Насаме с есента
За трептящото злато на есента и шедьоврите в природата и изкуството - красиво от големия руски класик, номиниран за Нобелова награда за литература през 1965 г.
Тая година есента беше от начало до край суха и топла. Брезовите горички дълго не пожълтяваха. Дълго не увяхваше тревата. Само синкава мъгла (сред народа я наричат „мга”) забулваше разливите на Ока и далечните гори.
„Мгата” ту се сгъстяваше, ту избледняваше. Тогава през нея като през матово стъкло прозираха мъглявите видения на вековните ракити по бреговете, повехналите ливади и изумрудните ивици на есенниците.
Плавах с лодка надолу по реката и изведнъж чух как на небето някой започна внимателно да прелива вода от звънлив стъклен съд в друг, също такъв съд. Водата бълбукаше, звънтеше, ромолеше. Тия звуци изпълваха цялото пространство между реката и небосвода. Крякаха жерави.
Вдигнах глава. Големи ята жерави се нижеха право на юг. Те уверено и отмерено летяха натам, където слънцето танцуваше с трептящото си злато в разливите на Ока, летяха към топлата страна с елегично име Таврида.
…
Завещание ♥ Михаил ЛЕРМОНТОВ
Наедине с тобою, брат,
Хотел бы я побыть:
На свете мало, говорят,
Мне остается жить!
Поедешь скоро ты домой:
Смотри ж... Да что? моей судьбой,
Сказать по правде, очень
Никто не озабочен.
… Едно московско списание ме бе помолило да напиша статия за това, какво е „шедьовър” и да разкажа за някой литературен шедьовър. С други думи, за някое съвършено,безукорно произведение.
Избрах стихотворението на Лермонтов „Завещание”.
Сега, на реката, си помислих, че шедьоври съществуват не само в изкуството, но и в природата. Нима не е шедьовър този крясък на жеравите и величавият им полет по неизменните в продължение на много хилядолетия въздушни пътища?
Птиците се прощаваха със Средна Русия, с нейните блата и гори. Оттам вече лъхаше есенен въздух със силен дъх на вино.
Иска ли питане! Всеки есенен лист беше шедьовър, изящна отливка от злато и бронз, напръскана с цинобър и чернилка.
Всеки лист беше съвършено творение на природата, произведение на нейното тайнствено изкуство, недостъпно за нас, хората. Само тя, природата, равнодушна към нашите възторзи и похвали природа, владееше това изкуство.
…
Във всеки шедьовър се съдържа онова, което никога не може да „навява досада” – съвършенството на човешкия дух, силата на човешкото чувство, моменталната отзивчивост към всичко, което ни заобикаля и отвън, и в нашия вътрешен свят. Тъкмо жаждата за покоряване на все по-високи върхове, жаждата за съвършенство движи живота. И ражда шедьоври.
Пиша всичко това в една есенна нощ. Есента не се вижда през прозореца, потънала в тъмнина. Но стига да излезеш на една външна стълба – и тя ще те обгърне, настойчиво ще задиша в лицето ти с прохладната свежест на своите загадъчни черни простори, с горчивия аромат на първия тънък лед, сковал привечер неподвижните води, ще ти зашепне с последните листа, които неспирно капят ден и нощ. И ще проблесне неочакваната светлина на звездата, надникнала през вълнистите нощни мъгли.
И всичко това ще ви се стори велик шедьовър на природата, целебен дар, който напомня, че животът наоколо е пълен със значение и смисъл.
От „Насаме с есента”, К. Паустовски, изд. „Г.Бакалов”, 1974
Снимка: golibus.livejournal.com