Душевните разстройства при децата | Карл Густав ЮНГ

„Невротичното страдание е несъзнателна измама и няма морална стойност като страданието за реалните неща.“

При децата съществуват пет главни групи душевни разстройства:

Умствено непълноценни деца. Най-честият случай е имбецилността (слабоумието), която се характеризира главно с ниска интелигентност и обща неспособност за разбиране.

Най-очебийният тип е флегматичното, бавно и глупаво дете. След тези случаи има и такива, които при голяма бедност на интелекта се отличават с богатството на сърцето, а именно вярност, привързаност, всеотдайност, надеждност и способност за саможертва. По-редкият и труден за разпознаване тип на имбецилност е лесно възбудимото и раздразнително дете. Умствената неспособност е безспорна, както и в първия случай, но често се проявява едностранчиво.

От тези вродени, практически нелечими, та дори и неподдаващи се на възпитание форми трябва да се разграничи детето с изостанало умствено развитие. Развитието му е много бавно, на моменти почти незабележимо, и често се налага да се постави експертна диагноза от опитен психиатър, за да се прецени, дали е налице идиотия или не. Много често такива деца реагират емоционално като имбецили. Веднъж се консултираха с мен за шестгодишно момче, страдащо от резки пристъпи на ярост, в които чупело играчките си и едва ли не сериозно застрашавало родителите си, освен това „не искало да говори“, както ми го представиха родителите. Това бе малко, добре гледано хлапе, но извънредно подозрително, злобно, вироглаво и негативистично. То видимо беше имбецил и просто не можеше да говори. Ала неговото слабоумие не беше толкова тежко, че да обясни неспособността му да говори. Общото му поведение показваше, че има невроза. Винаги, когато при малко дете открием симптоми на невроза, не трябва да губим прекалено много време за изследване на несъзнаваното. Трябва да започнем разследването от друго място – най-напред от майката, защото родителите по правило почти винаги са непосредствените причинители на неврозата, или най-малкото са най-важната й съставна част. Майката бе честолюбива, своенравна жена, която се обиди, когато  казах, че синът й не е нормален. Тя умишлено бе изтласкала това, че знае за недъга на момчето; то просто трябваше да бъде интелигентно – а ако не може, значи не иска от зла воля или злостен инат.

Естествено детето не бе научило абсолютно нищо, въпреки че щеше да е способно да възприеме поне нещо, ако беше имало късмета да има разумна майка. Нещо повече, то се бе поддало на онова, което майчиното честолюбие му беше наложило, а именно злоба и своенравие. Понеже не разбирало нищо и било затворено в себе си, пристъпите на ярост при него се развили просто от отчаяние.

Изоставането в умственото развитие се среща нерядко при първите деца или при деца, чиито родители са се отчуждили помежду си поради душевни несъответствия; то може да бъде и следствие на заболявания на майката по време на бременността, или протрахирано раждане, или деформация на черепа и кръвоизливи при раждането. Ако такива деца не бъдат погубени от честолюбието на възпитателя си, често в течение на годините достигат по естествен път до относителна умствена зрялост, макар и по-късно от връстниците си.

Морално непълноценните деца. При случаите на морално слабоумие разстройството е или вродено, или причинено от увреждане на части на главния мозък, от наранявания или заболявания. Такива случаи са нелечими. Понякога тези хора извършват престъпления и носят в себе си наченките на професионалния престъпник.

От тази група трябва внимателно да се отграничи детето със задръжки на моралното развитие, болестният автоеротичен тип. При тези случаи често се открива едва ли не зловещо натрупване на егоцентризъм, безсърдечие, неблагонадеждност, безчовечност, фалш, предивременна сексуална активност и т.н.

Нерядко това са деца, които никога или само отчасти са имали щастието да вкусят от душевната атмосфера, която създават истинските родители. Тези деца действително страдат от почти органична липса на нещо, от което всяко дете жизнено се нуждае, а именно от психически „подхранващото“ внимание на родителите и по-специално на майката.

Ако често срещаната необикновена разюзданост, към която са склонни такива деца, е свързана с добра интелигентност и още не е настъпил непоправим разрив с обществото, те могат да се откажат напълно от престъпните си наклонности чрез разума. Все пак трябва да имаме предвид, че разумът е слаба преграда срещу патологичните склонности.

Епилептичното дете. За съжаление тези случаи не са редки. Естествено, разгърнатият епилептичен припадък се разпознава лесно, но това, което се нарича petit mal“ (малък припадък), често представлява извънредно неясно и комплицирано състояние: тук няма видими припадъци, а само много особени, понякога почти незабележими промени на съзнанието, които въпреки това преминават в характерната за епилептика психична промяна с неговата раздразнителност, жестокост и алчност, с неговата лепкава сантименталност, болестна любов към справедливостта, неговия егоизъм и неговия стеснен кръг на интереси.

Невротичните деца. Тук откриваме всичко между абнормното лошо поведение и изразените хистерични пристъпи и припадъци. Разстройството може да бъде привидно телесно, например хистерична треска, абнормно ниска температура, спазми, парализи, болки, нарушения на храносмилателната система и т.н., или може да бъде психично и морално под формата на възбуда или депресия, лъжливост, крадливост и т.н.  Наблюдавах случай на много младо момиче, което от първата година на живота си страдаше от крайно неприятен запек. То вече бе подлагано на всички телесни лечения, които може да си представи човек.

Всичко било напразно, защото лекарят не обърнал внимание на един важен фактор при детето, а именно майката. Когато видях майката, разбрах, че истинската причина е тя, и й предложих да я лекувам, като същевременно я посъветвах за известно време да повери грижите за детето на някой друг. Друго лице зае мястото на майката и още на следващия ден нарушението при детето изчезна. Решаването на този проблем бе изключително просто. Момиченцето беше най-малкото дете, истинската любимка на една невротична майка. Майката проецирала всички свои фобии върху детето и го обграждала с толкова тревожна загриженост, че момиченцето никога не се освободило от състоянието на напрегнатост, а известно е, че такова състояние винаги се отразява неблагоприятно върху храносмилателната система.

Психоза. Макар че при децата такива случаи не са чести, все пак тук могат да се открият първите стадии на онова болестно психично развитие, което по-късно, след пубертета, води до шизофрения във всичките й многообразни форми. По правило такива деца показват странно и причудливо поведение; те са неразбираеми, често недостъпни, свръхчувствителни, затворени, с абнормна емоционалност – или безчувствени, или изключително емоционални по незначителни поводи.

За педагога безспорно е изключително важно да познава приноса на съвременната психология за разбирането на детската психика. Анализирането на деца е крайно трудно и деликатно начинание. Условията, при които трябва да се работи в такива случаи, са много различни от тези при анализиране на възрастни. Детето има своеобразна психология. Както през ембрионалния живот неговото тяло представлява част от майчиното тяло, така и неговият дух в течение на много години е част от духовната родителска атмосфера. Това обяснява защо много детски неврози по-скоро са симптоми на душевното състояние на родителите, отколкото същинско заболяване на детето. Детето има собствена психология само отчасти, в по-голямата си част тя все още зависи от тази на родителите. Подобна зависимост е нормална и нарушаването й е вредно за естественото израстване на детската психика.

Когато изучаваме историята на човешкия дух, сме непрекъснато под впечатлението на факта, че развитието на духа напредва заедно с разширяването на обхвата на съзнанието и че всяка крачка напред е извънредно болезнено и мъчително завоевание. Вероятно даже бихме могли да кажем, че за човека няма нищо по-омразно от това да се откаже дори от най-мъничката част от своето несъзнавано. Той изпитва силен страх от непознатото. Попитайте за това хора, които са си поставили за задача да прокарат нови идеи! Щом дори зрели на вид възрастни се боят от непознатото, защо едно дете да трябва да навлезе в него без колебание?

Всъщност лечението би трябвало да започне още от майката, или по-скоро от отношението между майката и бащата. Мисля, че всестранното осъзнаване на ситуацията и нейните последствия би имало благотворно въздействие. Осъзнаването предотвратява вредното влияние на премълчаването, неосмислянето, игнорирането на болезнения обект, накратко – предотвратява изтласкването на мъчителното съдържание.

И макар да изглежда, че това е по-мъчително за индивида, сега страданието му е поне осмислено и от нещо реално. Изтласкването има привидното предимство, че избавя съзнанието от грижи и освобождава духа от усилия. Но за сметка на това индиректно възниква страдание от нещо нереално, с други думи – неврозата.

Невротичното страдание е несъзнателна измама и няма морална стойност като страданието за реалните неща. Независимо, че причинява невроза, изтласканата причина за страданието оказва и други въздействия: тя се излъчва по тайнствен начин и върху околните, и ако там има деца, заразява и тях. Така невротичните състояние често се повличат от поколение на поколение като проклятие.

Заразяването на децата става косвено, понеже те инстинктивно заемат позиция срещу психичното състояние на родителите: или се бранят от тях чрез мълчалив, (а понякога и много шумен) протест, или стават жертва на парализиращо и принудително подражание. И в двата случая са принудени да действат, чувстват и живеят, сякаш не са те, а родителите им.

Колкото по-„внушителни“ са родителите и колкото по-малко признават собствената си проблемност (често именно „заради децата“), толкова по-дълго и повече децата трябва да носят неизживения живот на родителите си и насила да изпълняват онова, което те са изтласкали и несъзнателно пазят.

Въпросът не е в това, че родителите трябва да бъдат съвършени, за да не оказват вредно въздействие върху децата. Ако те наистина бяха съвършени, това щеше да бъде истинска катастрофа за децата, защото тогава за тях не би останало вече нищо друго освен морална непълноценност – ако не предпочетат, разбира се, да хвърлят по тях собствените им камъни, тоест да им подражават. Но този трик само измества разплатата за третото поколение.

Изтласканите проблеми и спестените с тази измама страдания в живота създават тайна отрова, която прониква в душата на детето и през най-дебелите стени на мълчанието и най-разкрасените гробове чрез лъжа, самодоволство и извъртане.

Детето, съвсем безпомощно, е оставено на произвола на психичното въздействие на родителите и трябва да копира тяхното самозалъгване, неоткровеност, лицемерие, малодушна страхливост, егоистичния рахатлък и самомнителност така, както восъкът копира върху себе си печата.

Единственото, което може да предпази детето от неестествената вреда, са усилията на родителите да не избягват душевните трудности на живота чрез заблуждаващи маневри или изкуствено запазване на неосъзнатостта, а напротив – да ги възприемат най-сериозно като задача да бъдат колкото е възможно по-честни пред самите себе си и да осветят добросъвестно тъмните кътчета на своята душа. Ако могат да се изповядат пред разбиращо ухо, това ще бъде предимство. Ако не могат – поради външни или вътрешни причини – ще бъде само затруднение, но не и беда; всъщност това дори е предимство, защото тогава ще трябва да се справят сами с най-трудното.

Както знаем, изповедта може да се използва за самозаблуда. Колкото по-интелигентен и образован е човек, толкова по-рафинирано може да лъже себе си. Никой що-годе интелигентен човек не се преценява като светец или като грешник. И двете биха били съзнателна лъжа. Той срамежливо ще пази мълчание за своите морални качества, и винаги ще помни, от една страна, своята безкрайна греховност, и своето похвално смирено прозрение за това безнадеждно състояние на нещата, от друга. Всичко, което младият Блумхарт казал на един мой познат след неговата съкрушителна изповед на греховете, било: „Мислиш ли, че Бог се интересува от твоята мръсотия?“ Блумхат очевидно е забелязал уловката, която прави салонната изповед толкова препоръчителна.

И така, въпросът не е в това, че родителите не трябва да допускат грешки – това би било над човешките възможности – а че трябва да си признаят, че са грешки. Трябва де се ограничава не животът, а несъзнаваното; на първо място несъзнаваното на възпитателя, тоест собственото, защото всеки, за добро или зло, е възпитател на ближния си. Защото хората са така морално свързани помежду си, че един водач води водените, а водените подвеждат водача.

Карл Густав Юнг, „За развитието на личността“, изд. Леге Артис

Снимки: 

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK