, няма да се оженим, Светла. Много те обичам, за да те направя нещастна. Жените на поетите и на хайдутите са били винаги нещастни. Не, аз много те обичам..."

Когато по-късно Светла е изоставена и се омъжва за друг, майка й и сестра й изгарят всичките му писма, както и тетрадката, в която имало негови мисли за живота, идеалите му, мечтите...

През 1948-а, когато е само на 18 години, прави опит да премине нелегално границата с Гърция заедно със своя приятел Николай Бондиков - член на току-що забранения Земеделски младежки съюз. Заловени са от граничарите и затворени в карцера на ареста в Свиленград. Цяла нощ рецитира свои стихове. Освен това гръмко заявява, че е ,,космополит, гражданин на света и не признава никакви граници". Поведението му ядосва дежурните милиционери, един от тях откъртва от стената закачалка за дрехи и започва да удря с нея арестанта. Всъщност Пенев искал да избяга в Гърция, за да се бие с местните комунистически партизани срещу режима на ген. Маркос.

В ранната пролет на 1949 г. Пеньо Пенев пристига в Димитровград. Първата му работа е настоятел на в. ,,Труд" към Синдикалния съвет. Сутрин рано разнася вестника на многобройните строителни обекти. По това време написва и първото си стихотворение на новото място, което естествено носи името ,,Димитровград". Службата разносвач на вестници явно не го задоволява и той става строител. Но не размахва тесла като дюлгерин и не реди тухли. Назначават го за отчетник в една бригада. Работниците го наричат Пенча. А директор на строителната организация в Димитровград е Пенчо Кубадински, бъдещият член на Политбюро на ЦК на БКП.

В броя на вече литературния официоз ,,Литературен фронт" от 10 ноември 1949 г. Пеньо Пенев прави дебют в централния печат със стихотворението си ,,За комунизма". Поместват го в горния ляв ъгъл на първа страница! Там, където обикновено се слагат уводните статии. Поетът влиза в марша на времето, което иска възторжени, патетично-лозунгови стихотворения. На Димитровград, който е нещо като тест за мощта на комунизма, е нужен вдъхновен певец и партията го намира в лицето на Пеньо.

Една нощ през есента на 1949 г. Пеньо Пенев буквално нахлува в стаята на своя приятел Митко Иванов и разсича тъмнината с басовия си глас: ,,Какво сте легнали с кокошките, бе?! Ставайте, каня ви на сватба!" Булката се казва Кичка Николова, но Пеньо я нарича Кичона.

През 1955 г. Пеньо Пенев е даден под съд заради фейлетон във в. ,,Димитровградска правда". Обвиняват го и в разгулен живот. В папките по делото е и неговото обяснение пред съда: ,,Не съм съгласен с това, че преди съм бил живял разгулен живот. Истината е тая, че бях се оженил за такава жена, която ми влияеше лошо на държанието и поведението, спъваше творческите ми писателски работи, поради което впоследствие се разведохме. Толкова."

В същата тази година в Димитровград Пеньо Пенев се жени за Мария Господинова. На 19 февруари 1956 г. им се ражда син, когото той кръщава Владимир - на името на своя поетичен кумир Маяковски. Пеньо е безкрайно щастлив с наследника си, но животът на новото семейство е изпълнен с трудности и лишения. Това допълнително изнервя и без това не особено стабилния поет, влияе на творчеството му, кара го да търси спасение в чашката. Докато Владимир, още пеленаче, е в болницата, леко почерпеният Пеньо иска да го види посред нощ. Дежурният екип не го пуска, става скандал, викат милиция. Поетът налита да бие единия от милиционерите.

Една сутрин Мария отива с малкия Владко при районния прокурор. Дава му бележка, на която Пеньо Пенев е написал: ,,Марийо, обирай си партушините и изчезвай, остави Владимира. Аз, Пеньо." Жената обяснява, че вечерта, като видял, че входната врата е заключена, започнал да блъска по нея. Но тя не отворила и той й оставил тези бележка. Поетът настоява, че просто се бил пошегувал. Но и острите конкретни фейлетони и сатири създават много врагове на Пеньо Пенев. В брой 51 от 28 юни 1957 г. във вестника се появява следното съобщение: ,,Редакцията на в. ,,Димитровградска правда" съобщава, че лицето Пеньо Пенев не работи повече от три години в същата. Той с нищо не заангажирва редакцията на вестника."

Партийното ръководство на Димитровград, заповядало да се отпечата това съобщение, лъже, защото само преди три броя има негови материали в същия вестник. Почти прогонен от Димитровград, през 1957 г. Пеньо Пенев се мести със семейството си в София. Заживяват на квартира близо до пл. ,,Македония". Обещават му работа във в. ,,Литературен фронт". Следват най-трудните години в живота му. Не може да получи софийско жителство и да започне постоянна работа. Няма пари да издържа семейството си и жена му и малкият Владимир отиват да живеят в Тополовград при родителите на Мария. Поетът все повече се чувства сам и необичан. Дните си прекарва предимно в кръчмите.

През пролетта на 1957 г. писателският съюз го праща на работа в многотиражката ,,Добруджанска дума". Вече разочарован от живота, а вероятно и от системата, Пенев написва най-драматичната си поема ,,Пътека". В броя от 16 август 1957 г. пък публикува стихотворението си ,,Епоха". Следва бурна реакция. На заседанието на Секретариата на Съюза на писателите от 24 септември 1957 г. като обвиняеми са привикани Пеньо Пенев и редакторът на многотиражката Ганчо Керчев. Председателят на съюза Христо Радевски и Георги Караславов обвиняват и двамата, че са напсували властта и ,,целия наш живот".

През лятото на 1958 г. Пеньо Пенев постъпва на лечение в психоневрологична клиника в Боровец. Там той написва своята последна творба - поемата ,,Сто възела", по-известна като ,,Дни на проверка". ,,Работническо дело" и ,,Литературен фронт" отказват да я публикуват. Отчаян, в началото на април 1959 г. Пеньо Пенев решава да се върне в Димитровград. 26 април е неделя. През деня Пеньо се среща с няколко души. Привечер гостува на журналиста Асен Станоев. Настроението му е мрачно. Към 22 часа изпраща своя позната до младежкото общежитие и на връщане се отбива в квартирата на Димитър Копчев. Там не стои дълго, иска ножче, за да си остри моливите. Към 23,30 ч се отбива в ресторант ,,Москва". Присяда на масата на оркестъра. Неразговорлив е. Отказва да пие, заиграва се с момчето на певицата. Към полунощ си тръгва и казва на дежурната касиерка: ,,Лека нощ, Мария. Не, не, сбогом!"

Откъс от „Защо се самоубиват поетите”, Пенчо Ковачев, изд. Изток-Запад

Снимка: Дом-музей „Пеньо Пенев” - Димитровград

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност