„Основен закон на цивилизацията: човешката реч не бива да се разбира буквално.“

Джон Фаулз си отиде от този свят преди повече от десет години. Два тома от писанията му бяха публикувани по това време и разпалиха голяма дискусия, тъй като бяха твърде искрени и недискретни. В последните години обаче, съвсем естествено потънаха в прах и името на този велик през 60-те и 70-те години автор все по-рядко бива споменавано.

Джон Фаулз (1926-2005) е английски писател, романист и есеист, една от най-емблематичните личности на литературата на ХХ век. „Момичето на френския лейтенант“ е неговият най-известен роман, вероятно заради филмът по книгата, в който главни роли играят Мерил Стрийп и Джеръми Айрънс. Лентата има пет номинации за „Оскар“ и донася Златен глобус на Стрийп.

Но Джон Фаулз получава международно признание още с първия си публикуван роман, „Колекционерът“. Критиците го оценяват като изключително оригинален автор с огромно въображение и тези думи се потвърждават от следващите му творби, най-дълбоката, от които „Аристос“.

(1926 ~ 2005)

Един брак може да започне със страст и да завърши в хармония, обаче не може да бъде едновременно и страстен, и хармоничен. 

Много малко са браковете, които не са съпътствани от взаимна омраза и кавги още от самото начало на съжителството. Повечето бракове се изправят пред следния парадокс: страстта унищожава страстта, както докосването на Мидас унищожава притежанието. 

Всяка интелигентна брачна двойка би стигнала до следното заключение: щом искат да запазят страстта в отношенията си, трябва съвсем съзнателно да се карат и да се мразят, за да могат после да се устремят един към друг с удвоена страст. Факт е, че обикновено жените първи започват семейните скандали; те знаят повече за човешката природа, за мистерията и за поддържането на огъня на страстта. Сигурно има биологични причини за менструацията, но тя е и ефикасно средство за възраждане на страстта; а жените, които се противопоставят на еманципацията, са наясно какво точно желаят да постигнат. 

И все пак идва момент, когато страстта се заплаща с твърде много кавги. За да се преодолеят рутината и монотонността на ежедневието, са необходими все по-дълги и по-решителни раздели, затова или двата полюса се карат все повече и по-яростно в своя брак, или търсят нов полюс извън брака. 

Удоволствието е двойно, ако настъпва след период на болка.

Плътските удоволствия и съвестта се намират в различни измерения.

Всички мъже са подлеци. Най-подло от всичко е, че са способни да се усмихват, признавайки си това.

Мъжете обичат войната, защото тя им дава възможност да изглеждат сериозни. Това е единственото нещо, за което жените не могат да им се подиграват.

Мъжът възприема обекта, а жената - взаимоотношението на обектите.

На нашата възраст не сексът е страшен, а любовта.

Умът и глупостта не се изключват един друг. Особено при мъже на нашата възраст.

Физическата измяна е само следствие от духовната измяна.

Измират не само редки видове животни, но и редки видове чувства.

Ако изпитвате истинско дълбоко чувство, не се срамувайте да го покажете.

Някои хора така и не разбират, че способността да прави грешки, не прави човек урод.

Да простиш означава да забравиш.

Няма грях, който да не може да се прости.

Не съм намерил предмет за любов и затова давам вид, че нищо в света не заслужава любов.

Най-страшното нещо е да не искаш любовта на никого...

Понякога няма нищо по-вулгарно от това да се върнеш.

Хора, които са си подарили един на друг любов, нямат право да лъжат.

Даже атеистът трябва да разбира какво е светотатство.

Основен закон на цивилизацията: човешката реч не бива да се разбира буквално.

Лъжците не понасят мълчанието.

Нечестните действия най-лесно се оправдават, когато не ги вършите заради себе си, а в името на някой друг.

Щастието е антисоциално по своята природа. То винаги предполага съпоставяне, осъзнаване, че другите биха могли да се радват, но не се радват, на същото това щастие, което изпитваме ние. Това се отнася както за личното, така и за общественото щастие. Театралната публика, зрителите, изпълнили стадиона, дори цели нации се чувстват щастливи, защото има други, които не присъстват там и не изпитват същото щастие. 

Приемайки себе си за такива, каквито сме, ние се лишаваме от надеждата да станем такива, каквито можем да бъдем.

По същество щастието е желанието да продължиш живота си такъв, какъвто е; завистта е желанието да го промениш. Следователно от гледна точка на еволюцията щастието е основна пречка за прогреса, а завистта е нейният основен двигател. Щастието обаче е своеобразно доказателство, че си е струвало да оцелееш чак до този момент, също както завистта е един вид намерение да оцелееш отсега нататък. И двете състояния са необходими за еволюцията. 

В крайна сметка добродетелта и страданието са едно и също нещо.

Нима справедливоста и страданието не са синоним по някакъв начин?

Не можеш да мразиш този, който стои пред теб на колене. Този, който не е човек без теб.

Удовлетворението на желанието е едновременно и смъртта на това желание.

Ние всички бягаме от фактическата действителност. Това е основно качесто на хомо сапиенс.

Всичко съществуващо - поради факта, че съществува и че не е единственото, което съществува - притежава индивидуалност. 

За да съществуваш, трябва да притежаваш определена степен на елементарна свобода.

Свободата на волята в един свят без свобода е като риба в свят без вода. Тя не може да съществува, защото не може да се прояви. Най-голямата заблуда за политическата тирания е, че тиранът е свободен, докато поданиците му са поробени; но всъщност той е поробен от собственото си потисничество, тиранизиран от собствената си тирания. Той не е свободен да постъпва, както пожелае, защото желанията му по принцип са строго ограничени от нуждата да се поддържа установената тирания. Тази политическа истина е валидна и за личните взаимоотношения. 

Свободната воля пряко е свързана със свободните условията на живот.

Свободен е само този, който умее да се усмихва.

Колкото по-дълбоко осъзнавате свободата, толкова по-малко я имате.

Свобода е да направиш решителен избор и да го отстояваш до последно.

Има само едно добро определение на Бог: свобода, която допуска съществуването на всички останали свободи.

Един бог, който ни разкрива своята воля, който ни „чува“, който откликва на нашите молитви, който може да бъде умилостивяван, богът, който простите хора често си представят като най-желан: такъв бог би унищожил всяка наша случайност, всяка наша цел и всяко наше щастие. 

Ако творецът съществуваше, неговото второ дело би било да изчезне. 

Първо е нужно да се спаси човек от материалната нищета, само тогава може да се спаси от духовната.

Ако индивидът страда, то е, за да не страда цялото. Това може да се случи само в един свят на индивидуализирана материя, в който случайността, времето и промените играят фундаментална роля. 

Няма да ни спаси никой, освен самите нас; окончателното доказателство за благоразположението на „Бог“ към нас се заключава във факта, че сме свободни или можем чрез стремежа си към свобода, да избираме развоя на събитията и по този начин поне да се противопоставим на някои от най-неблагоприятните за нас резултати от цялостното безразличие на процеса по отношение на индивида. 

Зрялост. Това не са години, а състояние на познание относно самите себе си.

Страховете са напрежения, възникнали между двата противоположни полюса; единият е нашият реален живот, а другият — въображаемият живот, който бихме искали да водим. 

Ако задаваме достатъчно дълбоки въпроси, настъпва момент, в който отговорите, ако те могат да бъдат дадени, убиват.

Има думи, произнасянето на които, е твърде жестоко.

Истината е безмилостна.

Мразя необразованите и невежите. Мразя цялата тази класа на новите хора. Новата класа с автомобилите си, с парите си, с телевизионните си сандъци, с тази нейна тъпа вулгарност и тъпото, раболепно, лакейско подражание на буржоазията… «Новите хора» са си бедни хора. Това е само нова форма на бедност. Онези нямат пари, а тези нямат душа… Лекарите, учителите, художниците - не може да се каже, че сред тях няма подлеци и отстъпници, но ако има някаква надежда за по-добър свят, то тя е свързана само с тях. 

Осъзнаването на факта какво притежават по-богатите от нас и какво не притежават по-бедните от нас, никога не е било толкова широко разпространено, както в наши дни. Затова и завистта, която е желанието да притежаваш онова, което имат другите, и ревността, която е нежеланието другите да имат това, което имаш ти, също не са били така повсеместно разпространени, както в нашето съвремие. 

Ние се раждаме умни, красиви или пък със заложби за бъдещо величие. Парите обаче са нещо друго. Често казваме: „Той е роден богат“, но точно това не е вярно. Възможно е да се родиш в богато семейство като дете на богати родители. Може да си роден интелигентен или красив, но не може се родиш богат. Накратко, разпределянето на парите за разлика от разпределянето на други завидни качества като интелигентност и красота е напълно поправимо. Тук е полето на действие на завистта. Човешката ситуация изглежда достатъчно нетърпима за Масата и без това непоносимо допълнително крещящо неравенство при разпределението на материалните блага. Как смее синът на милионера да е син на милионер? 

Свободното предприемачество, както ние го разбираме, дава възможност на човека да стане толкова богат, колкото пожелае. Това не е свободно предприемачество, а свободен вампиризъм. 

Властта развращава. Парите - това е власт.

Най-прекрасните на света неща имат самостоятелно, независещо от парите значение.

В наши дни хората знаят цената на всичко, но нищо не умеят да ценят.

Никога няма да постигнеш успех, следвайки правилата, известна роля тук играе случайноста и всичко останало.

Светът е организъм, а не механизъм.

Денят не е кръг, деня е стъпка.

Самотата или ожесточава, или учи на самостоятелност.

Храбрите хора могат да бъдат много лъжливи.

Враговете понякога виждат по-далеч от приятелите.

Колекционирането е анти-живот, анти-изкуство, анти-всичко на света.

Колекционери - най-отвратителните от всички живеещи на земята скотове.

Изкуственият огън в камината е връх на безвкусицата.

Не можете да мразите нещо, което не ви засяга.

Животът е болка, страдание, предателство, катастрофа и даже илюзорни наслаждения.

Отричането на идеалите е най-безумната от илюзиите.

Дивите мисли често се оказват най-разумните.

Състраданието винаги е в противоречие с женското любопитство.

Единственото, което хората не забравят, е нещо неразкрито. Нищо не живее толкова дълго, колкото неразгаданата тайна.

Човекът е вечна липса, безкрайна недостатъчност, носен по очевидно безбрежния океан на очевидно пълното безразличие към всяко индивидуално нещо. 

И така, докато човекът успее да разгадае една причина за своето съществуване, друга изниква от тайнствения извор, защото съществуването му продължава. Тази необяснима за него неизчерпаемост го дразни. Той съществува, но се чувства унизен. 

Да ограничиш своето съзнание с класова принадлежност е глупаво и примитивно.

Не трябва да се доверяваш на очевидното.

Хората, принудени да живеят като животни, заслужават дълбоко съчувствие.

Също както атомът е изграден от положителни и отрицателни частици, така и всяко нещо е изградено от своето собствено съществуване и не-съществуване. По този начин „Бог“ присъства чрез отсъствието си във всяко нещо и във всеки миг. Това е непроницаемата същност, загадката, битието - небитието дори и на най-простите неща. 

Познатата вселена е неизменна в своите компоненти и закони. Всичко в нея или всяко индивидуално създание има раждане и смърт във времето. Това раждане и тази смърт са отличителните черти на индивидуалността. 

Няма човек, който да иска да бъде никой. Всички наши действия са насочени до известна степен към запълване или замаскиране на вътрешната ни празнота. 

На всички ни харесва да бъдем обичани или мразени; това е знак, че ще бъдем запомнени, че нашето съществуване не е било безследно. По тази причина мнозина, неспособни да предизвикат любов, са предизвикали омраза. Тя също е начин да те запомнят. 

Функцията на смъртта е да направи живота по-напрегнат.

Колкото по-абсолютна е смъртта, толкова по-истински става животът.

Говорят, че смъртта е в природата на нещата; това не е вярно: смърта е самата природа на нещата. Но умира само формата. Материята е безсмъртна.

Обичайно в мислите ни за собствената смърт няма нищо болезнено; напротив, това е един от най-простите способи да се убедим в това, че сме живи.

Всички сме неудачници; всички ще умрем.

Животът е цената която плащаме за смъртта, а не обратното.

Идеята за задгробния живот непрекъснато е преследвала човека поради факта, че и неравенството го е измъчвало непрекъснато. Тази идея е привлекателна не само за бедните, страдащите и злощастните неудачници в хода на историята; тя допада и на всички честни хора с чувство за справедливост, които често са се бунтували против използването на тази идея като начин за поддържане на несправедливото status quo. Тази вяра внушава, че абсолютната справедливост все пак съществува и че все някога ще настъпи денят на страшния съд, когато всеки ще бъде наказан или възнаграден според делата си. 

Истинският стремеж на човечеството обаче не е към задгробния живот, а към установяването на справедливост тук и сега, което би премахнало необходимостта от задгробния живот. Този мит е компенсаторна фантазия, психологически отдушник за безизходността на екзистенциалната реалност. 

В небесата е празно. Чисти и прекрасни, но съвършено празни небеса.

Ако имаше доказателство за съществуването на задгробен живот, истинският ни живот щеше да е непоправимо ограбен. Щеше да бъде лишен от смисъл, а самоубийството да се превърне в добродетел. Единственият възможен рай е този, в който няма да знам, че някога съм съществувал. 

Животът е нещо като шега, глупаво е да го приемаш насериозно.

Снимка: forreadingaddicts.co.uk