„Само човешките същества посредством езика и от чувство за свещен дълг към родителите си „се напишкват в леглото и се наакват в гащите“.
(1908 ~ 1988)
Децата, които се раждат днес, ще трябва да поемат отговорността за… изобщо не знаем за какво! Това е първостепенен въпрос на нашата епоха: възпитанието е призвано да помисли, да подготви децата за живот, който ние не знаем какъв ще бъде, който се променя непрекъснато, самата аз го изпитах в началото на века. (Говоря като много възрастна и наистина имам известен опит в това отношение.)
Твърде рано преживях Първата световна война (1914 г.) и станах свидетел на тоталната промяна в живота на семействата от всички социални слоеве. По време на войната и през няколкото последвали години – време на наистина революционни промени – много семейства преживяха сериозна травма. Това остави у мен дълбока следа, и то в положителен смисъл. Много езикови факти ме навеждаха на мисли за събитията, които наблюдавах, и ме подтикваха да си задавам въпроси.
След това избухна Втората световна война, която много от вас не са преживели и която предизвика във Франция (имам предвид единствено Франция, не знам какви са били последиците за другите страни) невероятно объркване сред родителите на тези деца, чиито семейства се разделиха и изпитваха недоверие едни към други поради истината за двете държави, независимо дали си го признаваха или не. Да не говорим за огромните страдания, причинени от раздялата между мъже и жени, откъснати едни от други от военните събития, затворите и лагерите на смъртта. Във Франция животът на хората не беше толкова изложен на опасност, но се рушаха връзките, особено като се има предвид, че нямаше друг начин за общуване, от единия до другия край на Франция, освен с лаконични картички от по тридесетина думи.
Прекъсването на връзките между родители и деца заради принудителната раздяла беше нещо необикновено. Ето как действието се превръща в език: например за децата, чиято майка научавала, че бащата е пленник. Нямало новини известно време, таткото бил на война и изведнъж научавали, че е взет в плен. И ето че през седмицата, когато започвали да пристигат новини от всички тези военнопленници, в парижките болници тъй наречените детски невропсихиатрични консултации изведнъж се напълнили с деца между пет и десет-единадесетгодишна възраст заради това, че започвали отново да се напикават в леглото през нощта. Това е то психосоматичното следствие от това, че се срамували заради бащата, който трябвало да загине като герой. Децата просто виждали как майка им е щастлива, че таткото е пленник: нещо, което за детето било срамно! Лошо било да си затворник, тъй като означава, че си извършил нещо лошо. Детето изобщо не можело да разбере, че да си военнопленник не е като да си престъпник.
И оттук следва цялата терапевтична работа с тези деца, за да разберат, че техният герой, техният баща на война, снимките, които може би са получавали, таткото в униформа, всичко това се е превърнало в тяхната психика в някой, който е изоставил дома си. Мама била доволна, че него го няма. Това, разбира се, не можело да е вярно, но тъй като е могъл да бъде убит, а не е бил, тя с голямо удоволствие казвала: „О, знаете ли, той е в плен.“ В такъв случай в очите на детето майка му била луда, според нея било добре да си пленник! Пленничеството се превръщало в нещо съблазнително и ценно.
Започна масова детска престъпност, но ние не се занимавахме с малките престъпници; нас ни интересуваше престъплението по отношение на себе си, т.е. загубата на степента на владеене на тялото, изразяваща степен на афективност, позволяваща да се постигне контрол на сфинктера. Загубата му е език, изразяващ неспособността на детето да се владее.
Всички бозайници контролират сфинктера си, всички. Неспособността да се контролира уринирането или изхождането не съществува при бозайниците, освен ако не става дума за неврологично нараняване. Само човешките същества посредством езика и от чувство за свещен дълг към родителите си се „напишкват в леглото и се наакват в гащите”. Това няма нищо общо с поведението на човека бозайник, който е чист, както твърдят майките, който би се удържал, ако никога не му се е обръщало внимание в смисъл да се придава значение на факта, че се спазва някакъв ритъм, който се харесва на майката, като й дава пишканото и акото, когато тя го поиска. Кравите и биковете не искат от своите телета и юници да се изпишкват или изакват по тяхно желание.
За съжаление децата, за да доставят удоволствие на майките си, стават способни да се контролират преждевременно, т.е. преди пълната зрялост на нервната им система.
Може да знаете, а може и да не знаете, че дете, което много рано става чисто, може да се разболее от шизофрения. Познавам такова дете, което след родилния дом не изцапва повече пелените си. То става шизофренно: а бе дете, което можеше да стане забележителна личност! Децата, с които са пълни нашите картотеки т.нар. умствено изостанали и психотични деца, са най-деликатните, най-поддаващите се на очовечаване. Това са, в сравнение с другите, преждевременно развити деца по линия на своята емоционалност и чувствителност в отношенията, които – заради това, че са разчели езика между себе си и родителите, неразбиращи колко е интелигентно детето, или заради думите, които тези деца са чули прекалено рано и които обезценяват синовните им връзки или пола им (например отчаяние, че имат пола, с който са се родили) – са разстроени, че не могат да удовлетворят бога и богинята от своя утробен живот: родителите, които разговарят отвън. Гласовете, които чуват in utero от четиримесечна възраст, е нещото, което ги тласка да се родят, за да установят връзка с тях.
Езикът, който отказва да приеме ритъма, изискван от родителите или от майката, може да бъде спасителен език на субекта, но в такъв случай без опитите, които изграждат едно бъдещо Аз, свързано със субекта.
И така, всички тези деца изведнъж изпълниха кабинетите за консултация в момент, в който техните майки не разбираха изобщо какво се случва с тях, нито пък общопрактикуващият лекар, който ги изпращаше на невропсихиатър, макар че негова работа беше всъщност да говори на детето. В онзи момент обаче общопрактикуващите лекари и педиатрите не знаеха нищо за психологическите последици, за етичната структура, която се изгражда у детето, за пукнатините и травмите, заради които, за да оцелее, то бе принудено да се върне назад в историята си, във времето, когато бащата не е бил пленник. За да остане здраво, детето не трябваше да е достигнало до гениталния стадий. Постъпваха така, като че ли се отнасяше за смущение в отделителната система. Да, но заради синовно страдание, невъзможно е да се каже друго.
За да се разбере това объркване, което влияеше на детската соматика, трябва да стане ясно, че всичко, което е акт или изразяване с думи на акт, отнасящ се до структуриращата личност за детето, т.е. неговите баща и майка – двуглаво структурирано лице в началото, което след това се превръща в човешко същество, мъж или жена, казано другояче, двата първи образа, – всичко, което е свързано с действието на тези лица, с техните думи, с тяхното поведение, структурира детето. Не става дума за нещо негативно или позитивно, а за нещо, което е действено, динамично, вдъхващо или отнемащо живот.
Дали е положително или негативно се определя от начина, по който оценяваме реакцията на детето.
Наистина, ако детето получавало одобрение за това, че отново се напикава в леглото, докато майката го засипвала с упреци, всичко приключвало до три-четири дни. То трябвало да бъде поздравено за това, че реагирало на разстройваща за него новина, но също така трябвало да му се помогне да извърви пътя, който да му позволи да разбере, че да си военнопленник е доблестно, а съвсем не девалоризиращо, че не става дума за мръсник, попадащ под ударите на закона заради това, че е извършил престъпление. Това беше трудна задача, особено когато не вярваш много в тази „възхвала“ на военнопленниците като такива.
В началото се започваше с напикавания в леглото; след това те ставаха дребни престъпници или изоставаха в училище. Всъщност слабият успех е забрана да си служиш със сублимираните си орални или анални нагони, както ние се изразяваме на нашия жаргон, т.е. да взимаш и да даваш: да приемаш нещо, да връщаш нещо. Подобно на храносмилането, а всъщност става дума за сублимиране на храносмилателния метаболизъм, който се осъществява по символен начин в психиката и по принцип се изразява при детето чрез „успеха в училище“.
Началното училище е храносмилателен процес. За съжаление, защото от седем-осемгодишна възраст за детето училището би могло да бъде вече и генитален процес, т.е. среща на два духа, даваща плод. Това не е същото като да поглъщаш и да връщаш домашно, повърнато или дефекирано и добре подчертано с червено, зелено и каквото трябва, за да е доволен учителят, така както хубаво се изакваш за мама, когато си малък.
Но от всичко това не остава почти нищо, нищо освен заученото, но не и познание. Познанието има генитален характер, а заучаването е от орален и анален порядък.
Така ние имахме работа с деца, които със структурата си в началото бяха създадени, за да достигнат до познанието. Но тъй като не разбираха нищо от „познанието“ на майка си – кой е господин германец или господинът от другия етаж, който запълваше донякъде емоционалната празнота на майката и половия й живот, – те не можеха да достигнат до познанието за всичко останало. Така оставаха на ниво храносмилане и от шести клас нагоре пропадаха. В пети-шести клас провалът е пълен, ако не си в състояние да изпиташ удоволствие от познанието, ако останеш на нивото да поглъщаш и да предаваш домашното си на някого, защото той го очаква, а не заради удоволствието от познанието и заради удовлетворението, че си положил усилие. Важно е познанието, което получаваш по даден предмет, който те интересува и който започваш да разбираш благодарение на учителя или учителката.
Всичко това може да ви изглежда прекалено сложно, но такава е работата на психоаналитиците: когато човешки същества са на път да се разпаднат и когато ги изпращат при нас, това е начинът, по който постъпваме, т.е. никога не се опитваме да коригираме симптома. Ако искаме да коригираме напишкването в леглото, или някаква енкопресия, провалът е пълен. Това води до последици на двадесет – двадесет и една годишна възраст, които се изразяват чрез езика на противопоставянето или на забраната на нормален полов живот.
С това, което ще ви кажа днес, имам предвид именно това разбиране. Става дума за ролята на казаното и още повече на действието. За детето всичко е означаващ език. Всичко, което се случва около детето и което то наблюдава, е означаващ език. То мисли върху него. Детето разсъждава и слуша много по-добре, ако не гледа лицето, което говори. Нещо, което е много важно. Когато детските учители (учителки) искат от децата да ги гледат, те губят 50% от вниманието им. При нас, възрастните, е обратното: ние обичаме да гледаме лицето, което говори. Ако детето прави нещо друго с ръцете си, ако разгръща книга, списание или комикси или ако си играе, именно в този момент то слуша, и слуша по фантастичен начин това, което се случва около него. То слуша „наистина“ и запомня.
От: „Всичко е език”, Франсоаз Долто, Tout est langage, 1994, изд. Колибри
Снимка: Françoise Dolto (1908-1988)