Във време на короновани зарази, страх и изолация, препрочитаме класиците и вярваме, че любовта е дълготърпелива, а животът е по-безкраен от смъртта, както казва Габриел Гарсия Маркес

Беше неизбежно: мирисът на горчиви бадеми винаги му напомняше съдбата на невъзможната любов.

 

Беше година на ожесточено влюбване. Нито тя, нито той имаха друг живот, освен да мислят един за друг, да се сънуват, да чакат писмата си с такова вълнение, с каквото ги пишеха. Нито веднъж през тази безумна пролет, а и през цялата година не им се удаде случай дума да си кажат. Нещо повече: от деня на първия им разговор до деня, в който той повторно й заяви своята решимост, половин век по-късно, никога не бяха имали възможност да се видят насаме и да говорят за любовта си.

Те сякаш бяха прескочили трънливата голгота на съпружеския живот и бяха стигнали направо до същината на любовта. Живееха тихо като двама стари съпрузи, помъдрели от живота, прескочили капаните на страстта, отвъд бруталните подигравки на илюзиите и безплодните разочарования – бяха стигнали отвъд любовта. Бяха живели заедно достатъчно, за да разберат, че любовта е любов във всяко време и навсякъде, но става толкова по-силна, колкото повече се приближава до смъртта.

Съвсем различен би бил животът за двамата, ако навреме бяха узнали, че по-лесно се избягват големите брачни катастрофи, отколкото дребните неприятности на ежедневието. Но и двамата научиха едно: че мъдростта идва, когато вече не служи за нищо.

Напомни му, че слабите никога няма да влязат в царството на любовта, защото то е безмилостно и алчно царство, и че жените се отдават само на решителните мъже, защото им вдъхват тъй жадуваната увереност, с която да се изправят пред живота.

Беше още твърде млад, за да знае, че паметта на сърцето отхвърля лошите спомени и преувеличава хубавите, и че благодарение на това изкуство успяваме да понесем миналото.

Мотивите му бяха оправдани: той най-много се нуждаеше от нея – жива и съобразителна – именно в тези неспокойни мигове.

 Връчвам ти ключовете на твоя живот – каза й той.

Тя, навършила седемнайсет години, пое отговорността без вълнение и с пълното съзнание, че всяка педя извоювана свобода е в полза на любовта.

Нищо нямаше да го учуди, защото знаеше, че и жените са като мъжете в тайните си авантюри: същите стратегически хитрости, същите внезапни вдъхновения, същите предателства без угризения.

Прекалено много любов е толкова лошо, колкото и пълната липса на любов.

Проблемът на брака е, че рухва всяка нощ след любовта и трябва да го съграждаш наново всяка сутрин преди закуската.

С течение на годините двамата по различни пътища бяха стигнали до мъдрия извод, че нищо на този свят не е толкова трудно, както любовта - иначе и не биха били в състояние да живеят заедно, нито да се обичат.

Фрагменти от „Любов по време на холера”, ДИ „Народна култура“, София, 1987
Корица: Love in the Time of Cholera, MARQUEZ, GABRIEL GARCIA, penguin.co.uk