Как отглеждаме неблагодарници | Провалът на либералното възпитание

А когато остареем и грохнем, те ни захвърлят в старчески домове

Давид Ебeрхард е шведски психиатър, баща на 6 деца от три брака – последният е с медицинска сестра. Той е автор на превърналата се в бестселър книга "Как децата взеха властта", която предизвика бурни полемики в света на възрастните. Защото никой не обича да го критикуват, а онези които нямат деца, винаги дават най-много съвети.
Но да се върнем на Ебeрхард. Неговите любими теми са свързани с възпитанието, лудостта на родителите и обществото, устремено да задоволи всички капризи на своите наследници. В шведската версия на книгата му "Как децата взеха властта", на корицата е малкият му син – надянал оранжева светоотразителна жилетка и каска, и здраво стегнат с автомобилен колан. В ръката си стиска меченце.
Пред журналист на "Цайт", шведският психиатър споделя своята философия за либералното възпитание и вредите, които то нанася на децата и техните родители. Интервюто започва с неочакван въпрос от журналиста:

- Кога за последно ходихте с децата си на ресторант?
- Съвсем наскоро. Защо питате? – интересува се Еберхард.
- Защото собствениците на заведения в Стокхолм са потресени от деца, които не умеят да се държат възпитано на обществени места. Едно от кафенета дори забрани посещения за семейства с деца. И всичко това се случва в обичащата деца Швеция.

Еберхард: Прекрасно разбирам за какво става дума. Винаги ще се намерят деца, които крещят, разливат и чупят, отварят и блъскат входните врати на ресторанти, не се съобразяват с нищо и никого... Родителите стоят наоколо и дори дума не обелват. На родителите им е много неприятно, когато някой друг критикува децата им. Преди години нашето общество беше общество от възрастни хора. Имаше единни ценности относно възпитанието на децата. Ако някое дете се държеше неприлично, на него някой веднага му казваше: "Престани!". А такава съгласуваност на действията вече няма.

Чудите се защо либералното възпитание е пълен провал? Защото родителите вече не се държат като отговорни възрастни хора. Те мислят, че са длъжни да бъдат най-добрите приятели на децата си. Те се поставят на едно ниво с тях, без да слагат никакви граници, страхувайки се да им противоречат. Те вече не взимат никакви решения, а искат да бъдат готини, бунтари – също като децата си. В днешно време цялото ни общество се състои от едни тинейджъри.

Немското възпитание и новата му свобода
Да, немското възпитане също е в този кюп. Родителите неохотно се измъкват от проблемите с децата. Те казват: "О, у нас всичко е наред! Това не се отнася до нашето семейство!". Но в същото време постоянно ги гложде съвестта, защото осъзнават колко много неща правят неправилно. Вечер те се прибират уморени от работа и готвят за вечеря онова, което се харесва на децата им – защото не искат да влизат в спорове с тях. Позволяват им да стоят и гледат телевизия много по-дълго от уговореното време, просто защото искат да си осигурят покой. По време на отпуската те отиват там, където децата пожелаят и където при никакви други обстоятелства не биха отишли сами. Не казвам, че това не е правилно. Казвам само, че животът на родителите не трябва да се върти единствено около децата им. Няма никакви научни доказателства, че това влияе положително на тяхното бъдеще, че те ще станат по-успешни или отговорни като пораснат. Виждаме много млади хора, които са разочаровани от живота - очакванията им са твърде високи и животът им се струва твърде тежък. Това се проявява чрез душевни смущения на безпокойство и прояви на самоунищожение, които бележат впечатляващ ръст в Швеция.

Семейството и децата
Баща съм на шест деца, а вие искате да знаете кой определя правилата в семейството ми? Аз, разбира се.

- А демократичната семейна структура?

Еберхард: Не мисля, че изобщо трябва да има такава. Отношенията между възрастни и деца винаги са асиметрични. Това са отношения между учител и ученик. Единият учи – другият слуша. Родителите имат по-богат опит, затова могат по-правилно да оценяват обстоятелствата, имат повече знания. Затова правилата са тяхна грижа. Разбира се, човек трябва да изслушва децата си, но в Швеция нещата стигнаха твърде далеч. Стига се дотам те да решават всичко в семействата. А всъщност, най-важното на което трябва да научим децата си е как да се справят с трудностите.

За похвалите и света на илюзиите
Много книги има написани за възпитанието, но родителите интерпретират прочетеното в зависимост от своите разбирания и своето ниво на възпитание и възприятия. Затова се получават криворазбрани модели. В това число и относно похвалите.
Да дадем пример - ако дъщеря ми дойде при мен и ми покаже рисунката си, мога да кажа: "О, колко интересно! Ти рисуваш прекрасно!". Но това е неправилна комуникация, защото аз не съм такъв – и тогава защо да се преструвам? Родителите са длъжни да подбират всяка дума, преди да я произнесат пред децата си. Да направят така, че да не лишат детето от увереността му, да не го карат да се срамува, и още – да не подтиснат стремежа му към съревнование. Но каква е ползата, ако го излъжат и започнат да го уверяват в неговия талант, който всъщност липсва? Проблемът се отнася до хилядите морализатори и възпитателни експерти. Те се опитват да казват на родителите как е правилно или неправилно да се държат, какво да правят и какво да не правят. Търсейки ориентири по пътя, родителите възпитават в идеологии, от които после никак не е лесно да се избавят и пращат децата си в света на големите илюзии.

Ако Пипи Дългото Чорапче живееше в днешния свят
Да, шведите все още са лудо влюбени в историята на Астрид Линдгрен и нейната идилична картина. Но помислете върху това, как всъщност са отраснали децата в тази книга. Те по цял ден бродят напред-назад без никакъв контрол, без шапки за слънце, без каски докато карат кънки или колело - напълно безпризорни. В днешно време това е напълно немислимо. Днес родителите са взели всичко на мушка. А в детската градина, децата ми са задължени да носят каски, докато се пързалят.
Питате ме дали има нещо лошо в това, децата да бъдат защитени? Защита – да, но не и свръхопека. Ако ние искаме да имаме компетентно дете, то ние трябва да му позволим да ходи само на училище. На 6-годишна възраст, това вече е напълно възможно – дори в голям град с натоварено движение. Родителите обаче не допускат това, а в същото време предлагат на детето си да взима решения или да обсъжда всички въпроси наравно с възрастните.
Много родители действат противоречиво, без изобщо да мислят за това. Ние лошо подготвяме децата си за живота им като възрастни, заблуждаваме ги, че с тях никога няма да се случи нищо лошо, че ние винаги ще сме до тях и ще им помагаме, че те са пъпа на Земята. В психиатричната ми клиника се срещам с млади хора, които са дошли, защото някой ги е изоставил или кучето им е умряло. Те имат огромни затруднения да се справят и преживеят обичайни неприятности.

Родителите искат медицинско обяснение за своята безпомощност. Диагнозата Синдром на дефицита на внимание с хиперактивност, те приемат с облекчение, защото са получили обяснение за поведението на децата си, и вече могат да спрат да винят себе си. Родителите са изумени, че децата им са толкова уморени, раздразнителни, хиперактивни, но никога не им идва на ум, че могат да ги накарат да си легнат по-рано или им забранят гледането на телевизия и безпаметното висене пред компютъра.

Равноправието на децата и крахът на училището
Ние вече не контролираме либерализацията, а темата за равноправието се е превърнала в обществена догма. Всички вече даваме децата си на ясла, когато навършат 1 годинка. А майката и бащата работят по възможност по равно – никой не е длъжен да виси на врата на другия. Работата е единственият път за да станеш човек. В това възпитаваме децата си от малки. Родителството само по себе си, вече не е никаква ценност. Ако една жена си позволи да остане у дома, за да си гледа детето, веднага попада в графата "старомодна и реакционна изменница на своя пол". Това е от една страна. От друга е училището. Авторитетът на нашите учители е нищожен. Децата не считат за необходимо изобщо да ги слушат, така, както не слушат и собствените си родители.
Затова и резултатите в образованието са плачевни. Според изследване на Pisa, шведските ученици са първенци по бягане от часове, обиди към учителите и краен вандализъм. Но самочувствието им е огромно! Типично за деца, постоянно намиращи се в центъра на грижите и вниманието.
После, тези "пъпове на Земята" стават големи хора, и отиват да речем, в тв шоуто "Идол". Там търсят певчески таланти, които на следващия ден ще се събудят като супер-звезди. И ето, те отиват там, без изобщо да могат да пеят. Но те дори не знаят за това. Журито, онемяло от изумление, пита: "Никой ли не ти е казвал, че не можеш да пееш?". А той огововаря: "Мама ми каза, че пея страхотно!".
И навярно, родителите на такова дете не са искали да го травмират. Но така израстват дръзките неблагодарници, които прекрачват света с напълно изкривена представа за собствените си способности. Да се фокусираш единствено върху децата си – не е най-добрия възпитателен метод. Ако беше така, децата ни щяха да ни обичат повече, отколкото къде и да било по света. А това не е така. Когато остареем и грохнем, те ни дават в старчески домове. В останалите страни, семействата живеят заедно, защото родителите, макар и престарели, все още са ценени и обичани.

По материал на The Telegraph
Снимки: telegraph.co.uk, renewmag.se

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност