Този закон няма нито едно изключение. Това е жесток закон, твърд като диаманта и ненакърним като него.
За да заемеш и най-малкото място под слънцето, се изискват много изпити, но всеки може само за един ден да бъде назначен за възпитател. А задачата на възпитателя е да доведе до самопознаване, до истината и до уравновесеността.
Можем да дадем само това възпитание, което самите ние сме получили. Това става автоматично. Следователно трябва да търсим у самите нас смисъла на живота, това, което ни тласка да се опознаем и да се освободим от порядъчен брой вредни условности. Човек винаги вижда нещата през собствената си гледна точка, което е напълно естествено. За целта е необходимо неговият „Аз“ да бъде като прозрачно стъкло, а не като мътно скъкло, през което не могат да проникват слънчеви лъчи. В противен случай искаме детето да стане не това, което е, а това, което ни се иска да бъде...
Много хора са закостенели в начина си на мислене и на живот. Причината за това е непълното им или неуспешно възпитание. За мнозина всеки ден представлява механично повторение на предишния. Първо, защото са възпитани по такъв начин, след това, защото отклоненията, изтласкванията, комплексите им са обрасли с хиляди вкаменелости. В такъв случай те живеят по силата на умствени „тикове“, на стари мухлясали предписания (които им носят илюзия за сигурност, но които за съжаление те прилагат спрямо децата си.) Страшно ми става понякога, като слушам „директивите“, давани от някои бащи... Като че ли са извадили някакъв вехт документ от дъното на скрина... Той представлява техният „опит“, тяхната „мъдрост“... Случва се нещо? Отварят скрина, измъкват няколко сентенции, няколко кухи и елементарни фрази.
Случва се нещо друго? Посягат към друго чекмедже и така нататък. А става въпрос за хора, които биха могли да гледат трезво на нещата и най-вече разумно. Ето как, достигнали зряла възраст, те хлопват вратата, смятайки едва ли не живота си за приключил и характера си за изграден... Още повече, че животът ги носи по течението. „Нямам време“ е предпочитаното им извинение. Не отделят дори десетина минути на ден, за да се опознаят и да се усъвършенстват. А когато са го правили, са се надвесвали над черна дупка, която ги е плашила и са бързали да я покрият...
Всичко това е добре, но ето идва детето с любопитния си и отворен за всичко ново ум. Трябва да го възпитаваме, тоест да запазим ума му колкото е възможно по-широко отворен. От една страна, е детето, готово да обича всичко, да разбере всичко, да обгърне всичко. От друга, възпитателят – „скован“, неспособен повече да разбира, способен да обгърне само няколко хоризонта, отговарящи на натрупаните вкаменелости у него...
Този възпитател е престанал да се развива и ето че пред него застава едно същество, което желае единствено това. Как би могъл да научи другиго да живее, ако сам той е мъртъв интелектуално?
Защо имате дете?
Преди да възпитаваме детето, трябва да го създадем. Това означава да създадем живот, чиято цел ще бъде да мисли, да чувства, да страда, да се смее, да съзнава. Това е много сериозна задача. Една от най-сериозните постъпки в живота ни. Тук не мога да се стърпя и да не предам най-често получените отговори на въпроса ми: „Защо искате да имате дете?“
-
Това е животът, не е ли така?
-
Защото обичам децата.
-
Мъжът ми не искаше, но аз исках.
-
Искам да имам пет, ни повече, ни по-малко.
-
Имам вече три дъщери, но искам син.
-
Не зная...
-
За да продължи професията ми, имам хубава професия, но вече запада.
-
Бих предпочела да изчакам, но след като вече...
-
За да се продължи името ми.
-
За да заздравя брака си.
-
За да не се чувствам толкова самотна.
-
О, по грешка!
-
Жена ми искаше момиче, аз исках момче. Дойде момиче, какво да се прави... Но пак го обичам.
-
Мъжът ми иска.
-
Жена ми искаше.
-
Жена, която няма дете, не е жена. Впрочем въпросът изобщо не се поставя, когато става въпрос за истинска любов.
-
То е потвърждение на любовта ни. Дете, родено от любовта, трябва да бъде щастливо.
-
Защото смятах, че съм в добро здраве и доста уравновесен... Надявам се, че съм създал същество, което ще бъде доволно и ще върши добрини на околните.
Ето виждате... Единствено трите последни отговора са добри сами по себе си. Що се отнася до останалите... Не може да се нарече егоизъм, а по-скоро частично или пълно безразсъдство. Тези хора ще станат „възпитатели“. Но какво ще възпитават? И по какъв начин? С какви познания? Дават ли си ясна сметка? И най-вече с каква любов? Сърцето изтръпва, ако най-обикновеният разум вече не го е сторил...
Често пъти възпитанието означава ограничаване. По простата причина, че мнозинството от възпитателите са умствено ограничени. Те стават такива от момента, в който се задоволяват с окончателни мнения.
Самият факт, че принадлежиш към определена раса, имаш определена националност, част си от определена социална класа, налага вече предразсъдъци и ограничения, от които е много трудно да се освободиш. Въпреки всичко, необходимо е човек да отхвърли тези предразсъдъци, ако желае да се развие хармонично, както и да разбере правилно идеята на възпитанието. Още повече, че десетки милиони хора гравитират около комплексите, изтласкванията, страховете и мненията си. Всичко това автоматично води до появата на готови идеи и несъзнателни навици. Това е очевидно. Поучава се нещо като обръч, задушаващ умствените способности. Човечеството се състои от отделни килийки, всяка от които се дели на хиляди части. Както се вижда, възпитанието се извършва, изхождайки от подобни гигантски ограничения!
Да вземем един аристократ, който не е нищо друго освен аристократ, тоест не е способен да приеме никакви друг схващания освен аристократичните. Той е натъпкан с предразсъдъците си на аристократ, с враждите и идеите за търпимост или нетърпимост, принадлежащи на кастата му. Той е умствено „специализиран“. Следователно възпитанието, което ще даде, ще бъде аристократично и никакво друго. В същото време ще прати детето си да учи в заведение, където ще получи аристократично възпитание. Детето ще бъде умствено канализирано в съответната посока. Ще заприлича на хилядите младежи преди него; ще има същата походка, същата дикция, ще се облича по същия начин и т.н. Ще му надянат същата умствена униформа, силно ограничавайки общите му склонности и спонтанността му. Несъмнено ще бъде „добре възпитан“, като усъвършенствана машина, но само това.
Да видим сега пример с буржоа, който не може да бъде друг освен буржоа. Тук ще се повтори същото. Така човечеството се дели на милиони килийки, пълни с дрънкулки, които нямат нищо общо с дрънкулките на съседа.
Милиони хора са в плен на личния си ограничен опит, остават в пълно неведение относно опита на съседа и са неспособни да направят и най-малко усилие да го разберат.
Възпитанието е нещо съвсем различно. То трябва да освободи ума, а не да го ограничава и да го облича в униформа.
Задачата му е да постигне пълно развитие и разцвет на способностите. Трябва да предотврати появата на предразсъдъци и готови рецепти, да предпази от закостенялостта и страха. Вместо да налагаме на детето фантастичен сбор от знания, по-добре би било да му посветим повече време, за да го научим да познава само себе си. Вместо да го тласкаме да стане „известен човек“, по-добре да му помогнем да стане „нещо“. Дали е боклукчия или премиер, не променя нищо съществено.
Резултатът от възпитанието много често е някаква машина, дресирана да действа. Да не забравяме огромния брой невротизирани хора, които налагат неправилни начини на възпитание точно поради неврозата си.
Вместо да ограничаваме ума, трябва да го отваряме за всичко. Много от възпитанията възпрепятстват разцвета, пораждат страх от живота, враждебност, желание за търсене на убежище в неврозите, агресивността и пр. А същите тези възпитатели са толкова нещастни, когато избухне война и разтърси планетата.
Възпитанието трябва да гради, а не да руши, прекъсвайки умствените способности. Питам отново: какъв е смисълът да разполагаш с огромен орган, а да можеш да изсвириш само няколко ноти, дори ако преди това си направил впечатление с изискано целуване на ръка?
Снимки: adelphi.de, slate.com
