Така живях: на една лодка, закотвен за една жена ♥ Хорхе Монтеро МАДРИГАЛ

За котвите на любовта и вятъра на откритото море – красиво, буреносно и безбрежно от костариканския творец

Безветрие

Аз съм лодкар на голяма товарна лодка.

И съм изпаднал в застой от безветрие.

Хората от сушата не знаят какво значи това. Но аз добре го зная: много пъти, плавайки из залива, спадаше ми платното също като сега и аз оставах да чакам, изпънат в дъното на голямата ми лодка, загледан в неподвижните облаци и заслушан в мълчанието…

Хората от вътрешността на сушата не знаят какво се изпитва, когато платното спадне и лодката само се полюлява, без да отива наникъде.

Аз имах жена и тя не беше лоша.

Също не беше добра, а само беше… като всички.

В деня, в който се сдобих с лодка, с моя лодка, направена от собствените ми ръце от кила до върха на мачтата, този ден аз я отведох в моята колиба.

Тогава дори не разбрах защо сторих това. Може би защото исках да имам някой, който да ме очаква. Но после тя навлезе дълбоко в мене.

Но да вървим постепенно, на части.

Да се живее е като да плаваш, като да държиш кормилото на някоя лодка. Има хора, които живеят живота си по света  в открито море. И има хора, които като мен го прекарват в залива.

Аз съм лодкар, вече казах това. Живеех в един залив, казано другояче, плавах в залива. Извършвах каботаж между пристанището и всички други малки пристанища и кейове, дори и такива, които бяха само стълб, около който да мога да хвърля швартова. Откарвах и докарвах сол, брашно и други неща от тук за там и от там за насам. И така през целия ми живот.

Мислех се за моряк.

Но никога не съм бил истински моряк.

За да бъда такъв, нужно е да се плава като мъжете  в открито море.

А аз винаги съм плавал със земя пред очите.

Защото заливът си е залив, а този, моят залив, е по-затворен от всеки друг.

Много пъти, като минавах край острова на затвора, мислех за хората, които живеят в него, без да могат да отидат по-далече от брега му и сравнявах техния живот с моя.

Това парче море, обградено от суша, не е нищо друго освен остров. Един остров от вода и моят живот стигаше само до брега, където пяната е стена, понякога непроходима, като стената на затвор.

Бих могъл истински да плавам, в който и да е от параходите, които пристигат или тръгват всеки ден от пристанището.

За жената не сторих това. Една жена завързва по-силно от най-здравото корабно въже. Когато излизах с лодката, я вземах със себе си. Или пък, ако тя останеше, докато откачех швартова, не вършех нищо друго, освен да броя часовете, които оставаха до завръщането ми. Нейният образ винаги беше на хоризонта ми сред блясъка на съзвездията.

Един път поисках да си отида от залива. Но не през откритата врата към морето, а като прескоча стената  навътре в сушата.

Обичам морето, но понякога не мога да избягна желанието за нещо по-солидно. Когато човек удря във водата, юмрукът му потъва. Аз исках нещо повече: исках да си разбия юмрука от една планина. И имах желание да се спра и земята да стои твърдо под краката ми.

Един ден обърнах гръб на водата. Но въжето, което ме държеше вързан, много се изпъна и все повече се изпъваше при всяка моя крачка на сушата.

Да знаете само как привързват един чифт плитки!

Бях закотвен при моята жена.

Много пъти съм присядал на малкия пристан или на насипите край лагуната, за да гледам закотвените лодки. Когато опада водата при отлив, въжетата и синджирите, на които са закачени котвите, изглеждат като че се изтеглят и лодките се отдалечават към другия бряг. Когато дойде приливът, котвите ги карат да се върнат, макар и да не им се иска това.

Така и тя мене. Идва отлив, въжето се отпуска и аз се отдалечавам навътре из залива. Но въжето почва да се изопва, чувствувах приливът да ми се изкачва отвътре и вече тичах през площада към моята колиба.

Така живях: на една лодка, в една лодка, закотвен за една жена.

Понякога въздухът е чист, светъл и морето спокойно, но без да знае как и откъде на човек му идва предчувствието. И ето че човек насочва носовата част към най-близкия пристан. Завързва лодката и… избухва бурята!

За едно предчувствие сега съм в застой от безветрие.

Това се случи напоследък преди няколко часа, при последното ми пътуване.

Трябваше да тръгна в полунощ, за да мога да вляза с прилива в определено малко пристанище.

Всичко беше, както винаги: откачих въжето и издигнах платното. Седнал до кормилото, обърнах глава, за да видя жена ми, изправена на пристана  много ясна под луната.

Насочих лодката навътре в залива. Небето беше ясно. Вдигнах глава към звездите, за да ориентирам лодката и тогава почувствувах това!

Все още не зная дали беше някакво предчувствие, което ме предупреждаваше за готвещата се буря, или беше приливът, който ми се изкачи отвътре по-силно от всякога и изопна силно въжето, което ме държеше вързан за котвата. Истината е, че още загледан в звездите, завъртях силно кормилото, направих пълен кръг и се насочих към моя пристан.

Лодката привързах как да е с разтреперани ръце: в моята колиба светеше.

Почувствувал над главата си застрашаващата ме буря, затичах се по пясъка.

Със силен тласък разтворих вратата от край до край и тогава…

Бурята избухна!

Хуан Ривас познавах отдавна. Беше безделник. От онези хора, които живеят като раците, залепени за камъните на брега.

Вече бях вдигнал ножа, когато видях лицето му. И изпитах погнуса да го спусна.

Отвориха ми се очите и видях целия си живот.

Затворен в един залив.

Върху една лодка.

Закотвен за една жена…

Видях, че ако опуша ножа, само щях да заменя моя воден остров с един остров от земя. Че щях да престана да бъда закотвен за жена, за да бъда закотвен за решетки.

И забих ножа във вратата!

Слънцето беше високо, когато преминах през вратата на залива.

Повече нищо не сторих.

Днес вятърът духаше в открито море…

Аз имах жена…

Отнесе я лош вятър!

Това, значи, да изпаднеш в застой от безветрие. И без да има накъде да насочиш лодката…

Морето е спокойно. Лодката почти не се поклаща и платното не се издува.

Лодката ми от безветрие е изпаднала в застой.

И душата ми.

В застой от безветрие съм.

Но без земя пред погледа ми.

В застой…

Но без котва.

В застой…

Но в открито море!

* Хорхе Монтеро Мадригал, превод от испански: Тодор Ценков

Картини:  Emile Albert Gruppe (1896 ~ 1978)- Art History News, Incollect

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK