Попаднах в този град на 8-ми септември, Малка Богородица. И аз, като една Мария, зная, че тогава пак имам имен ден, но някак по-тих, по-скромен. Така беше до тази година... Съдбата ме отведе в Хасково точно по време на официалния празник на града, а там беше наистина тържествено. И понеже вече се смрачаваше, аз и моята скромна компания от артистични люде решихме да отседнем за нощта тук, на път за Истанбул. Без никакво обсъждане се отправихме да хапнем и празнуваме – спонтанно. А когато си на непознат терен, таксиметровите шофьори са твоите най-добри приятели. Та, спряхме първото такси, попитахме човека вътре къде дават най-добрите блюда, а той ни рече: „Няма какво да ви обяснявам, качвайте си и дано сте много гладни!". Има-няма след 5 минути се озовахме в „Алафрангите". Като погледнахме широкия двор с чимшири и пълните маси, разбрахме, че само нас чакат. Добре, че двама млади, решиха да се полюбуват на себе си насаме и станаха, та ние да седнем. Настанихме се, нагостиха ни сладко и вкусно, напоиха ни, светна ни пред очите. Като се огледахме малко, стана ни чудно, каква е тая къща – възрожденска, красива, с атмосфера, дето ти дава уют, а червеното тракийско вино се влива право в кръвта. „На Бояджи Оглу е била навремето, сега вече има друга слава, но автентичнотото се пази", казва ни един от мъжете, дето ни сервираше. Пихме по още едно за Бояджи Оглу и тънкия му естетически вкус и се прибрахме в хотела предоволни от откритието си.
Първата ми работа, след като се събудих сутринта, беше да попитам къде е онази грандиозна Мария, Статуята на Пресветата Дева, за която бях чувала да казват, че е най-голямата в света. „А вие изобщо дръпнахте ли завесите на прозорците?" – много учудено ме попита момичето на рецепцията. „Бързах!" – отвърнах аз. А тя ме изведе на просторната тераса, за да разбера, че всичко, което ме интересува, е на една ръка разстояние. Пих кафе и тръгнах нагоре към хълма. Като стигнах върха, обърнах се да видя какво вижда самата Божия майка. Целият град като на длан, в тихото и ясно утро, а ята от лястовици се виеха високо в небето, взимайки си сбогом с лятото тук. Как се чувства човек в нозете на Дева Мария с Младенеца? Умиротворен навярно. Така се почувствах аз. Вътре, в параклиса, в тясното пространство още горяха свещи от празника, осветил рождения ден на Божията майка. Миришеше на цветя и вяра.
Слънцето вече напираше жежко, а моята група даваше сигнали, че е време за културни разходки, кафе и сладки разговори. Този път кафето беше придружено от морковена торта в очарователната френска пекарна „La Marquise". Точно пред погледа ни се извисяваше старата часовникова кула на Хасково и имахме странното чувство, че сме се върнали назад във времето. Много се харесахме с тоз морковен сладкиш, много... А градинките наоколо бяха като от приказките – зачудих се, къде на друго място съм срещала такава подредба на цветя, храсти, по английски изрядна ливада и ромолещ шадраван. Наоколо вече се вдигаше детска глъчка – ролери, скейтове, колелета и едни такива усмихнати родители, дето все едно много морковени торти са хапнали и изживяват истинска Dolce Vita...
Човек като попадне на непознато място, винаги забелязва неща, които му липсват в ежедневието – в онова, на неговото място. Тук точно благите лица на хората ми помогнаха да се чувствам като у дома си. Чистотата и спретнатия вид на всичко наоколо ме накараха да се зачудя, защо тук може, а на други места да не може да е така? Манталитет, мързел, пари, възпитание, пък може и глоби. Кой знае... И ако някой тук дирижира чистотата чрез налагане на глоби, шапка му свалям.
Нямаше как да пропуснем стройните тополи, подредени в шпалир покрай Хасковската река. „И да знаеш, дърветата са точно 865", уведомява ме колегата музикант, все едно цяла нощ ги е броил. „Толкова са, прочетох в Интернет, когато спорихме за тая прословута песен на „Щурците" – продължи нашия човек. Та изяснявайки случая, стана ясно, че тополите са природно-поетична забележителност, възпята достойно в песента на Маричков и компания „Среща". Е, с това ме уцелиха право в сърцето – любимата ми, заедно с „Хамлет".
В самото сърце на града, пред Общината, се натъкваме на друга странна композиция. Скулптура на Баба Яга, чийто полет е възпрепятстван от стабилен стълб. Не помня да сме се смяли с глас така, както онзи обяд пред централата на кмета на Хасково. И докато се чудехме що за чудо е това, една любезна стара госпожа се поспря, усмихна се и любезно ни обясни легендата за тая летяща бабичка. „Ами то злото все лети, лети, прави пакости, ама нашият кмет реши да го спре – ей на, спря го по тоя начин, баш пред Общината! Е то, разбира се, с чувство за хумор е цялата работа, ама извън шегата, той, Жоро /Георги Иванов, б.р./, наистина се справя!", кима госпожата.
Да, чувството за хумор е важно качество, съгласяваме се ние и аплодираме идеята и майсторското изпълнение.
Какво още видяхме в града на Богородица, малко преди да потеглим към Истанбул...
Видяхме нещо, пред което наистина онемяхме – групово. Паметник на Завистта – триметров Икар, чийто полет е в скелетните ръце на онези, дето винаги искат да рушат, да спират. Колко познато, българско, тъжно. Колко ни хвана за гърлото този бронзов исполин, който е огънал снагата си устремен към свободата, на предела на силите. Дали се изтръгва той от завистта, дали ще полети – не зная, иска ми се да вярвам в това. Нима има друга страна, в която завистта да има паметник? Заслужава ли тя подобна чест? Или е нужно да ни боде очите всеки ден, за да разберем с какво зло трябва да се борим постоянно. Всеки сам намира своя отговор, но надали има човек, който да подмине с безразличие това творение.
Много ни се напълниха душите и очите в Хасково – ще рече човек, че сме обитавали някоя друга страна досега. Градът на сладкогласния Аспарух Лешников, виртуозната Недялка Симеонова, талантливия Иван Димов, професор Асен Златаров и Григор Димитров, разбира се. Долината на Тракия е гостоприемна и плодородна, ражда творци, герои, личности. Ще кажете, навсякъде в България се раждат такива. Така е, наистина. Но тук Иван Димов би се гордял с великолепието на театъра, носещ неговото име и продължаващ неговото дело. Пред него пък достойно се изправя паметникът на проф. Асен Златаров. Традиците са живи, а зимните музикални празници дават сцена на всички, тръгнали по пътя на музиката и на първата българка, свирила в Карнеги Хол - цигуларката Недялка Симеонова. Поезията идва в този град още през 1973 година с Националия конкурс за дебютна литература „Южна пролет". „Китна Тракия пее и танцува" е другият мащабен форум, който повече от 40 години разгръща красивите традиции на народното ни творчество.
Затова сме възхитени от Хасково – защото традициите са живи, културата и историята са си подали ръце, хората тук помнят създаденото от предците си, уважават наследството на земята си, грижа ги е за бъдещето, за децата. И имат воля да творят заедно. Оказа се, че всички нови паметници тук са изградени с дарения на жителите на Хасково.
Ние стигнахме до Истанбул, но си обещахме да се върнем отново. Не само защото не успяхме да видим Александровската гробница и Узунджовската църква, а и защото хасковската морковена торта се оказа по-вкусна от турската баклава.
Пътува, разгледа и дегустира ~ Мария Александрова
Снимки ~ www.haskovo-bulgaria.com