Тодоровата седмица се смята за хаталия (лоша и опасна). Наричат я глуха, черна, празна, нечиста. Определени названия имат и дните й. 

(Horses in a Field, 1649, by Paulus Potter)

Обичаите и поверията на Тодоровден

В българската народна култура двата християнски култа към Св. вмчк Теодор Стратилат и Св. вмчк Теодор Тирон се обединяват в общия култ към Свети Тодор. Българите не почитат дните на двамата светци, а празнуват Тодоровден в събота след великденските Сирни заговезни, т.е. датата е подвижна и се определя съобразно лунния календар, по който се чества християнския Великден. Народната представа за преломен момент е свързана с поверието, че „на този ден светецът съблича деветте си кожуха и отива при Бога да го моли за лято”. Във Видинско казват, че „от Тодоровден денят започва да расте колкото пуснат плуг” или „дойде ли Тодоровден, дошло е лятото”.

Тодоровата седмица се смята за хаталия (лоша и опасна). Наричат я глуха, черна, празна, нечиста. Определени названия имат и дните й. Понеделник е песи, кучи, беси или разметни. С него започва строг тридневен пост, наречен тримирене. Жените не бива да работят нищо, за да предпазят семейството и домашните животни от полудяване и побесняване. Вторник е наречен уструл, усоф, усофски или чер, сух, глух, лош и се почита срещу сушаво и горещо лято. Срядата е луда, черна, куца, крива. През този ден е забранена всякаква домашна дейност, за да не полудяват хората и да не бие град през лятото. Четвъртък наричат шамотен, въртоглав, защото неспазващият забраната за работа може да се зашемети и завъртоглави, да го заболи глава, да полудее. Призори всяка жена трябва да изпече пресна мравунчена пита, която се раздават и яде на бунището (сметището). Домакините се събират по махали и редят общи трапези на улицата. След угощението трохите се изсипват на едно място, за да не влизат мравките в къщи. Подобни вярвания има и за петъчния ден, когото наричат чер, глух, сух. През него не се работи, защото „Тодор ще удари с патерицата си” всеки, който е дръзнал да не се подчини на волята му и ще го умори до края на годината. В миналото на този ден младите булки (омъжените през изминалата година) обличали своите сватбени дрехи и водени от своите свекърви, отивали в църквата, за да вземат първо причастие. Всяка невеста носела тепсия с варено жито и царевица, върху които е сложен обреден хляб, погача, колач, в който са забодени две свещи, вързани с червен и бял конец. Щом влезнели в черквата, младите се нареждали една до друга в редица, като поставяли тепсиите на земята пред краката си, а зад тях се нареждали свекървите. Свещеникът освещавал хлябовете, а булките се покланяли на изток и раздавали помежду си хлябовете, пеейки песента за св. Тодор. Свекървите ги благославяли: „Ха догодина с люлка!” и ги дарявали с риза и хурка. При завръщането си у дома жените са посрещани на прага на къщата от съпрузите, които ги благославяли с думите: „Все такава прибирница да си, булка!” След обед младите булки, отново придружавани от своите свекърви, отивали на гости при майка си. Там на младата жена връзвали цедилка като пожелание в скоро време да закърми първа рожба. Така вярата в св. Тодор като покровител на булките и раждаемостта се претворявала в магическата обредност, осигуряваща здравето, плодовитостта и родовитостта на младата жена, а оттам и продължаването на рода. Тази магия обвързва и младите мъже, които на този ден полагат усилия да осигурят хубостта и красотата на бъдещата си рожба. След църковната служба съпружеската двойка се уединява в стая с огледало. Там в огледалото пръв се оглежда по-красивия от двамата, а след това и двамата заедно – за да приличат децата им на тях. После си разделят една ябълка и изяждат по половинка от нея – за да бъдат румени и червени бъдещите им деца.

В събота българите празнуват т.нар. Конски Великден. Това название е свързано с представата за св. Тодор като покровител на конете. В иконографията той се изобразява като ездач на бял кон. В народната митология той възсяда всеки, който е излязъл след залез слънце или е работил през неговата седмица. Сутринта рано жените стават и се измиват, обличат си нови, чисти дрехи. Всяка от тях замесва тесто и пече обредни хлябове, наричани кончета, кунчета, пърмачета, които са с формата на конче или конско копито. В Западна България върху тях се слагат по три свещи и скилидки чесън. И днес в много краища на страната на този ден жените строго спазват най-различни забрани. Така например, жените не перат, защото, „Ако св. Тудор мине с белия си кон, сблъсква прането с лош вятър”. Ако човек облече такава дреха – се разболява и умира. Младите моми и булки не шият, не предат, не тачат. Но най-строго се спазва половото табу, защото заченатото или роденото през Тодоровата седмица дете притежава свръхестествени качества – то може да се превръща приживе и след смъртта си във вампир, върколак или караконджол.

Честването на св. Тодор е свързано и с различни магически практики, отнасящи се към косите. Общочовешка е представата, че в човешката коса е скрита силата и плодовитостта на човека. Предполага се, че ни е останало в наследство от прабългарите вярването, че конската опашка и женската плитка имат една и съща магическа способност да придават или отнемат силата и здравето на човека. И докато сутринта на Тодоровден мъжете изкарват конете на водопой и ги захранват с хляб и сол, за да ги подготвят за селските надбягвания (кушия, тудурица), то жените за първи път от цялата седмица имат право да измият косите си. Във водата трябва да се сложат къпинови стебла или дряновите пъпки, запазени от сурвачката. В някои краища косите се измиват навън, като жената застава до ябълково дърво и излива водата в неговите корени. Това измиване има цел по магически път да предаде характеристиките на конската опашка върху женските коси и те да станат гъсти, здрави и лъскави като нея. Същия ден се подстригват за първи път и косите на малките деца, за да растат дълги, здрави и красиви.

Петя Банкова 

Източник: balgarskaetnografia.com
Картина: Horses in a Field, 1649, by Paulus Potter; chinaoilpaintinggallery