Ти създаваш възрастния, с когото след това ние ще трябва да живеем ~ Лари УИНГЕТ

„Децата са ИЗВЪН контрол, защото родителите им не са ПОД контрол.“

Лари Уингет е известен като „Питбула на личностното развитие“ и „Единственият на света дразнещ лектор“. Той е търсен от различни общности, сдружения и корпорации по цял свят, за да излага своята философия на успеха чрез работа и поемане на лична отговорност. В книгата си „Детето ти е страхотно! Ти не ставаш!“ Уингет, като родител на двама пораснали вече синове, разказва за отговорността за това да си родител и нелепостта на всички оправдания, които възрастните измислят, за да омаловажат лошото поведение на отрочетата си.

Ако искаш да построиш къща, започваш с крайния резултат в главата си. Представяш си завършения продукт и след това чертаеш плановете, които да превърнат идеята ти в реалност. Наемаш архитект и строител и се залавяш за работа. Основният изпълнител държи под око подизпълнителите, които правят всичко възможно, за да работят по проекта. Влагаш време, енергия и пари в този проект, за да си сигурен, че ще получиш точно това, което си си представял.

Отглеждането на деца е съвсем същото. Започваш с крайния резултат в ума си. Само че като родител ти си архитектът, строителят и основният изпълнител. Има и подизпълнители – бабите и дядовците, роднините, детегледачките, учителите, треньорите и останалите, които от време на време и за кратко ще носят отговорност за развитието на децата ти. Като основен изпълнител ти трябва да командваш тези подизпълнители, да си сигурен, че си вършат работата и ти помагат да се придържаш към проекта.

Представи си следното: Решаваш, че искаш да си построиш красива нова къща, отиваш в дъскорезницата и си поръчваш купчина дървени талпи, купуваш си малко тръби и жици, шкафче плюс няколко врати, тоалетно казанче, мивка и семена за райграс. След това струпваш всичко изброено на строителната площадка и го гледаш, без каквато и да е следа от план. Би ли го направил? Разбира се, че не. Би било тъпо. Но това е начинът, по който повечето родители гледат децата си. Без план. Първо си прекарват весело, докато правят бебето, а девет месеца по-късно имат приготвени пеленки, детска стая, шишета и рецепти, но нямат идея как да стигнат до крайния продукт. Те не знаят какъв възрастен човек искат да отгледат. Да, може да казват неща от сорта на „Той ще стане лекар!“ или „Тя може да е следващият президент“. Но имат ли план как да го постигнат? Едва ли.

Родителите могат да прекарат много време, мислейки за бъдещето и представяйки си завършения продукт, но повечето не отделят кой знае колко време, за да помислят какво трябва да правят всекидневно, за да са сигурни, че ще се получи. Не е достатъчно само да си представиш крайния продукт; трябва и да наблегнеш на всекидневно усилие, с помощта на което ще го постигнеш.

Ти създаваш възрастния, с когото след това ние ще трябва да живеем. Обикновено децата са в дома ни, докато станат на осемнайсет, след което започват сами да вземат решения, а на нас ни се налага да живеем с последиците от техните решения. Твои са за осемнайсет години като деца, но целият останал свят се сблъсква с тях за около 60 години в качеството им на възрастни. Именно годините, прекарани с теб, са това, което ги прави такива, каквито са, щом веднъж напуснат гнездото.

Забрави за малко как изглежда детето ти в момента. Забрави, че е лигавещо се десетмесечно бебе, което седи в столчето си и те замеря с храна. Вместо това си го представи на зрялата възраст трийсет и пет. Как искаш да изглежда? Какви навици да има? Какъв начин на живот? Колко пари искаш да изкарва? Искаш ли детето ти да е зависимо от теб? Да не е способно на собствени решения? Да е задлъжняло? Все още да живее с теб? Все още да ходи на училище? Да е безработно? Да има безразборни връзки? Това са въпросите, които трябва да си зададеш, преди изобщо да превключиш на режим „отглеждане на деца“. Представи си детето си на трийсет и пет и започни да мислиш отзад напред.

Ако в момента имаш пред себе си неудачник на трийсет и пет, приеми, че е твърде късно. Провалил си се като родител. Провалил си себе си, детето си и неговите деца. Провалил си се пред обществото. Всички ние ще носим бремето на твоя провал. Благодаря ти. Помисли за това следващия път, когато се сблъскаш с трийсет и пет годишен идиот. Дължиш „благодарности“ на родителите му, защото те са виновни.

Най-големият въпрос, който хората си задават, когато децата постъпват погрешно, е ЗАЩО? Предлагам ти осем причини в отговор на въпроса „Защо децата правят това, което правят?“:

Родителите им го позволяват

Ако си родител на дете, чийто живот е пълна бъркотия, това твърдение няма да ти хареса. Ще изнамериш куп причини. Ще говориш за филмите и музиката, за секса и насилието по телевизията, за въздействащите фактори, които карат детето ти да се държи по този начин. Ще обвиниш образователната система. Ще обясниш за натиска на връстниците и за това, че живеем в общество, в което се подкрепя безотговорното поведение. Аз самият съм използвал тези оправдания веднъж-дваж. Но нито едно от тях не е вярно. Така че освободи се от възмущението си и осъзнай фундаменталната истина: Децата ти са продукт на твоето родителство. Точка. Разбери го. Колкото по-бързо схванеш идеята, толкова по-голям напредък може да постигнеш.

Защото лошото поведение не води до последствия

Родителите оставят децата си да правят каквото си искат, без да им покажат, да ги научат и да им обяснят кое е приемливо и кое не. Така, когато децата грешат, няма необходимите последствия за лошо държание. Основният принцип на човешкото поведение е, че в голямата си част хората ще правят всичко, което им е позволено. Не се държат, както сме им казали, но ги оставяме безнаказани. Не прилагаме последствията, които сме обещали. Знаеш ли в какво се превръща родител, който казва, че ще постъпи по някакъв начин, и след това не удържа на думата си? В лъжец. Да, ние учим децата си да се държат лошо, защото сме лъжци. Нас просто твърде много ни мързи да спазим това, което сме казали, и да накараме децата си да понесат последствията за лошо поведение – последствия, за които преди сме казали, че ще се случат.

Защото казваш на децата си, че са специални

Не са. Току-що изгубих няколко любещи родители, а? Ако си от хората, които наистина вярват, че малкият им ангел е специален, моля те, чуй веднъж завинаги истината за твоето бебче: Детето ти не е специално. Ако му казваш, че е, му правиш много лоша услуга. Детето ти е специално за теб и само за теб. За никого другиго.

Детето ти не прави нищо, за да заслужи твоята любов, и не трябва да прави. То е родено с цялата ти любов и ако го знае, това е прекрасно. Но когато момиченцето ти излезе от вкъщи и отиде на училище, то просто е едно малко дете в трети клас и в него няма нищо специално. В училище дъщеря ти за никого не е малка принцеса. В нормалния свят тя не е най-скъпото съкровище за никого. Тя е просто още едно дете. Трябва да осъзнае това и да се научи как да продължава напред. Когато тръгне на работа, определено няма да е специална за никого. Децата трябва да растат със съзнанието, че, веднага щом напуснат любвеобвилните ти ръце и навлязат в истинския свят, никой няма да ги обича само за това, че съществуват. В реалния свят успехът, любовта и щастието не са техни права по рождение. Те се постигат с усилия.

Защото превръщаш децата си в най-важното нещо в живота си

Децата ти са важни, не ме разбирай погрешно. Трябва да бъдат обичани безусловно, това е сигурно. Но родител, който поставя щастието на детето си над всичко останало, жертва собствения си живот и здрава психика, а понякога дори брака си. Ако допуснеш децата ти да мислят, че са най-важното нещо в живота ти, те ще се научат да манипулират това чувство и ще те докарат до пълно подчинение. Децата, които вярват, че са най-важното нещо за мама и татко, се научават да използват тази информация, за да настроят единия родител срещу другия или и двамата си родители срещу всички възрастни, които пречат на желанията им. Изведнъж откриваш, че си забъркан в кавги с учители, треньори и други възрастни, понеже малкият знае, че е номер едно в твоите очи.

„Една майка само травмира децата си, ако ги превърне в единствения смисъл на своя живот.“ ~ Съмърсет Моъм, „Острието на бръснача“

Защото ги караш да мислят, че нещата им се полагат по право

Хората смятат, че успехът, здравето и щастието им се полагат. Наблюдаваме разни мъже и жени, които се обръщат към правителството с думите: „Къде са ми помощите?“ Когато положението , в което се намират, очевидно е по тяхна вина. Въпреки това те искат правителството да им изпрати чек, с който да покрият разходите по собствената им глупост. Има семейства, в които всяко едно от децата има мобилен телефон, при положение че едвам свързват двата края. Смятат, че децата не трябва да „страдат“ заради това. Откога тийнейджър, който е без мобилен телефон, страда? Не сме ги научили каква е разликата между „права“ и „привилегии“.

