Квинт Септимий Флоренс Тертулиан
Тертулиан е първият значим християнски богослов, писал на латински език. Роден около 155 г. в езическо семейство в Картаген, той получил високо общонаучно, риторическо и юридическо образование. След като приел християнството, около 193 г. Тертулиан станал презвитер, а после се преместил в Рим, където се занимавал с адвокатска работа. Пишел много и най-вече на богословски теми. В темпераментните му съчинения, аскетичната суровост се смесвала с ревностен стремеж към истината и безпощадна непримиримост към противниците.
Подобно на Татиан, Тертулиан се отклонил от православието и след 207 г. изповядвал монтанизъм – ерес, според която в Христа ние не сме получили пълнотата на откровението. Монтанистката група, основана от Тертулиан в Африка, съществувала и през V век под името тертулианство.
Тертулиан се занимавал с писателска дейност от 193 до смъртта си през 220 г. Сред съчиненията му най-значими са "Срещу гностиците", "Срещу Маркион", "Срещу Праксея", "За душата", "За свидетелството на душата", "За кръщението", "За идолопоклонничеството" и други. Но на първо място сред тях бива поставяна неговата "Апология на християнството" – първият текст на Тертулиан, представен изцяло в български превод.
За душата и Бога, с думите на Тертулиан.
Истината не иска нищо за себе си, защото не се учудва на положението си. Тя знае, че живее като странница по земята, че лесно среща врагове сред чужденците, но че си има род, дом, надежда, благодат и достойнство на небето.
Всички грехове се опрощават на мъчениците. Ето защо сме благодарни на вашите присъди. Ето в какво се изразява противоречието между Божиите и човешките дела – вие ни осъждате, а Бог ни освобождава.
(От „Апология на християнството")
Невидим е Бог, макар че се вижда; неосезаем е, макар че се проявява чрез милостта си; непонятен е, макар че познавателната способност на човека го възприема. Тъкмо това доказва неговото съществуване и величие. Впрочем това, което може да се види, да се усети, да се възприеме, е по-нищожно и от очите, които го обхващат, и от ръцете, които го докосват, и от сетивата, които го откриват. А това, което е наистина необятно, е познато само на себе си.
Това, което ни кара да разберем Бога, е невъзможността да бъде разбран. Мащабите на неговото величие го възправят пред хората едновременно като познаваем и непознаваем. Върховен грях извършват тези, който не искат да опознаят Онзи, когото не могат да опознаят.
Искате ли да ви докажем неговото съществуване чрез творенията му – толкова многобройни и прекрасни, които ни поддържат и крепят, които ни радват и ужасяват? Искате ли да ви го докажем чрез свидетелството на самата душа?
Макар и смазана от телесния си затвор, макар и обградена от лоши съветници, макар и обезсилена от похот и страсти, макар и поробена от лъжливи богове, все пак, когато дойде отново на себе си като след опиянение, като след сън, като след някаква болест и се усети здрава, тя назовава Бога само с това име, защото то принадлежи на истинския Бог. Всеобщият възглас е: “Велик е Бог, благ е Бог” или “Каквото Бог дал”.
Душата го признава и за съдник с думите: “Бог вижда” или “Уповавам се на Бога”, или “Бог ще ми въздаде”. О, свидетелство на една душа – по природа християнка!. Като произнася всички тези слова, тя гледа не към Капитолия, а към небето, защото знае къде е престолът на живия Бог: от него и оттам е слязла тя.
Изоражения: Reasons To Believe
