Назаем от „Пилешка супа за душата“ и историите, които стоплят сърцето и възвисяват духа. 

♥ Човекът, който не можеше да чете 

Откакто се помнел Джон Коркоран, думите все се подигравали с него. Буквите в изреченията си размествали местата, гласните се загубвали някъде из ушните му канали. В училище той седял на чина си, глупав и потънал в мълчание като пън, съзнавайки, че винаги ще бъде различен от всички останали. Всичко би било различно, ако някой беше поседнал до малкото момченце, беше обгърнал раменете му с ръка и му бе казал: „Аз ще ти помогна. Не се плаши.“

Но по онова време никой не бил чувал за дислексия. А и Дукон не можел да знае, че лявата страна на мозъка му, която трябвало да подрежда символите в логичен ред, не работела както трябва. Вместо това, във втори клас го поставили в групата на изоставащите. Когато бил в трети клас и откажел да чете или да пише, една монахиня давала пръчка на останалите деца и им позволявала да удрят Джон по краката. В четвърти клас учителката му го изправяла да чете и чакала търпеливо, минутите се нижели, а през това време детето си мислело, че ще се задуши. След това той преминал в по-горния клас и в още по-горния. Джон Коркоран не е изостанал нито година от връстниците си в училище.

През последната година преди да завърши училище, в къщи с Джон всички се отнасяли като с истински крал, отличничката на класа му била гадже и той се изявил като звезда на баскетболния отбор. Когато се дипломирал, майка му го целунала и започнала да му говори за колеж. Колеж ли? Би било лудост да си го помисли дори. Но накрая решил да се запише в Тексаския университет в Ел Пасо, където можел да играе в баскетболния отбор. Поел дълбоко въздух, затворил очи и.... отново пресякъл вражеската линия.

В университета Джон разпитвал всеки нов приятел кои преподаватели провеждали задължително писмени изпити и кои давали възможност за избор. В мига, в който излизал от час, той късал листовете с драсканици, защото се страхувал, че някой може да поиска записките му. Вечер се взирал с неразбиращ поглед в дебели учебници, така че момчето, с което бил в една стая, да не се усъмни. Лежал изтощен в леглото, без да може да заспи и да успокои бръмчащия си мозък. Джон обещал, че тридесет дни подред всяка сутрин, още от зори, ще ходи на литургия, стига Бог да му позволи да се дипломира.

Взел дипломата си. Изпълнил даденото пред Бога обещание – присъствал на тридесет сутрешни литургии. Ами сега накъде? Може би заради предизвикателството, а може би защото искал другите да се възхищават именно на онова у него, в което той самият се чувствал най-несигурен – на ума му – през 1961 година Джон станал учител.

Започнал да преподава в Калифорния. Всеки ден карал някой от учениците да чете от учебника пред класа. Давал стандартни тестове, които можел да оцени, като налагал шаблон с дупки за правилните отговори, а в почивните дни часове наред се излежавал потиснат.

Тогава срещнал Кати, отлична ученичка и медицинска сестра. Не треперещо листо, като Джон, а скала.

– Има нещо, което трябва да знаеш, Кати – казал и той една вечер през 1965 година преди да се оженят. – Аз... аз не мога да чета.

„Той е учител – помислила си тя. – Може би иска да каже, че не може да чете гладко. Едва години по-късно Кати разбрала истината, когато видяла, че Джон не може да прочете една детска книжка на осемнадесетмесечната им дъщеричка. Кати попълвала формулярите, четяла и пишела писма вместо него. Защо той просто не я помолел да го научи да чете и пише? Той просто не вярвал, че ще успее да го направи.

На двадесет и осем години Джон взел на заем две хиляди и петстотин долара и купил втора къща, ремонтирал я и я дал под наем. Купил още една и нея дал под наем. И още една. Бизнесът му непрекъснато се разраствал и накрая възникнала нужда от секретарка, адвокат и партньор. След това един ден счетоводителят му казал, че е милионер. Чудесно. Та кой би забелязал, че един милионер винаги дърпа вратите, на които е написано „Бутни“, или, преди да влезе в обществена тоалетна, изчаквал да види от коя ще излезе мъж?

През 1982 година корабът започнал да потъва. Имотите му започнали да остават празни и инвеститорите се отдръпнали. От изпращаните до него писма валели заплахи за ипотекиране и започване на съдебни процеси. Той непрестанно се молел на банкерите да удължат срока на заемите му, увещавал строителите да останат на работа, като се опитвал да проумее нещо от купа хартии. Той знаел, че скоро ще го повикат на подсъдимата скамейка и мъжът в черната тога ще каже:

– Истината, Джон Коркоран. Не можеш ли поне да четеш?

Най-накрая през есента на 1986 година на четиридесет и осем години, Джон направил две неща, които се кълнял, че никога няма да направи. Заложил къщата си като допълнителна гаранция, за да получи последния заем за строителство. И отишъл в градската библиотека „Карлсбад“ при жената, която отговаряла за обучението. Казал й:

– Не мога да чета.

След това заплакал. Започнал занимания с една шестдесет и петгодишна баба на име Елинор Кондит. Старателно, буква по буква, звук след звук, тя започнала да го учи. След четиринадесет месеца неговата компания за недвижими имоти започнала да се съживява. А Джон Коркоран започвал да се учи да чете.

Следващата стъпка била да се изповяда: произнесъл реч пред двеста стъписани бизнесмени от Сан Диего. За да се излекува, трябвало да се пречисти. Избрали го в борда на директорите на Съвета по ограмотяване в Сан Диего и започнал да пътува из страната и да изнася речи.

– Невежеството е форма на робство – казвал той. – Не можем да си губим времето да обвиняваме когото и да било. Трябва да учим хората да четат!

Прочитал на глас всяка книга или списание, които попадали в ръцете му, и всеки пътен знак, край който минавали, докато на Кати не ѝ омръзнало. Било великолепно, като да пееш някой химн.

Един ден го осенила идея. Хрумнало му, че може да направи още нещо. Да, онази прашна кутия в офиса му, онзи сноп книжа прихванати с панделка... Четвърт век по-късно, Джон Коркоран могъл да прочете любовните писма на съпругата си. 

Автор: Гари Смит

От: „Пилешка супа за душата“, Джак Канфийлд и Марк Виктор Хансен, ИК „Кибеа“, 1997 г. 
Картина: Man Reading