Противоречието на тийнейджърите - как да се бунтуват и да се съобразяват едновременно

„За един тийнейджър няма нищо по-смущаващо от родителя.“ ~ Дейв Бари

(Зинаида Серебрякова - Портрет Е.И.Золотаревского в детстве)

Тийнейджърската възраст е преживяване колкото вълнуващо, толкова и плашещо. И за родителите, и за децата. Най-важната задача за един тийнейджър е да се научи на самостоятелност, да се научи да живее без родителите си, а наше задължение е да им позволим  това да се случи.

Тази задача често е трудна, тъй като тийнейджърската възраст е най-подходящото време за най-различни конфликти и объркване, както за нас, така и за тях. Светът се отваря пред децата ни с нови възможности и преживявания, такива, каквито не са познавали досега. И макар да ни се иска да ги предпазим от острите ръбове на света, те се нуждаят от личното си пространство и нашето разрешение да се провалят понякога, за да могат да разберат по-добре света, в който се намират.

Нищо чудно, че тази възраст се свързва с непрестанна борба. Всеки родител на тийнейджър, ако е честен със себе си, ще признае, че ни се иска децата ни да изследват и експериментират, но само ако това става „по нашия начин“. Колко лесно би било юношеството тогава! Да, по –лесно, но със сигурност много по-бедно откъм възможности относно развитието и нивото, до което нашето дете може да достигне. Развитие и ниво, до което вероятно не можем и да си представим.

Съпротивлението на тийнейджърите срещу собствените родители понякога се усеща като силата на приливна вълна. Това е съвсем нормално. Безспорно това е начинът, по който нещата е правилно да се случват. Една от най-важните цели на тийнейджърството е преминаването към независимост, а това се случва чрез първоначалното отхвърляне на авторитетите. Най-доброто, което можем да направим е да позволим това да се случи, като в същото време запазим добрите си отношения с тях.Това изисква дълбока и безкористна любов, на която само родителите са способни, макар на моменти това да е твърде изтощително.

Ключовият фактор тук е поддържането на връзката. Това е всичко. По време на пубертета, децата ни ще се нуждаят от нашите напътствия повече от всякога, но ние по никакъв начин не можем да им повлияем, ако нямаме добра и здрава връзка с тях. В този смисъл думите могат да бъдат вълшебни. Капацитетът ни да се свързваме с друго човешко същество чрез разговор е умение, което почти всички притежаваме, но понякога да знаеш какво да кажеш и да имаш емоционалната нагласа да го кажеш е нещо не толкова просто, което обаче значително ще улесни и двете страни.

Като родители изкушението да ги избавим от болката и да застанем между тях и света е много интензивно. И понякога трябва да го правим. Понякога трябва да бъдем техния глас и да се борим за тях, дори и само за да видят как се прави, та след време да могат да направят същото за себе си. Друг път обаче е нужно да се откажем от контрола и вместо това да наблюдаваме с топлота на начина, по който трупат опит. Можем да направим това чрез приемане. Това е хем просто, хем голямо предизвикателство. Случва се, когато устоим на желанието да поправим, да накажем, да побутнем и пренасочим.

Вместо това трябва да признаем това, което виждаме – техните чувства, техните нужди, техните желания, и да им дадем пространство и нежност, за да могат да открият собствените си отговори. По този начин ще запалим искрата на тяхната способност да се възползват от собствената си находчивост, смелост и издръжливост. Това е невероятно просто, но и силно въздействащо признание.

Понякога поведението на тийнейджърите може да бъде меко казано потресаващо. В такъв случай как да им дадем зелена светлина? Да оставите децата да вземат собствени решения не означава, че границите на поведение трябва да се стопят или пък че е нужно да оправдавате безумни действия. Това означава да се валидират чувствата, които пораждат поведението на вашия тийнейджър, по рефлективен, неосъждащ начин. Всички чувства съществуват и без нашето разрешение. Хубаво е да сме наясно с тях. Не можем да ги контролираме, но можем да контролираме поведението, което предизвикват.

Ако имаме желание да повлияем на тийнейджрите и да се свържем с тях, първо трябва да намерим пространството в тях, което е отворено за нас. Това няма да стане в атмосфера на крясъци, обиди или каменна тишина. Колкото и ужасяващо да е поведението им, то си има причини.

Гневът означава, че нещата, които се случват, не се случват по начина, по който желаят. Хубаво е в такъв момент да рефлектирате обзелото ги чувство на гняв, като изречете гласно очевидното: „Изглежда си ядосан/а, защото нещата не се случват, както ти се иска. Разбирам.“ По този начин ще им помогнете да осъзнаят случващото се, тоест ще пренесете нещата от сферата на емоциите до рационалното осъзнаване – единственият начин да се справят с проблема.

Тъгата означава, че са изгубили нещо важно за тях. Тогава можете да кажете: „Разбирам колко много означаваше това за теб. Нормално е да си разстроена/а.“ Никога не омаловажавайте важността на това, което чувстват, че са загубили. По този начин само ще им отправите послание, че не ги разбирате, което ще постави дистанция между вас и те ще започнат да крият истинските си чувства.

Завистта означава, че искат нещо, което има някой друг. Това не е винаги нещо материално. По-често е любов, похвала, внимание, статус, признание, нещо, което мислят, че им липсва. В такъв случай е добре да кажете: „Разбирам, трудно е, когато другите получават това, което ние искаме, нали?“

Безпокойството означава, че се чувстват в опасност. Това не винаги означава физическа опасност. Може да е заплаха от унижение, неудобство, загуба. Опитайте с „Изглеждаш ми притеснен/а. Има ли нещо, което мога да направя?“

Целта не е да поправите нещо, а да направите пътя безопасен и достатъчно отворен, за да може детето да го проучи чрез собствените си преживявания. Дали това ще се случи с вас или без вас, зависи от тях. Най-важното е да знаят, че сте до тях. Всички тийнейджъри имат голям капацитет да бъдат своите собствени герои. Ролята на родителите е да се отдръпнат на безопасно разстояние, за да им дадат и пространство, и сигурност, за да разберат това сами.

Хората имат емоции по една много логична причина – да предизвикат отговор, който да ги придвижи към посрещането на нужда. И затова емоцията винаги е истинска, но понякога начинът, по който я изразяваме, я кара да изглежда по друг начин. Особено, когато не си наясно със себе си, нещо особено характерно за тийнейджърската възраст.

Когато един тийнейджър казва „Трябва да отида на партито“, необходимостта не е парти. Партито е това, което ще отговори на нуждите, а не самата нужда. Нуждата се бута някъде из сенките. Вероятно може да бъде формулирана като „Имам нужда от връзка с приятелите си“ или „Имам нужда да съм част от нещо“ или „Трябва да видите, че съм способен сам да взимам решения“.

Ако не можеш да го наречеш, не можеш да го укротиш. Назоваването на емоцията успокоява нервната система. Когато им помогнем да признаят и осъзнаят емоциите, които водят до поведението им, нещата ще станат по-лесни. Чули сме ги и сме ги разбрали. Колкото повече се противим срещу чувствата им или ги отричаме, или омаловажаваме, толкова по-трудно ще е емоциите им да си свършат работата – да предизвикват отговор. Както за тях, така и за нас.

Да признаете, че имат право да се чувстват по този начин, им носи спокойствие. „Виждам колко се разстройваш и разбирам колко искаш да отидеш, разбирам колко ти е важно да си с приятелите си и се чувстваш все едно ти преча.“ Това няма да помогне тийнейджърът ви да се успокои моментално и да види нещата през вашите очи, но когато усети, че го разбирате и чувствата му ви интересуват, процесът, водещ към спокойствието и разумния разговор, е започнал. Ако детето е затънало в силни чувства /а и не само то/, възможността му за рационално логическо разбиране е силно ограничена. Частта от мозъка, която може да обработва информация и да я използва по правилен начин е затрупана. Тази част все още си е там и може да функционира, но ще остане задушена, докато емоцията не се отдръпне за малко.

Това не означава, че трябва да даваме на децата всичко, което искат, но е важно да знаят, че разбираме какво е важно за тях. Всички трябва да се чувстваме разбирани от хората, които са важни за нас. Тийнейджърите не правят изключение. Те не винаги са отворени книги. И под „не винаги“, разбирайте „почти никога“. Понякога нуждата, скрита зад поведението не винаги е очевидна. Ако ги тресат много силни чувства, поведението им започва да става отвратително. Ако сте объркани по отношение на нуждата, скрита зад поведението им, изследвайте какво ще стане, ако „това, което искат“ не се случи. „И какво ако не отидеш на партито?“ Добре е това да почака, докато нещата се успокоят. В противен случай може да получите отговор: „Ще знам, че ме мразиш!“, или нещо подобно.

Защо признаването на чувствата е по-ефективно от критиката?

Критиката рядко се усеща като конструктивна. Усеща се като критика. Твърде много критика води до силно чувство за вина, до непрекъснати обвинения към себе си и околните. Това само развива чувства на възмущение, гняв и усещането, че никога не си достатъчно добър.

Всички правим грешки и имаме право на това. По този начин се учим. Това, от което имат нужда тийнейджърите е безопасност и насока, за да могат да проучват по-добрите варианти. Когато тийнейджърите сгрешат, те обикновено знаят, че са се объркали.

(Зинаида Серебрякова)

Разбирането на чувствата е като емоционална първа помощ, както за малките, така и за големите неща. Ето как може да се използва:

Когато усещат несправедливост

Понякога децата ще имат чувството (с право или без), че някой е постъпил погрешно с тях – учител, приятел, треньор, роднина, някой. Изкушението е да ги попитаме какво са направили самите те, за да допринесат за проблема. Въпреки че това е важно, направете го по-късно. Междувременно не е наша работа да проучваме мотивите и причините, поради които хората са направили нещо, за да ги нарани. Нашата работа като родители е да дадем пространство и посока на тийнейджърите, за да могат сами да разберат нещата, когато са готови. А никой не е готов да види другата страна, докато е наранен или ядосан.

Когато се чувстват наранени от света, се нуждаят от адвокат. Това не означава оправдание за нечестно поведение или съгласие с техния възглед за света. Целта е да знаят, че сте на тяхна страна, докато сами търсят отговора си. Много важно е да не се опитваме да обясним лошото или объркващо поведение на друго лице, преди да сме разбрали тях самите. Ако мислите, че  е важно добре да помислят за собственото си поведение в създалата се ситуация, изчакайте, докато нещата се успокоят. Те ще бъдат много по-отворени за всякакви прозрения тогава. Вместо: „Учителят трябва да е имал причина за това“ или „Какво направи, за да го ядосаш толкова?“ Опитайте: „Звучи сякаш наистина си се почувствал неудобно. Изглеждаш много разстроен/а от случилото се.“

Всички имаме нужда от такъв човек

Всички имаме нужда от човек, при когото можем да отидем, когато светът заплашва да ни смаже. Когато се случи нещо неприятно, да имаш някой, на който можеш да се довериш напълно, някой, който ще отблъсне всеки срам и всички защитни механизми и ще говори направо от сърцето си. Има много хора на света, които ще разговарят с нас рационално, но всички имаме нужда от някой, който може да види през бъркотията, за да говори със сърцето ни. Вместо: „Не трябва да се притесняваш за това. Какво значение има в кой отбор ще влезеш?“ Опитайте: „Наистина си разочарован/а, че не успя да влезеш в отбора. А толкова много се подготвяше!“

Не става въпрос да им се позволи да се превърнат в егоцентрични, интересуващи се само от себе си личности, а да се успокоят емоциите, които могат да задушат разума. Когато светът ги разочарова най-добре е да споделите болката им, с прости думи от типа: “Наистина мечтаеше да играеш в този отбор, нали?“

Когато нещата им изглеждат много по-сериозни, отколкото са

Вероятно много от нещата, които им се струват голяма трагедия не са краят на света, но не е наша работа да решаваме! Каквото чувстват, чувстват, и тези чувства са реални. Това не означава да ги оставим да се „мятат“, нито пък да ги учим, че самосъжалението може да бъде отговорът. Но е добре да им дадем известно време, за да се осъзнаят сами. Като стигнат до ръба, ще разберат, че не е краят.

Когато се тревожат

Никой на този свят не се е успокоил, защото някой му е казал да го направи. Точно обратното. Целта на безпокойството е да предупреждава за опасност. Дали съществува реална опасност не е от значение. Просто искаме да сме сигурни, че можем да се преборим или да избягаме от опасността. Признаването на безпокойството не го прави по-лошо, а му дава възможност за облекчение. Не е нужно да коригирате нищо. Детето има всичко необходимо, за да се справи с трудностите на тази възраст. Когато му кажете да не се притеснява, упражнявате натиск да се чувства по-добре, когато това не е така. Ако само „не се притеснявай“ е толкова лесно, защо не следвате вие тази инструкция? Важното е не да не се безпокои, а да не оставя безпокойството да го парализира.

Когато искаме да видят нещата от нашата гледна точка

Колкото повече се вслушваме в техния вътрешен свят, толкова повече увеличаваме шансовете и те да видят нещата от нашата страна. „Не ми каза къде отиваш, защото се страхуваше, че може да те спра. Разбирам. И разбирам защо ти е толкова важно да си с приятелите си. Но за мен е важно да знам, че си в безопасност, което няма как да стане, ако не знам къде си. Колкото повече мога да ти се доверя, колкото по –честен/на си с мен, толкова повече свобода ще имаш.“

Когато искаме да знаем повече

Понякога не сме сигурни какво чувстват. Те може и да не са толкова сигурни в себе си. Може да се отдръпнат, може да избухват неочаквано или непропорционално на ситуацията. Признавайки, че е безопасно, каквото и да чувстват, дори и да смятате, че е нелепо, егоцентрично, объркващо, тривиално, опитайте  например с: „Забелязах, че не говори много на вечеря. Изглеждаш разсеян/разстроен/ядосан. Чудя се дали искаш да поговорим за нещо.“ Това им дава възможност да говорят, без да се чувстват длъжни.

Когато имат нужда от окуражаване

Да бъдеш тийнеджър е трудна задача. В много случаи те се нуждаят от нещо, без да знаят какво е. Но това, което със сигурност винаги ще искат е нашето одобрение. Дори ако не винаги го показват. Нека знаят, че забелязвате усилията им.

Тийнейджърите имат всички нужни сили, за да посрещнат предизвикателствата. Те са изобретателни и устойчиви. Те имат нужната смелост, мъдрост и сила, а също имат и отговорите, от които се нуждаят вътре в себе си. Просто понякога се нуждаят от нашата помощ. Когато признаем правото на съществуване на техните чувства, нужди и преживявания, ние разширяваме доверието им към нас и им даваме възможност да изследват собствените си истини. И една умна мисъл от Жан-Жак Бернар: „Младостта е хубаво нещо не защото ни дава възможност да правим глупости, а защото ни дава време да ги поправим.“

По материали на: heysigmund.com 
Картини:
Зинаида Серебрякова - The Art Newspaper Russia, KGallery

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност