Няма правилен начин да извършим нещо погрешно с децата си ~ д-р Хаим ГИНЪТ

Мъдри съвети от детския психолог и психотерапевт, световноизвестен с книгата си „Детето и ние“ (изд. „Изток-Запад“)

(В детской. Нескучное, 1913, Зинаида Серебрякова)

Определени модели на отношение към децата почти винаги се самосаботират: те не само не водят до постигане на дългосрочните ни цели, но създават смут в дома ни още днес. Самосаботиращите се модели включват: заплахи, подкупи, обещания, сарказъм, нравоучения за лъжата и кражбата и невъзпитани уроци по вежливост.

Заплахите - покана за непослушание

За децата заплахите са покана за повторение на забранената постъпка. Когато на едно дете се каже: „Направи това още веднъж - и ще видиш“, то не чува думите „и ще видиш“. То чува само „направи това още веднъж“. Понякога то ги тълкува като: „Мама очаква да направя това още веднъж, иначе няма да е доволна“. Подобни предупреждения, макар че може за възрастните да звучат логично, са повече от безполезни. Те непременно водят до повторение на акта на непослушание. Предупреждението играе роля на предизвикателство към автономията на детето.

Ако детето притежава капчица самоуважение, то ще престъпи забраната отново, за да покаже на себе си и на околните, че не се бои да отвърне на предизвикателства.

Подкупите: заблудата „ако ти, тогава аз“

Подобен самосаботиращ се ефект има и подходът, при който открито казваме на детето, че ако то направи (или не направи) нещо, ще получи награда:

Ако се отнасяш добре с братчето си, ще те заведа на кино.
Ако престанеш да се напишкваш нощем, ще ти купя колело за Коледа.
Ако си научиш стихотворението, ще те разходя с лодката.

Подходът „ако ти - тогава аз“ може да накара детето да се хвърли импулсивно в изпълнение на поставената задача. Но този подход рядко подбужда желание за продължителни усилия. Самите думи, които употребяваме, подсказват на детето, че ние се съмняваме в неговата способност да се промени към по-добро. „Ако си научиш стихотворението" означава „не сме сигурни, че можеш“. „Ако спреш да се напишкваш“ означава „мислим, че можеш да се контролираш, но ти няма да го направиш“.

Наградите във вид на подкуп носят опасност за самото дете. Някои деца нарочно не слушат, за да накарат своите родители да плащат за доброто им държание. Този вид отношения могат лесно да доведат до пазарлъци и изнудвания, а и до постоянно растящи претенции за награди и глезене в замяна на „добро“ държание. Някои деца успяват така да дресират своите родители, че те не смеят да се приберат в къщи без подарък. Децата им ги поздравяват не със „Здравей“, а с „Какво ми носиш?“

Наградите са най-полезни и най-приятни, когато са изненади, когато не са обещани предварително, когато изразяват признание и похвала.

Обещанията: защо нереалистичните очаквания носят разочарование за всички

Не трябва нито да даваме обещания на децата си, нито да ги изискваме от тях. Защо слагаме такова табу върху обещанията? Отношенията с децата ни трябва да се градят върху доверието. Когато родителите трябва да дават обещания, за да удостоверят, че действително възнамеряват да направят онова, което са казали, те признават, че не може да се вярва на думите им, които не са „заверили с обещания".

Обещанията предизвикват нереалистични очаквания у децата. Когато обещаем на едно дете да го заведем на зоологическа градина, то смята, че това е гаранция, че няма да вали, че колата не може да се повреди и че никой няма да се разболее. И тъй като в живота се случват всякакви изненади, децата могат да се почувстват предадени и да започнат да се съмняват в думите на родителите си. Неумолимото „Но ти обеща!“ е до болка познато на родителите, които със закъснение искат да не бяха обещавали.

Не бива да изискваме и изтръгваме от децата обещания да се държат добре в бъдеще или да преустановят лошото си поведение. Когато едно дете дава обещание, което не идва от самото него, то все едно ви подписва чек за банка, в която няма сметка. Не трябва да насърчаваме децата да се усъвършенстват в подобни непочтени практики.

Сарказмът: сериозна преграда в общуването с детето

Родител с талант да прави саркастични забележки представлява сериозна заплаха за душевното здраве на детето си. И въпреки че е магьосник на думите, такъв родител издига здрави прегради за нормална комуникация:

Колко пъти трябва да повтарям едно и също нещо? Да не си глух? Тогава защо не слушаш?
Толкова си невъзпитан, да не си расъл в джунглата? Точно там mu e мястото според мене.
Какво става с теб? Ненормален ли си, или просто си тъп? Така както я караш, до никъде няма да стигнеш!

Такъв родител може дори и да не осъзнава, че забележките му са атаки, които предизвикват контраатаки, че такива коментари затормозяват общуването, като предизвикват у детето мисли за отмъщение. Острият сарказъм и хапливите забележки нямат място във възпитанието на децата. Най-добре да избягваме изказвания от рода на: „Какво те кара да мислиш, че знаеш всички отговори на света? Та ти дори затъпяваш от ден на ден. Мислиш се за много умен!“

Независимо дали го правим остроумно, или не, ние трябва да се въздържаме да накърняваме самочувствието на детето си в собствените му очи или в очите на околните.

Авторитетът изисква лаконизъм: когато по-малкото е повече

Ако ви кажат „говориш като родител“, това не е комплимент, Защото за родителите е типично да повтарят много пъти едно и също нещо или да твърдят очевидни неща. Тогава децата спират да слушат и вътрешно си казват: „Писна ми!“

Всеки родител трябва да научи икономични методи за общуване с децата си, така че дребните неблагополучия да не се превръщат в големи катастрофи. Следният случай илюстрира блестящо предимствата на краткия коментар пред обстойните обяснения. Често щипка хумор струва колкото един тон приказки. Дванайсетгодишният Рон видял, че майка му разтоварва пресни плодове от пазарската чанта. Тя имала навик често да ги оставя върху кухненския плот. Той казал с ехидна усмивка: „Мамо, направи нещо веднъж както трябва и сложи плодовете в хладилника“. „Вече съм направила едно нещо както трябва, като съм те родила - отвърнала тя. - Хайде сега да ми помогнеш да приберем плодовете в хладилника". Рон се разсмял и почнал да помага. Колко лесно би било за майката на Рон да започне словесна война: „А какво искаш да кажеш с това „направи нещо веднъж както трябва!“ Как си позволяваш да говориш така с майка си“. Вместо това тя утвърдила авторитета си с шега, с хумор и лаконизъм.

Авторитетът изисква краткост и на моменти - мълчание

Политика спрямо лъжите: как да не принуждаваме децата да лъжат

Когато децата лъжат, особено щом лъжата е явна и лъжецът не го бива за това, родителите се вбесяват. Влудяващо е да слушаш как детето ти упорито настоява, че не е пипало боята и не изяло шоколада, когато доказателствата са навсякъде по цялото му лице и дрехи.

Предизвикани лъжи. Родителите не бива да задават въпроси, които е възможно да предизвикат лъжа с цел самозащита. Децата мразят да бъдат разпитвани от родителите си, особено когато предполагат, че отговорите са вече известни. Те ненавиждат въпроси-капани, въпроси, които ги принуждават да избират между нескопосаната лъжа и неприятната истина.

Не бива да задаваме въпроси, чиито отговори вече знаем Например: „Разтреби ли си стаята, както те помолих?", след като сте надникнали в разхвърляната стая. Или „Днес беше ли на училище?", след като са ви се обадили, дъщеря ви е отсъствала. За предпочитане да кажете: „Виждам, че стаята ти още не е разтребена" или: „Казаха ми, че днес не си била на училище".

Защо лъжат децата? Понякога лъжат, защото не им е позволено да кажат истината.

Ако искаме да научим децата да бъдат честни, трябва да сме готови да слушаме и горчивите истини, а не само приятните. Ако искаме от децата ни да пораснат честни хора, не бива да ги принуждаваме да лъжат за своите чувства, били те добри, лоши или амбивалентни. Именно от нашите реакции на чувствата, които децата ни изразяват, те ще разберат дали честността е най-добрата политика.

Когато са били наказани заради истината, децата започват да лъжат в самозащита. Те лъжат също и когато искат да преживеят фантазиите си, липсващи в реалността. Лъжите им разкриват истини за страховете и надеждите им. Те разкриват какво човек желае да стане или да направи. За внимателното ухо лъжите разкриват това, което са предназначени да скрият. Зрялата реакция към лъжата би трябвало да изразява разбиране на нейното значение, вместо да отрича съдържанието й или да осъжда автора й. Можем да употребим информацията, която получаваме от лъжата на едно дете, за да му помогнем да разграничи действителността от желанията си.

Хитруване и опити за измама: зрънце профилактика се равнява на тонове проверки

Политиката ни спрямо лъжите е ясна: от една страна, не трябва да играем ролята на съдия-следовател, да изтръгваме признания и да превръщаме в съдебно дело някаква измишльотина. От друга страна, не бива да се колебаем да наричаме нещата с истинските им имена. Когато видим, че срокът на взетата от библиотеката книга е просрочен, няма защо да питаме: „Върна ли книгата в библиотеката? Сигурен ли си? Ами как тогава е все още на бюрото ти?“. Вместо това трябва да кажем: „Виждам, че книгата от библиотеката е просрочена“.

Когато от училище ни съобщят, че детето не е изкарало теста по математика, няма нужда да питаме: „Изкара ли теста по математика?... Сигурен ли си?... Лъжите няма да ти помогнат този път! Говорихме с твоя учител и знаем, че ужасно си се издънил".

По-добре направо да кажем на детето: „Учителят по математика ни каза, че не си изкарал теста. Разтревожени сме и искаме да знаем как можем да помогнем".

Накратко, не бива да предизвикваме детето да лъже в своя защита, нито нарочно да създаваме ситуации, в които да му се налага да лъже. Когато детето излъже, реакцията ни не трябва да бъде истерична, не трябва да прибягваме до морализаторстване, а простичко да изложим фактите. Ние искаме детето ни да разбере, че няма нужда да ни лъже.

Друг начин да предпазим детето от лъжи е да избягваме въпроса „Защо?“ По-рано въпросът „защо" е бил средство да получиш отговор. Това негово значение отдавна е изчезнало. Било е дискредитирано поради злоупотребата с въпроса „защо“ като израз на критицизъм. За децата въпросът „защо?“, е симптом за родителско неодобрение, разочарование и негодувание. Той носи ехото на минали неодобрения. Дори простото „защо направи това?“ може да означава „защо, по дяволите, направи такава голяма глупост?“ Разумния родител избягва опасни въпроси от рода на:

Защо постъпваш така егоистично?
Защо забравяш всичко, което ти казвам?
Защо не можеш веднъж да дойдеш навреме?
Защо си толкова неорганизиран?
Защо поне веднъж не си държиш устата затворена?

Вместо да задаваме реторични въпроси, на които не може да се отговори, по-добре да направим добронамерено изказване:

Брат ти ще се радва, ако предложиш и на него.
Понякога е трудно да запомниш някои неща.
Тревожа се, когато закъсняваш.
Какво можеш да направиш, за да си по-организиран? Наистина имаш много идеи.

Кражбите: да научим детето да уважава собствеността изисква време и търпение

Не е необичайно малките деца да донасят в къщи неща, които не са техни. Когато „кражбата" бива разкрита, най- важното е да избягваме проповеди и драматични сцени. Малкото дете трябва да се възпитава в почтеност, но винаги трябва щадим достойнството му. Трябва да му кажем спокойно и твърдо: „Тази играчка не е твоя. Трябва да я върнеш“ или: „Знам, че ти се ще да задържиш пистолета, но Джими си го иска обратно“.

Когато детето „открадне“ бонбонче или си го сложи в джоба, най-добре е да посрещнем това без емоции: „Искаш да вземеш бонбончето, което е в левият ти джоб, но то трябва да се върне обратно на рафта“. Ако детето отрече, че е взело бонбонче, посочваме към джоба му и повтаряме казаното: „Очаквам да сложиш бонбона обратно на рафта“. Ако то откаже, ние трябва да го извадим от джоба му с думите: „Бонбончето е на магазина. То трябва да стои тук“. Когато сте сигурни, че детето ви е откраднало пари от портфейла ви, най-добре е не да го питате, а да му кажете направо: „Взел/а си един долар от портфейла ми. Искам да го върнеш“. След като то върне парите, му кажете: „Когато ти трябват пари, ми кажи и ще обсъдим въпроса“. Ако детето отрече, че е взело пари, не трябва да спорим с него или да се молим да си признае. Казваме му само: „Знаеш, че знам. Парите трябва да се върнат“. Ако парите вече са похарчени, трябва да поставите въпроса за начина, по който ще бъдат върнати, било като свърши допълнителна домакинска работа, било като намалите за известно време джобните му пари.

Не наричайте детето крадец и лъжец и не пророкувайте негативни последствия. Не е полезно да питате детето: „Защо го направи?“ Самото то може да не знае причината и когато го принудите да каже „защо“, това може да доведе до следваща лъжа. Много по-полезно е да му обясните, че когато има нужда от пари е редно да ви го каже: „Много ми е неприятно, че не си ми казал, че ти трябва един долар“ или „Когато имаш нужда от пари, ела и ми кажи. Все нещо ще измислим“.

Когато вашето дете е изяло бисквитите от забранената кутия и на лицето му са останали мустаци от захарта, не му задавайте въпроси от рода на: „Някой да е взимал бисквити от кутията?“ или „Случайно да си виждал някой да взимал от тази кутия? Не си ли си взел една? Сигурен ли си?“ Такива въпроси подтикват детето към лъжи, които ни обиждат допълнително. Правилото е: когато знаем отговора, не задаваме въпроси. По-добре да кажем направо: „Ял си от бисквитите, които не трябваше да се пипат“.

Подобно твърдение предполага адекватно и справедливо наказание. То предизвиква в детето усещане за дискомфорт и желание да направи нещо, за да компенсира белята.

Вежливостта се преподава с вежливост: как се култивират добрите маниери

Вежливостта е едновременно черта на характера и умение за общуване. Тя се придобива чрез идентификация и подражание на родители, които сами я притежават. Вежливостта трябва да се възпитава вежливо, независимо от обстоятелствата. Независимо от това родителите често я налагат грубо. Когато едно дете забрави да каже „благодаря“, родителите не бива да изтъкват това пред другите хора, Защото това най-малко е невежливо. Родителите често бързат да напомнят на детето си да каже „довиждане“, преди те самите да са успели да се сбогуват.

Когато децата прекъсват разговора на възрастните, възрастните обикновено реагират ядосано: „Не бъди нахален. Не е възпитано да се прекъсва“. Но и да прекъсваш този, който те е прекъснал, също не е учтиво. Родителите не би трябвало да се държат грубо, когато възпитават децата си в учтивост. Може би е по-добре да кажем: „Бих искал да си довърша разговора“.

Нищо добро не се постига, когато кажем на едно дете, че е невъзпитано. Обратно на очакванията ни, това не го подтиква да се държи по-възпитано. Опасността е, че децата ще възприемат нашата оценка за тях и тя ще стане част от тяхната самооценка. Щом веднъж започнат да се мислят за невъзпитани, те ще продължат да подържат тази линия на поведение. Съвсем естествено е за едно невъзпитано дете да се държи невъзпитано. Тежките обвинения и мрачните предсказания за поведението им не помагат на децата.

По-добри резултати се постигат, когато възрастните използват простички и едновременно с това учтиви забележки. Посещенията у приятели или роднини предоставят множество възможности да дадем на децата примери за вежливо поведение. Ходенето на гости трябва да бъде удоволствие и за родителя, и за детето. Най-лесно можем да постигнем това, като оставим детето и домакина сами да уточнят правилата за поведение на гостите.

Децата бързо научават, че ние по-трудно санкционираме тяхното поведение, когато сме в чужда къща. Те добре се ориентират и избират именно тези места, за да се държат зле. На тази стратегия можем да се противопоставим най-добре, като оставим самите домакини да определят правилата за поведение в собствената си къща и сами да налагат своите контрамерки. Когато детето скача върху дивана в къщата на леля си, нека лелята сама да реши дали по дивана й може да се скача, или не, и нека тя сама да определи границите на позволеното. Детето е по-склонно да спазва ограничения, наложени от хора извън най-близкото обкръжение. Тогава майката вече е освободена от задължението да налага дисциплина и може да помогне на детето, като покаже разбиране на неговите желания и усещания: „Ах, как ти се ще леля Мери да ти позволи да подскачаш на нейния диван. Много ти харесва, нали, но това е къщата на леля и ние трябва да слушаме какво казва тя“. Ако детето възрази с думите: „Но ти ми позволяваш да скачам в къщи на нашия диван", можем да му отвърнем, че „това е къщата на леля" и „тук има други правила".

Тази тактика можем да приложим само когато предварително сме се споразумели с домакините какъв е техният дял на отговорност да санкционират поведението на децата. Право и отговорност на домакините е да изискват гостите да се съобразяват с правилата в техния дом, а гостуващият родител е длъжен да изостави временно ролята на блюстител на реда. Именно като се въздържа от намеса, родителят помага на детето да се ориентира по-добре в реалната ситуация.

Източник: д-р Хаилл Гинът: „Детето и ние“, изд. „Изток-Запад“

Картини: Зинаида Серебрякова - Allpainters.ru, KGallery

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност