За най-чистата душа в поезията ни. От поета на морето и безкрая
„Защото като палава минута, внезапно грабната от дълъг ден, живея аз - от никого нечута, и цялото небе живее в мен.”
~ Петя ДУБАРОВА
Преди няколко години, в най-тежкия ноември в живота ми, след няколко безсловесни сезона на отчаяние от самия себе си (но трябва ли да говоря за това?), внезапно от щастливо попадналата ми тетрадка на деветгодишната Петя прозвънна... „О, пчела – огнено око си ти!” И още десетина истински стихове, които не помня, но помня – няма да забравя никога – как детското доверие в думите изпълни душата ми, как потрепера асфалтът – долу там – от скока на първите кокичета.
Оттогава, където и да съм: към морето на моята надежда, към пристанището, ослепителната геометрия на нощните гларуси, към дърветата, изострени по посока на вятъра, към всичко, което е животът ми (И свободата да не ми принадлежи той), всичко, което е насочено срещу страха, инертността и отчаянието ми, е и това малко, но извисено момиче, което „дъжда причаква на ъгъла” и което мечтае за „дом, в който да се побере морето”...
Понякога трябва да се надигна на пръсти, за да го погледна в очите.
1976
***
Почти непоносимо ми е да говоря за Петя Дубарова в минало време. И няма да говоря в минало време за нея – нейните прекрасни стихотворения и моето отчаяние във въздуха, в който още вибрира крехкото дихание на устните й, ми забранява това.
В сегашно и в бъдеще време ще говоря за нея аз – за да живея, за да се завърна отново в сърцето си, аз – отдавна емигриралия из собственото си сърце за разлика от нея, която не измени никога на своето, остана му вярна до края, не го прекрачи, за да се спаси, и го спаси, за да ни докаже, че все още има на света неща, които едно сърце не може да понесе.
Тя просто се ражда с чувството на съпричастна с „благородната Вселена”. С „изкуството да говори с водата под дъжда” (как изрече тя – още дете: „О, пчела ж огнено око си ти”); със смелостта да се надвеси над „света на жабите, който мълчи, мълчи”, да види как „извира радостта” самото водно конче, „и дори във блатото противно, заровено от тиня и листа, живее нещо хубаво и дивно, то има само своя красота”. И отново дъждът, който я „причаква на ъгъла” на нейната улица, морето и майка й с „гласа на фея”, баща й и първата тревога за морето – тя, слънчевата частица от плътта на благородната вселена, се чувства отговорна за живота... После „снега, бял като възглавница” (нейната още детска възглавница) и внезапното празнично откритие: „Да си горещ и снежен е чудесно нещо, да си цяла снежна и гореща пак”.
А скокът от детството й – към небето? „Защото като палава минута, внезапно грабната от дълъг ден, живея аз – от никого нечута, и цялото небе живее в мен.” А изумлението от самата себе си? От тържествуващата вселена в цялото й същество? То още звучи в извисеността на нейната момичешка фигура, в свенливо-категоричното изящество на нейните жестове... Видяхме ли го ние това чудо? Заслужавахме ли го? И наистина ли е възможно да го заслужим?
„Защо не съм добър, среднощен влак? Тогава аз на всеки бих раздала завръщане... Но бих поела пак...” и внезапното – „Ще бъда най-безавторна-щастлива. Ще бъда просто малка тайна” – тя, която печати от дете – само кратките й стихотворения в „Септемврийче” са едно от най-чистите явления в детската ни поезия, поразяващи с автентичността си... А стихотворенията й в „Родна реч”, които радваха редакторите на списанието и хилядите й връстници – немалко попаднаха (а можеше ли да бъде иначе) в орбитата на нейното чудесно влияние. Кой, който я познаваше, можеше да избегне влиянието на нейното празнично присъствие? Самият аз – и кой вече е в състояние да ме накара да се засрамя, да се ужася от незаконното си понякога съжителство с думите?
„Плачи ти, лято, бъдещо сираче. Ела сега, спасителю – Поете”. Само тя можеше да изрече това, да ни призове с толкова болка, да ни тласне с крехките си ръце към онова, което е много повече от самите нас, и да остане завинаги, цяла и жива, в сърцето на своето поколение – прекрасното поколение на нашата Петя.
...
Петя Дубарова. Тя беше птица – и вярваше, че и ние сме такива, че приличаме на нея. В мига, когато се усъмни, че аз – че ние – сме престанали отдавна да вярваме в крилете си – Тя отлетя. Печалното изумление, с което следим полета й, е единственото, което ни остава. Всичко друго е в нейната книга.
Христо Фотев
Избрано от „Лица 2”, Румяна Емануилиду, Издателско ателие Аб
Снимки: burgas.bg