Наскоро гледах интервю с психиатъра д-р Кийт Аблоу, който говореше за това как децата са стигнали до момента, в който очакват да получат отлична оценка само защото са влезли в час. Той каза, че децата вече не свързват оценките си с добро представяне, а с минималното усилие да присъстват в клас.

Защото полагаш много усилия, за да дадеш на децата си добра самооценка

Не можеш да дадеш на децата си самооценка, така че се откажи. „Какво? Моя задача е да изградя самооценката на децата си“, ще кажеш ти. Кой идиот ти каза това? Разгледай думата „самооценка“. Първата й част показва, че човек сам трябва да се оценява. Не можеш да даваш самооценка на някой друг. Същото се отнася и за самоувереност и себестойност. Ако думата започва със само- или себе-, тогава никой друг не може да го направи вместо теб. Твърде жалко, че много групи за самопомощ не схващат тази идея.

Ние искаме да дадем на децата си здрава самооценка, защото сме оставени да вярваме, че високата самооценка е ключът към великите дела. Точно обратното. Правенето на велики неща (и до голяма степен – правенето на каквото и да е) е ключът към придобиване на висока самооценка. Да се цениш, е естествен резултат от постигането на нещо. Постигането не е резултат от това, че се цениш.

Самооценката е придобито състояние, което настъпва след постижения. Ролята на родителите е не да дадат висока самооценка на децата си, а да им помогнат да опитат различни неща и да ги научат да се чувстват добре, като предприемат действия. Именно действието – опитването, успяването, дори провалянето – ще донесе оценката за постижение.

Защото прибягваш до хапчета, за да оправиш онова, с което те мързи да се занимаваш

Синдром на хиперактивност – синдром на хиперактивност с дефицит на вниманието. Когато бях дете, не демонстрирахме дефицит на вниманието към нищо. Ние просто не внимавахме.

С хапчета е по-лесно да контролираш, отколкото с дисциплина. Отнема ти само десет секунди да накараш детето да си изпие лекарството. Необходимо е постоянно усилие, 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата, 365 дни в годината, за да го дисциплинираш.

Нито пък имаше толкова депресирани хора наоколо. Или ако беше депресиран, човек не разказваше на другите за това и не го използваше като извинение. Всеки си имаше своите добри и лоши дни и беше свикнал да живее с тях. През целия си живот не съм срещал човек, който да няма лоши дни и тъжни моменти. Но не вземам хапчета, нито пък някой от хората, които познавам, го прави. Вместо това, ние се борим. Понякога някои хора, включително и деца, трябва да бъдат лекувани. Но в обществото, в което живеем, ние сме станали мързеливи и бързаме да погълнем някое хапче, за да се справим с проблема, вместо да отделим време и усилие да го разрешим.

Трябва да научиш децата си, че добрите и лошите дни са нещо нормално. Трябва да им дадеш умения да се борят. Трябва да им обясниш, че лошите настроения идват и си отиват. И не трябва да тичаш при доктора за всяко дребно нещо, което не е наред в живота на детето ти.

60% от американците приемат редовно по три лекарства, а други 14% - по пет и повече. Прекаляваме с лекарствата като възрастни и тъпчем с тях децата си. Ролевият модел, който предлагаме на децата си, е, че се нуждаят от лечение, за да живеят нормално и комфортно. Баща ми винаги е вярвал, че ако човек настине, ще се оправи за около седмица. По тази причина той никога не приемаше лекарства при настинка, защото знаеше, че след седмица ще оздравее. Попитай някой лекар за колко време ще ти мине настинка, ако вземаш лекарства. Отговорът е за около седмица. Единствената разлика за постигането на еднакъв резултат е в хапчетата.

Защото даваш лош пример на децата си и те го следват

Защо някои деца предпочитат компютърните игри, а други – да излязат и да играят навън? Това е защото родителите им или предпочитат компютърните игри, или се наслаждават да бъдат навън. Децата следват модела, който им е бил наложен.

Възрастните лъжат в данъчните си декларации и се хвалят с това. Децата преписват на контролните и се хвалят с това. Когато касиерът върне на възрастните с един долар повече, те го вземат и се радват, защото са измамили магазина с един долар. Децата им виждат парите на свой съученик, оставени на чина му, вземат ги и се радват.

Единствената причина да имаме глупави деца е, че имаме глупави родители. Не очаквай да промениш поведението на децата си, освен ако не си готов да промениш своето собствено.

„Децата може да са благословия, може и да не са, но да ги създадеш и след това да ги разочароваш, със сигурност е проклятие.“ ~ Лоис Макмастър Бюджолд

От Лари Уингет: „Детето ти е страхотно! Ти не ставаш!“, изд. Кръгозор
Снимки: larrywinget.com

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK