Да лишаваш, когато е необходимо, е по-състрадателно, отколкото да даваш без нужда | За разболяващата саможертва

Има много мотиви за неразумно отдаване и пагубно полагане на грижи, но тези случаи винаги имат едно основно сходство: даващият, под маската на любовта, откликва на собствените си нужди, без да взема предвид нуждите на „получаващия".

Един пастор дойде с неохота при мен, защото жена му страдаше от хронична депресия, а двамата му сина бяха изхвърлени от колежа и бяха под психиатрично наблюдение. Цялото семейство беше „болно", но въпреки това отначало пасторът отказваше да приеме, че самият той може да е донякъде причината за тяхното разстройство. „Правя всичко, което е по силите ми, за да се грижа за тях и проблемите им - отбеляза той. - Няма минутка, през която да не мисля за тях". Анализирайки положението, аз открих, че този човек се беше посветил на целта да задоволява всички желания на жена си и децата си. Той беше купил нови коли и на двамата си сина, освен това той беше платил и осигуровките. Всичко това го беше направил въпреки усещането си, че те трябва да се грижат повече за себе си. Всяка седмица той водеше жена си на опера или на театър в града, при все че въобще не обичаше да ходи в града, а операта го отегчаваше до смърт. Въпреки че беше много зает човек, той прекарваше цялото си свободно време в разтребване на къщата и разчистване след синовете и жена си, които изпитваха отвращение към поддържането на реда.

– Не се ли уморявате от това непрестанно себеотдаване? - попитах аз.
– Разбира се – отговори той. – Но какво друго ми остава да правя? Обичам ги и съм твърде състрадателен, за да ги оставя без моите грижи. Толкова съм загрижен, че никога няма да ги оставя с незадоволени желания. Може да не съм идеален, но поне много ги обичам.

Интересно е, че баща му се оказа учен с голямо име, но алкохолик и донжуан, който въобще не се бе грижил за семейството си. Постепенно пациентът с моя помощ успя да разбере, че като дете той се зарекъл да стане нещо различно от баща си, да бъде толкова състрадателен и грижовен, колкото баща му е бил безсърдечен и груб. След известно време дори осъзна, че е заложил много, за да запази представата за себе си като състрадателен и любящ човек и че както кариерата му като свещенослужител, така и цялото му поведение са били посветени на съхраняването на тоя имидж. Не успя обаче да разбере много лесно в каква степен инфантилизира семейството си. Продължаваше да се обръща към жена си с „моето котенце", а към големите си синове с „малките ми". „Как иначе да се държа? - не преставаше да пита. – Може би наистина моята любов е реакция срещу поведението на баща ми, но това не означава, че трябва да престана да обичам и да се превърна в „мръсно копеле" Той трябваше да бъде научен, че любовта е сложна дейност, изискваща участието на цялото му същество - както на разума, така и на сърцето. Заради желанието да бъде колкото се може по-различен от баща си той не беше изградил гъвкава система за изразяване на своята любов. Сега трябваше да се научи, че да лишаваш, когато е необходимо, е по-състрадателно, отколкото да даваш без време, и че поощряването на независимостта е повече признак на любов, отколкото загрижеността за човек, който не се нуждае от нея. Дори се наложи да бъде научен, че изразяването на собствения му гняв, разочарования и очаквания е също толкова важно за психичното здраве на семейството му, колкото и неговата саможертва, че любовта трябва да се изразява не само посредством раболепно съгласие, а и чрез противопоставяне.

Той постепенно разбра, че е причина за инфантилността на семейството си, и започна да се променя. Престана да ходи след всички в къщата и да разтребва, открито се ядосваше на тяхната немарливост. Отказа да продължи плащането на осигуровките за колите на синовете си, като им каза, че ако искат да карат, ще трябва да плащат. Предложи на жена си да отиде сама на опера в Ню Йорк. При осъществяването на тези промени трябваше да поеме риска да стане „лошият" и да изостави ролята си на всесилен изпълнител на чуждите желания. Въпреки че предишното му поведение беше мотивирано преди всичко от стремежа да запази имиджа си на човек, който обича, вътре в себе си той беше способен да обича истински и затова намери сили да извърши тези промени. Отначало и жена му, и синовете му реагираха остро, но скоро единият син отново го приеха в колежа. Другият си намери по-добра работа, а жена му започна да се наслаждава на новата си независимост и да се развива по свой собствен начин. Самият той стана много по-добър като пастор и започна да преоткрива удоволствието от живота.

Морган Скот Пек, „Изкуството да бъдеш Бог“
Изображение: jasonseilerillustration.blogspot.com

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK