Връщане назад няма, нищо не стои на едно място - нито ти, нито другият до теб ♥ РЕМАРК

За миналото и любовта, родена в сянката на измисления рай. С думите на Ерих Мария Ремарк и неговите „Сенки в рая”

Повече не видях Наташа. Може би и двамата очаквахме, че другият ще се обади. Неведнъж ми се искаше да я потърся, ала всеки път си внушавах, че е безполезно. Не можех да прескоча сянката, която ме съпровождаше навсякъде, и непрекъснато си повтарях, че е по-добре да погребеш нещо, както си е било, отколкото да се ровиш в рани със съзнанието, че това няма да доведе до нищо. Понякога ми се струваше, че Наташа ме е обичала по-силно, отколкото е искала да признае. Тогава дъхът ми секваше и ме овладяваше безпокойство, но тези чувства потъваха в общото вълнение, което нарастваше с всеки изминат ден. Когато вървях по улицата, неволно я дирех с очи, но нито веднъж не я срещнах…

Трудно ми е да опиша всичко, с което се занимавах през тия години. А и не съм имал намерение да разказвам за него в своите бележки. Странното бе, че с течение на времето започнах все по-често да си спомням за Наташа. В мислите ми нямаше нито съжаление, нито разкаяние, ала едва в този миг осъзнах какво е представлявала тя за мен. Тогава не го бях съзнавал, но сега, когато всичко или се отрече от мен, или се сля в поток от огорчения, рухнали илюзии и лутания, ми ставаше все по-ясно каква роля бе изиграла тя в моя живот. Като че ли от златоносната руда бе изтръгнат чистият метал. Тези мисли не ми помогнаха да преодолея разочарованието, ала затова пък започнах да виждам нещата по-отчетливо и да се дистанцирам от тях. Колкото повече онова време се отдалечаваше от мен, толкова по-силно ставаше убеждението, че Наташа е била най-важното явление в моя живот, а аз не съм знаел това. Не изпитвах нито сантименталност, нито съжаление, че съм го проумял твърде късно. Дори ми се струваше, че ако го бях осъзнал още тогава, Наташа сигурно щеше да ме напусне. Тъкмо тая моя независимост, извоювана благодарение на несериозното ми отношение към нея, я бе задържала толкова дълго при мен. Понякога си мислех, че можех да остана в Америка, ако предварително знаех какво ме очаква в Европа. Но това бяха мисли, които идваха и отлитаха като вятъра, те не пораждаха нито сълзи, нито отчаяние — знаех, че едното бе невъзможно без другото и животът ми в Америка нямаше да бъде същият. Връщане назад няма, нищо не стои на едно място — нито ти, нито другият до теб. Онова, което остана, бяха редките вечери, изпълнени с тъга, тъгата на всеки човек, съзнаващ, че всичко е преходно, а той е единственото живо същество, което го знае, както знае и друго — че това е неговата утеха, макар и да не разбира защо.

Снимка: Erich Maria Remarque - imdb.com

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност