„Благодаря ти, Господи, принизи се за мой хатър, превърна се в хляб, вода, топла дреха, жена и мой син, за да те видя; и те видях; покланям се и се прекланям на многоликото ти лице, любимото!“

Последното изкушение 

Извърна се Исус; сред разбунтувания въздух на наближаващата буря различи множество очи, които го гледаха с тревожно очакване и полуотворена уста, с неизразим копнеж. Един старец си проправи път сред тълпата; клепките му бяха окапали, очите му бяха като две рани; на мършавата му шия висяха десет муски и във всяка муска имаше по една от заповедите на Декалога; застана на прага, подпря се на чаталестата си тояга.

– Рави – каза той и гласът му беше изпълнен с жалба и гняв, – рави, на сто години съм, пред мен са винаги, окачени на врата ми, десетте Божи заповеди; никоя не съм престъпил. Всяка година отивам в Йерусалим и правя жертвоприношение на светия Саваот един овен, паля свещи, кадя тамян; не спя през нощите, пея псалми; гледам ту звездите, ту планините и чакам, друга отплата не искам, да слезе Господ да го видя… Години и години, напразно; само единият ми крак е вече извън гроба и още не съм го видял. Защо? Защо? Голяма жалба ми е това, рави. Кога ще видя Господа, кога ще се успокоя?

И докато говореше, все повече се ядосваше, удряше с чаталестата си тояга и викаше.

Исус се усмихна.

– Старче – отвърна му той – някога на източната крепостна врата на един голям град имало един мраморен престол; на този престол седнали хиляди царе, слепи с дясното си око; хиляди царе, слепи с лявото око; хиляди царе, които виждали и с двете си очи – и всички викали на Господа да се покаже да го видят; ала всички влезли в гроба, без да го видят. И дошъл, като си отишли царете, един беден човек, бос и гладен, и седнал: „Господи – прошепнал, – човешките очи не издържат да гледат слънцето, ослепяват; как ще могат тогава да погледнат теб, Всемогъщи? Смили се, Господи, смекчи силата си, намали блясъка си, за да мога и аз, сиромахът и немощният, да те видя!“ И тогава – слушай, старче! – Господ се превърнал в къшей хляб, купа студена вода, топла дреха, колиба; и пред колибата една жена, която кърмела пеленаче. И сиромахът протегнал ръце, усмихнал се щастлив: „Благодаря ти, Господи – промълвил, – принизи се за мой хатър, превърна се в хляб, вода, топла дреха, жена и мой син, за да те видя; и те видях; покланям се и се прекланям на многоликото ти лице, любимото!“

Всички мълчаха; старецът въздъхна като бивол, протегна напред чаталестата си тояга и се изгуби в навалицата. Един момък, младоженец, вдигна тогава юмрук, извика:

– Носиш, казва, огън, за да изгориш света; да изгориш къщите ни и децата ни; това ли е любовта, която прогласяваш, че ни носиш? Това ли е справедливостта? Огънят ли?

Плувнаха в сълзи очите на Исус, стана му мъчно за младоженеца; и наистина, това ли е справедливостта, която той носи? Огънят ли? Няма ли друг път, по който да стигнем до спасението?

– Кажи ясно какво трябва да направим, за да се спасим? – вдигна глас един стопанин и разбута с лакти тълпата, за да се приближи и чуе отговора – имаше тежко ухо, недочуваше.

– Отворете сърцата си, отворете килерите си, раздайте благата си на бедните! – извика гръмко Исус. – Дойде денят Господен! Онзи, който се стиска и задържи за старините си един хляб, една делва олио, едно парче земя, ще се окачат този хляб и делвата, и земята на врата му, и ще го повлекат надолу в ада!

– Ушите ми бучат – обади се стопанинът, – зави ми се свят; ще си отида, да ме прощаваш!

И пое ядосан към богатия си дом.

– Виж го ти! Да раздадем на тези голтупановци благата си! Това ли е справедливостта? Да се не видиш макар! – говореше си сам, ругаеше и вървеше.

Исус го гледаше как се отдалечава, въздъхна.

– Широка е вратата на ада – каза той, – широк е пътят, обсипан е с цветя; тясна е вратата на царството божие, и е нагорнище към нея; докато сме живи, можем да изберем; живот ще рече – свобода; но като дойде смъртта, станалото станало – няма спасение…

– Ако искаш да ти повярвам – извика един с патерици, – стори чудо, изцери ме. Куц ли ще вляза в царството небесно?

– А аз – прокажен ли?

– А аз – еднорък ли?

– А аз – сляп ли?

Запристъпяха вкупом недъгавите, спряха се заканително пред Исус; одързостиха се, започнаха да викат; един сляп старец вдигна тоягата си.

– Или ще ни изцериш – изкрещя той, – или няма да излезеш тази вечер жив от селото ни!

Петър изтръгна тоягата от ръцете на стареца.

– С такава душа – извика му той – никога няма да видиш светлината, кьорчо!

Разпалиха се недъгавите, разяриха се; разяриха се и учениците, застанаха редом с Исус; а Магдалена се присегна, изплашена, да залости вратата, но Исус я възпря.

– Магдалено, сестро моя – каза той, – нещастно е това поколение, само плът; задушават душата им навиците, греховете и тлъстините; отмествам плътта, костите, вътрешностите, за да намеря душата им, но не я намирам; ах, само огънят, мисля, може да ги изцери!

Обърна се към тълпата; очите му бяха сухи, безмилостни.

– Как опалваме нивата, за да засеем, та да отделите доброто семе? Така и Бог ще опали земята; не го е жал за тръните, за магарешките бодили, за змийските треви – това ще рече справедливост; останете със здраве!

Обърна се към Тома.

– Надуй волския рог, Тома, тръгваме!

Протегна овчарската си тояга, отмести се народът, изтръпнал; премина; Магдалена грабна отвътре шала си, остави вълната полуизпредена, гърнето в огнището, домашните си птици ненахранени, хвърли ключа от вратата сред пътя и, без да се извърне назад, последва, мълчаливо, плътно забрадена, сина на Мария.

Избрано от: „Последното изкушение“, Никос Казандзакис, изд. „Народна култура“, София, 1989 г.
Снимка: ekathimerini.com