„Биология на убежденията" не е книга за това, как да си помогнем сами, а за това, как да се самоусъвършенстваме. Информацията в нея ще ви помогне да опознаете своята същност, а от това познание извира силата, с която можете сами да контролирате собствения си живот”. Това споделя д-р Брус Липтън, който изследва тънките нишки между науката и душата. Задълбочените му познания по клетъчна биология разкриват механизмите, посредством които умът контролира телесните функции и говорят за съществуването на безсмъртен дух. За осъзнатото родителство, споделено от книгата на Липтън.

Осъзнато майчинство и бащинство

В лекциите си върху осъзнатото майчинство и бащинство цитирам различни изследвания, но и прожектирам филм на италианската организация за осъзнато майчинство и бащинство - Национална асоциация за пренатално обучение, който нагледно илюстрира взаимовръзките между родителите и неродените им деца. В този филм майка и баща се впускат в ожесточен спор, докато на жената се прави ехография. Човек ясно може да види как плодът се мята, когато кавгата започва. Подплашеното бебе извива телцето си и подскача, сякаш на трамплин, когато спорът се подгрява с трошене на чаша. Силата на модерната технология - ехографията - помага да бъде отхвърлен митът, че ембрионът не е достатъчно сложен организъм, за да реагира на нещо друго, освен на хранителната си среда.

Може би се чудите, защо еволюцията е осигурила подобна система за развитие на плода, която изглежда пълна с опасности и е толкова зависима от условията, създадени от родителите. Всъщност това е една гениална система, която помага на оцеляването на поколението ви. В крайна сметка, детето ще се озове в същата среда, в която живеят родителите му. Информацията, добита чрез възприятията на родителите за средата, която ги обкръжава, преминава през плацентата и подготвя пренаталната физиология, помагайки й да се справя по-ефективно с бъдещите нужди, които ще се появят след раждането. Природата просто подготвя детето да оцелее в тази среда. Но, въоръжени с последните научи открития, днес родителите имат избор. Те могат внимателно да препрограмират своите ограничени схващания за живота, преди да доведат детето си на бял свят. Важността на родителското програмиране разклаща идеята, че нашите черти - както отрицателните, така и положителните - се определят изцяло от гените ни. Както видяхме, гените се оформят, направляват и префасонират според придобития от околната среда опит. Всички сме били подведени да вярваме, че артистичните, атлетичните и интелектуалните заложби са качества, които се предават само генетично. Но без значение колко „добри" са гените, ако към един човек се отнасят зле, с пренебрежение и объркват представите му за добро и лошо, осъществяването на генетичния му потенциал бива саботирано. Лайза Минели наследява своите гени от световноизвестната си майка Джуди Гарланд и от баща си, филмовият продуцент Винсънт Минели. Кариерата на Лайза, висините на нейната звездна слава и паденията в личния й живот са сценарии, проиграни преди това от родителите й и отпечатани върху подсъзнанието й. Ако Лайза носеше същите гени, но беше отгледана от грижовни холандски фермери в Пенсилвания, средата щеше епигенетично да задейства различен набор от гени. Гените, които са й дали възможността да направи успешна сценична кариера, най- вероятно щяха да бъдат притъпени или възпрепятствани от културните стандарти на земеделската общност.

Обикновено приключвах публичните си лекции с напомнянето, че всеки от нас е лично отговорен за всичко, което се случва в живота му. С подобно заключение не печелех големи симпатии сред аудиторията. Това беше прекалено голяма отговорност за много от хората. След една лекция една възрастна жена от публиката толкова се притесни от заключението ми, че доведе съпруга си зад сцената и обляна в сълзи бурно започна да оспорва тезата ми. Тази жена ме убеди, че моето обобщение трябва да бъде променено. Осъзнах, че не искам да допринасям за хвърлянето на упреци и вина върху когото и да било. Като общество ние сме склонни да се самообвиняваме или да прехвърляме на другите вината за нашите проблеми. С трупането на житейска мъдрост ние ставаме все по-подготвени да поемаме отговорността за собствения си живот. След кратко обсъждане тази жена с радост прие следното твърдение: вие сте лично отговорни за всичко, което се случва с живота ви, СЛЕД КАТО ОСЪЗНАЕТЕ, че сте лично отговорни за всичко, което се случва в живота ви. Човек не може да е „виновен" за това, че е лош родител, освен ако вече не е наясно с гореспоменатата информация и я пренебрегва. Когато се запознаете с тези факти, можете да започнете да ги прилагате с цел да препрограмирате поведението си. И докато сме още на темата за митовете около майчинството и бащинството, напълно погрешно е да се смята, че човек гледа по един и същ начин всичките си деца. Второто ви дете не е клонинг на първото. В живота ви не се случват същите неща, които са ставали, когато ви се е родило първото дете. Както вече казах, преди смятах, че съм отгледал еднакво и двете си деца. Но когато анализирах родителския си опит, разбрах, че това не е така. Когато се роди първото ми дете, бях в началото на магистратурата си - труден преход, изпълнен с много работа и дълбока несигурност. Когато се роди втората ми дъщеря, вече бях по-самоуверен, по-завършен изследовател, готов да започне академичната си кариера. Имах повече време и повече физическа енергия да се грижа за второто си дете и да бъда по-добър родител за първото, което тъкмо беше проходило. Още един мит, който искам да засегна, е този, че малките деца имат нужда да бъдат постоянно стимулирани с черно-бели рисунки или други учебни пособия, продавани на родителите, за да стимулират ума на децата си. Вдъхновяващата книга на Майкъл Мендиза и Джоузеф Чилтън Пиърс „Вълшебен родител - вълшебно дете" ни дава да разберем, че не програмирането, а ИГРАТА, е ключът към оптимизирането на възприемателните и интерпретативните способности на бебетата и малките деца. Децата се нуждаят от родители, които под формата на игра да предизвикат любопитството, креативността и удивлението, които ще ги въведат в истинския свят. Очевидно, за да бъде възпитаван човек, е нужна любов и възможност да наблюдава живота на по-възрастните. Когато бебетата в домовете за сираци например стоят в креватчета и биват хранени, а не получават усмивки и прегръдки, у тях се появяват дълготрайни проблеми в развитието. Едно проучване на Мери Карлсън - невробиолог в Медицинския факултет на Харвард - върху румънски сирачета показва, че липсата на ласка и внимание в румънските сиропиталища и лошите условия в детските градини спират растежа на децата и оказват неблагоприятно влияние върху поведението им. Карлсън, която наблюдава шейсет румънски деца на възраст между няколко месеца и три години, измерва нивата на кортизол у тях, като анализира проби от слюнката им. Колкото по-стресирано е детето, което се определя от завишените нива на кортизол в кръвта му, толкова по-слаби са резултатите му (Holden 1996). Карлсън, както и други учени, правят изследвания и върху маймуни и плъхове, показващи колко решаваща е връзката между докосването, отделянето на стресовия хормон кортизол и социалното развитие. Проучванията на Джеймс У. Прескот, бивш директор на Отдела по здравеопазване и детско развитие към Националния здравен институт, показват, че новородените маймунчета, лишени от физически контакт с майките си или от какъвто и да било друг социален контакт, развиват анормални стресови профили и стават крайни социопати (Prescott 1996,1990). Той продължава проучванията си, като разглежда различните културни особености при хората въз основа на това как отглеждат децата си и установява, че ако членовете на едно общество физически прегръщат и обича децата си и не потискат сексуалността си, то в тази културна общност цари мир. В такива общества родителите поддържат тесен физически контакт с децата си, като например носят бебетата в скута или на гърба си през целия ден. За разлика от тях обществата, които лишават бебетата, децата и юношите си от такъв близък контакт, неминуемо са агресивни по природа. Една от разликите между обществата е в това, че много от децата, които не получават ласки, страдат от соматосензорно афективно разстройство. Типична за това разстройство е неспособността психологически да се потиснат повишените нива на стресовите хормони, което е предпоставка за системно агресивно поведение. Тези открития хвърлят светлина върху насилието, което завладява Съединените щати. Вместо да проповядват физическа близост, съвременните лекари и психолози често отдалечават хората от нея. Например чрез неестествената намеса на докторите в естествения процес на раждането, отнасяйки новороденото за дълъг период от време далеч от майката в детското отделение и съветите към родителите да не реагират на плача на собствените им бебета, за да не ги разглезят. Подобни практики, привидно основаващи се на „научни доводи", несъмнено допринасят за агресията в нашата цивилизация.

Какво обаче да кажем за румънските деца, които цял живот са лишавани от родителска грижа и се превръщат в „жилаво чудо на природата", по думите на един учен? Защо някои деца успяват да превъзмогнат нещастното си минало? Защото притежават „по-добри" гени ли? Вече ви е ясно, че аз не вярвам в това. По-скоро биологичните родители на тези жилави чудеса на природата, са им осигурили по-благоприятна среда преди и по време на раждането, както и хранителните вещества, необходими на плода, в критичните моменти на неговото развитие. Това, което осиновителите трябва да знаят, е, че не бива да се преструват, че животът на техните деца започва, когато пристигнат в новия си дом. Те вече вероятно са програмирани от биологичните си родители да вярват, че са нежелани и не са обичани. С малко повече късмет може в определен важен момент от своето развитие да са възприели положителни, жизнеутвърждаващи послания от възпитателите в дома. Ако осиновителите нямат представа какво означава програмирането в периода преди и по време на раждането на едно дете, те не биха могли да се справят адекватно с евентуалните проблеми след осиновяването. Може и да не осъзнаят, че децата им не пристигат при тях като „празен лист", също както и новородените не се появяват на бял свят, без деветте месеца в утробата на майката да са оставили отпечатък в тях. Трябва да бъде установено какво е закодирано в тази програма и ако е необходимо, да се положат усилия тя да бъде променена. Както за осиновителите, така и за биологичните родители, посланието е едно: гените на децата ви определят само техните заложби, не и съдбата им. Ваша грижа е да им осигурите среда, която да им позволи да развият потенциала си. Обърнете внимание: аз не твърдя, че е задължение на родителите да четат много книги за възпитанието на децата. Срещал съм много хора, интелектуално привлечени от идеите, които излагам в тази книга. Но само интерес не е достатъчен. Изпитал съм го на гърба си. Бях наясно с написаното тук, но преди да направя усилия да се променя, тази информация по никакъв начин не се отрази върху живота ми. Ако смятате, че вашия живот и животът на децата ви ще се промени като само прочетете книгата, все едно пиете най-новото лекарство на пазара, вярвайки, че то „лекува" всичко. Никой не може да се излекува, докато сам не положи усилие за това. Ето и моето предизвикателство към вас. Освободете се от скритите си страхове и внимавайте да не втълпите подсъзнателно на децата си ненужни страхове и предразсъдъци. И най-вече, не се поддавайте на фатализма на генетичния детерминизъм. Вие можете да помогнете на децата си да реализират целия си потенциал и да промените личния си живот. Не сте „обременени"от гените си. Обърнете внимание на уроците, които ни дават клетките за растежа и защитата, и винаги когато ви е възможно, насочвайте живота си към растеж. И помнете, че за човека най-мощният стимулатор на растежа не е най-престижното училище, най-голямата играчка или най-добре платената работа. Далеч преди клетъчната биология и изследванията върху децата в сиропиталищата осъзнатите родители и пророците като Руми са знаели, че за хората, независимо от възрастта, най-добрият стимул за развитие е любовта.

Животът без любов няма смисъл,
любовта е водата на живота,
пийте от нея със сърце и душа.

От „Биология на убежденията”, Брус Липтън, изд. „Изток-Запад”
Снимка: synergies-journal.com, vividlife.me