Да се оженим за грешния човек – най-лесната и скъпоструваща грешка, която можем да направим. Защо се случва така? Защо брачните отношения не се изучават по начин, по който изучаваме толкова други неща в живота си? Нима романтиката може да бъде вечна, или пък не желаем да я разваляме с правила, които така или иначе научаваме по трудния начин, докато живеем с някого? Нима е по-добре да сме заслепени и да не знаем за отговорностите, които предстоят или тайно таим надежди, че в „нашето семейство” всичко ще бъде по друг начин? Често истината и грешния избор стоят съвсем в началото на съвместния път – те са дълбоко в нас, проектирани върху човека, когото избираме. Ето деветте най-разпространени грешки, които се превръщат в източник на нашето разочарование.

Не разбираме себе си
Красива, сантиментална неяснота. Така изглеждат нещата, когато сме в търсене на партньор. Искаме някой забавен, талантлив, мил, привлекетелен... Как точно тези качества ще ни направят щастливи – ние не си задаваме този въпрос.

Всеки от нас има своите налудничави представи и изисквания към хората. Всеки е неуравновесен и незрял посвоему, но никога не се задълбочаваме да разберем кое провокира именно това наше поведение. Точно това е основният въпрос – на какво се крепят тия наши особености, къде е корена на личната ни невроза, какъв тип хора я провокират или успокояват.

Доброто партньорство не е толкова това между двама здрави хора, а това между двама побъркани, които са имали умението или късмета да приспособят една към друга своите относителни лудости по съзнателен и незастрашаващ ги начин.

Самата мисъл, че е възможно да не сме трудни като хора, би трябвало да накара всеки потенциален партньор да има едно наум. Въпросът е къде се крие проблемът. Може би имаме скрита склонност да се гневим когато някой ни противоречи или сме спокойни само когато работим, чувстваме се неловко с интимността след секс или никога не сме успявали да обясним какво се случва с нас когато сме тревожни. Типичен въпрос на една среща на вечеря в ранен етап на връзката би трябвало да бъде – „Каква е твоята лудост? ☺”

Проблемът е, че не е никак лесно да се сблъскаме лице в лице с нашата собствена невроза. За да се случи това, може да са нужни години, както и ситуации, в които не сме попадали преди. Преди да се оженим рядко попадаме във взаимоотношения, които да служат като огледало за нашите особености. Когато не толкова формални връзки заплашат да разкрият трудната част на нашия характер, ние сме склонни да обвиняваме партньора. Когато сме насаме със себе си и сме разярени, не крещим, тъй като няма кой да ни слуша – тогава пренебрегваме действителната, обезпокоителна сила на способността ни да се гневим. Или работим постоянно, без да си даваме сметка за маниакалния начин, по който използваме работата, за да получим усещане за контрол над живота и бихме вдигнали скандал, ако някой се опита да ни спре. Вечер си мислим колко хубаво би било да се сгушим при някого, но нямаме възможност да се изправим пред тази част от нас, която бяга от интимността и която ни прави студени и особени, ако се почувстваме прекалено дълбоко обвързани с някого. Едно от най-големите предимства на това да сме сами е приятната илюзия, че всъщност е много лесно да се живее с нас. С такова слабо разбиране за характера ни, не е изненада, че не сме в състояние да знаем какъв човек би трябвало да търсим.

Не разбираме другите 
Този проблем е допълнително усложнен от това, че другите хора се намират на същото ниско ниво на самопознание като нас. Те самите не са в състояние да разберат какво не е наред с тях, още по-малко да го споделят с нас. Разбира се, ние правим опити да ги опознаем. Посещаваме семействата им, запознаваме се с приятелите им. Всичко това ни помага да се чувстваме така, сякаш сме ги опознали съвсем добре. Но не е така просто. Необходимо е да знаем как функционира психиката на човека, за когото възнамеряваме да се оженим. Необходимо е да знаем неговото отношение спрямо авторитета, унижението, самонаблюдението, сексуалността, парите, децата, верността.

Когато всичко това липсва, ние се ръководим до голяма степен от външния вид. Струва ни се, че можем да получим много информация от очите, носа, формата на челото, усмивката. Ние проектираме върху възлюбения ни редица достойнства въз основа на много малко доказателства. Мозъците ни са тренирани да улавят с поглед малки белези и да строят от тях цялостна фигура. Правим същото по отношение на нашите потенциални брачни партньори. Ние сме много повече, отколкото самите си признаваме, вещи майстори на измислицата.

Не сме свикнали да бъдем щастливи
Вярваме, че щом търсим любов, следователно търсим и щастие, но в действителност не е така. Понякога изглежда, че по-скоро търсим познатото – и това може да не отговаря на плановете ни за щастие. Във връзките си като възрастни ние пресъздаваме някои от чувствата, които сме изпитали за пръв път през детството ни. За съжаление, уроците, които сме научили за нея, може да не са били никак лесни. Любовта, с която сме се запознали като деца, може да е била преплетена с други, не така приятни форми на взаимоотношения – с това да бъдем командвани, унижавани, изоставяни, да не ни обръщат внимание, да страдаме. Като възрастни може да стане така, че да отхвърляме подходящите за нас кандидати именно защото са прекалено уравновесени, прекалено зрели и разбиращи, на тях можем да разчитаме, да им се доверим, а всичко това ни се струва непознато и чуждо. Нашето подсъзнание ние кара да се насочваме към потенциални партньори не защото ще се чувстваме добре с тях, а защото ще ни провокират по познатите ни начини.

Женим се за неподходящите хора, защото с подходящите ни се струва, че нещо не е съвсем наред – не ги заслужаваме, защото не свързваме това да бъдем обичани, с това да се чувстваме удовлетворени.

Самотни сме
Никога няма да бъдем в подходящо състояние на духа да изберем партньор, ако идеята да останем сами ни се струва непоносима. Трябва да бъдем спокойни и наясно, че е възможно дълги години да живеем в самота, за да имаме някакъв шанс да изградим добра връзка. В противен случай ще обичаме повече състоянието, че вече не сме сами, отколкото партньора, който ни е спасил от това да сме самотни. По времето, когато сексът бил позволен само в рамките на брака, хората осъзнали, че това ги кара да се женят, водени от погрешни мотиви – да получат нещо, което е било ограничено в обществото. Днес хората са свободни да направят много по-добър избор за кого да се оженят, тъй като вече не просто откликват на отчаяно желание за секс. Но все още има недостатъци в други сфери на взаимоотношенията. Когато възможността за компания е достъпна само под формата на партньорство, хората се събират, само за да споделят самотата си един с друг.

Изпепеляващата сила на инстинкта 
В миналото бракът бил сделка, бизнес (това съществува и до днес). Двете страни обединявали земите си. Договарянето било равнодушно и по никакъв начин не предвиждало щастие за главното действащо лице. После на мястото на брака по сметка се появил бракът, воден от инстинкта – романтичният брак. Според него, когато се женим трябва да се ръководим единствено от чувствата си. Достатъчно било човек да се влюби. Това било своебразен протест срещу хилядите години вредно вмешателство, основано на предразсъдъци, изгода и липса на въображение по отношение на брака.

„Бракът по сметка” бил толкова подреден и внимателно планиран, че една от характеристиките на това да се ожениш воден от силни чувства, била да не мислиш защо точно го правиш. Да анализираш решението си се считало за неромантично. Най-романтичното нещо, което някой можел да направи, било да предложи брак бързо и внезапно, в пламенен изблик, без сложни разсъждения, което гарантирало нещастие на хората в продължение на дълги години. Безразсъдството било знак, че бракът може да бъде успешен, само защото стария вид сигурност бил считан за заплаха за щастието на хората.

Не сме учили в „Училището Любов”
Идва времето на психологичните бракове. Бракове, в който човек не се жени заради земя, заради чувство, а само когато усещанията са старателно изследвани, когато има зряла осъзнатост за собствените ни психологически особености и тези на нашите партньори. Често се женим без никаква предварителна информация, рядко четем книги по темата, не говорим с други женени двойки за това, не говорим открито за проблемите. Женим се без никакво дълбоко познание за това защо браковете се разпадат, а едни от най-важните въпроси, на които следва да си отговорим преди да направим тази стъпка никога не получават отговори. Но в бита романтиката не помага.

Жадни сме за вечно щастие 
Всички ние силно и отчаяно желаем да задържим приятните неща завинаги. Представяме си, че бракът ни гарантира това пълно щастието, но не си представяме, че той всъщност е ежедневна усилена работа.

Смятаме, че бракът ще превърне в постоянно онова, което иначе изглежда преходно. Той ще ни помогне да консервираме радостта и еуфорията на първите ни срещи, романтичните пътешествия, изгревите и залезите, посрещнати заедно. Женим се, за да задържим това усещане завинаги.

Бракът не притежава силата да съхрани връзката по този начин. Моментите на върховно удовлетворение в живота обикновено са краткотрайни. Щастието не ни съпровожда през целия път и трябва да сме зрели хора, за да приемаме и живеем с тази истина. Онова, което можем да правим, е да ценим моментите на щастие, без да се вкопчваме в тях.

Вярваме, че сме специални
Всеки е виждал примери за ужасни бракове. Виждал е приятелите му да се женят и разделят. Всеки е наясно, че бракът е огромно предизвикателство. И въпреки това, не е лесно да използваме това знание, когато става дума за самите нас. Без да си го признаваме, приемаме, че това правило важи само за другите - ние мълчаливо изключваме себе си от подобен възможен сценарий. И ще ни бъде от полза да осъзнаем, че и ние може да окажем в същото положение – заради нашите си грешки.

Изтощени от любов
Ако любовният ни живот преди брака е бил много бурен, ако сме опитвали да бъдем заедно с хора, които не са ни харесвали и сме преживявали горчиви разочарования, не е странно, че в даден момент всичко това ни омръзва. Една от причините да искаме да се оженим е желанието да се освободим от унищожителното влияние на любовта върху нас. Изтощени сме от мелодрамите и трепетите, които не водят до нищо. Вече не ни се иска да се впускаме в предизвикателства. Надяваме се, че бракът може да сложи край на болезненото влияние на любовта върху живота ни. Но в брака има също толкова съмнение, надежда, страх, отхвърляне и битки. Това, че на някой бракът му изглежда спокоен, еднообразен и приятно отегчителен, означава че е съвсем неподготвен за него.

Да бъдеш готов да споделиш живота си с някого – нужни са знания, търпение, желание, мъдрост. Без тези подправки, бракът е безкрайна битка или агония, отрова, която превръща любовта в омраза.

По материал на Журнал Клубер
Картини: Joan Zylkin