„Болестта „не пуска“ хората, които на последно място слагат грижата за себе си, за здравето си.“
В каква симбиоза са физическото и психическото здраве и как вярата може да ни помогне да се възстановим. Мирзакарим Норбеков за мързела, който е единствената пречка за дълъг живот и крепко здраве.
Щом не вярвам, организмът ми не е мобилизиран, щом не е мобилизиран, значи няма да оздравея и ще имам още по-убедителен аргумент да не вярвам. Драги мой събеседнико, мнозина боледуват с години не защото лекарите и медицината са безпомощни, а защото изобщо не ценят живота и здравето, когато ги имат. Но здравето не се купува, нито се пада даром. Или ще си го спечелиш с пот на челото, или среден пръст от майката природа и от опечалените близки. Дори погубил здравето си, човек се държи като безмозъчен скот (с извинение за искреността). Той си казва: „Някой може и да мре, аз пък ще живея още сто години, ще овонявам и отравям околната среда!“ Или смятате, че не си го мисли? Тоест пациентът не ходи на лекар да се грижи за здравето си, а за да се спаси от болката и дискомфорта! И основната маса хора, тоест тълпата, разсъждава почти като вас самия. Но винаги имате шанс да се разграничите от тълпата. Трябва просто да поискате! Границата между здравето и болестта е вярата. Това е неутралната зона.
Всестранното изучаване на начина на живот и характера на хроничния болник несретник разкрива много закономерности в поведението на хората с нереализирани жизнени задачи независимо от възрастта, пола, социалното положение. Болестта „не пуска“ хората, които на последно място слагат грижата за себе си, за здравето си. Хронично болният е човек, който изобщо не държи на себе си или дори напротив безкрайно държи на болежките си. За такъв човек една летва от оградата на вилата и дори един ръждив пирон у дома значат повече от живота му. Защо съм толкова сигурен? Защото опитът ми сочи: няма човек, който да не може да се излекува!
Когато причината за заболяването е в душата, никакъв скалпел няма да помогне, така ли е? Никаква техника не може да промени душата на човека. Ако пациентът е пасивен и чака да му се „върне здравето“ чрез капки, процедури, очила, той е обречен да чака вечно, защото пак ще се надява да му се даде и следващия път, и то повече. И скоро ще му стане много по-трудно „да получава“, защото организмът постепенно се изтощава от болестта и резервните му сили намаляват, намаляват, намаляват… Пациентът се надява и не предприема нищо. Но ако със собствени усилия подхване нещата, ако се изправи срещу болестта рамо до рамо с лекаря, победата е сигурна. Тогава болестта си отива завинаги на ниво съзнание, душа, характер. Възможностите на организма са неограничени.
Откъс от: „Опитът на един глупак, стигнал до прозрението как да се избавим от очилата“, Мирзакарим Норбеков, ИК Жануа 98
Източник: Издателска Къща "Жануа'98"
Снимка: norbekov.bg
