Юлиан Тувим (1894 ~ 1953) е първият масов поет на Полша, белетрист, преводач, литературовед. Твори скечове, хуморески, сатири, анекдоти с герои евреи за литературното кабаре „Qui pro Quo”, които очарованата улица подхваща. Пише театрални текстове и оперни либрета, песенни шлагери (най-известните от които - „Любовта всичко ще ти прости” и „При първия знак”, изпълнява прочутата Ханка Ордонувна,). Този вид творчество му осигурява слава и пари - и независимо че смята фриволната муза за второразрядна, никога не скъсва с нея (твърди, че посвещавайки три дни в месеца на кабаретни куплети, след това му остават 27 дни за писане на истинска поезия). През 30-те г. пише острия политически памфлет срещу управляващите „Бал в операта”. Пребивава в емиграция във Франция, Португалия, Бразилия, САЩ (1939-1945). След завръщането си в родината, работи за театъра. Тувим се слави като един от най-популярните поети на Междувоенното двадесетилетие, преводач на руска, френска, немска поезия. На български е публикувана негова „Лирика” (НК, 1964) и др.

(1894 ~ 1953)

♥ Култът към врелите-некипелите…

Най-невероятният култ към врелите-некипелите съществува при децата. Както е известно, това са създания, които въобще не признават истината и реално съществуващото. Ще дойде едно такова хлапе при друго и ще му предложи да стане кон - дадено! И първото почва да цвили и да пръхти, да скача и да хвърля къчове, а онова е кочияш. Една връвчица, която едното ще преметне през раменете на другото и ето ти малчуганът станал кентавър (човек-кон). Надали някой ще му обясни, когато е заето да препуска „впрегнато“ по този начин, че е Янек или Сташек. Тъй като е Буцефал или Пегас, или в най-лошия случай файтонджийска кранта. Едно хлапе, дори в днешни дни (anno domini радио, кино, авто-мото, кило и фото) няма да мине без приказки, заблуди, измишльотини и вълшебства. Тежко и горко на неразумните родители, които желаят да отгледат децата си смислено, логично, трезво, „съобразно днешните изисквания на науката“, като коригират фантазьорските им представи за света! От чедото им ще излезе кретен, лош, тъп кретен. Момченцето, на което почнат да обясняват, че макар да препуска с юзда от канап, не е кон, дори и ако се остави да го убедят, никога няма да бъде щастливо. Дори добра служба няма да си намери. Пък да не говорим, че няма да открие барута, няма да спре Земята, да накара Слънцето да се върти около нея, няма да напише Пан Тадеуш*, нито ще стане научно светило в споменатата по-горе област на познанията. Каква ужасна мисъл: разсъдливо дете, с т. нар. трезва преценка за нещата. Малкото се ражда, в определен момент проговорва - и изведнъж, без някой да го е учил, почва да казва неверни неща. Което значи, че фантазьорството е вродено явление. Чак по-късно почваме да изглупяваме, ние,
възрастните.

Историята на детската литература (предназначена за деца: дали такава книга съществува?) с положителност би доказала, че приказките - неистината, светът наопаки, на чудното и причудливото, на вълшебствата и небивалиците, винаги са били насъщната душевна храна на невръстните, като се започне от асирийските отрочета и свърши с нас. Децата бърборят каквото им дойде на акъла и - така да се изразя - искат да ги обърборваме. После това им минава. А ако на някой не му мине - става поет. (…)

Да придобиеш достъпните на тоя свят познания и мъдрост, власт и сила, слава и обич на цялото човечество, да станеш водач на народа си или избраник на сърцето на любимата жена, да предизвикваш почуда и възхищение на съвременниците си, да заслужиш вечна памет у потомците, да имаш всичко, което пожелаеш, с други думи, да постигнеш пълно щастие в земния си живот и дори ако вярваш, че с божията милост в отвъдното те чака нестихваща радост - всичко това пет пари не струва, ако се откажеш от една единствена надежда, от тази именно, че две и две правят пет. Защото всички жалки земни блага, а дори стигащи отвъдното блаженства придобиват очертания в съзнанието ни или изникват пред нас затворени в четирите стени на традиционната, предавана от поколение на поколение логика, според която две и две правят четири. Мисълта на Тертулиан* „вярвам, защото е абсурдно“ е една от най-хубавите и най-умните мисли, които човек някога е изказвал. Две и две правят четири - това е смърт, чиновническа служба, опашка (в магазина), печат, заек (с гарнитура естествено), боклук, вестникарство и еснафщина. А надеждата, че някъде много далеч ни чака, сега или някога, така устроена действителност или такъв миг („на пресечката на света и на безкрая“, където уреченото „пространство“ се среща с уреченото „време“), такова място, където същината на битието се отърсва от наложените й ФОРМИ и дава нов РЕЗУЛТАТ - тази надежда е въздух за поетите: тя ги прави живи.

...

Бележки: 
* Поемата „Пан Тадеуш” от Адам Мицкевич се смята за националния епос на Полша (бел. прев.)
* Тертулиан - картагенски църковен отец от III в. н.е., считан за най-големия теолог на Християнския Запад (бел. прев.).

...

Из „Антология на полския хумор“ (1925-1940), превод: Евгения Динкова
Източник: literaturensviat.com
Снимка: en.wikipedia.org