Високо, високо, високо… ♥ Боян ПЕТРОВ

Надявайки се на чудо, споделяме думите на алпиниста, който прослави България по върховете на света.

„Толкова драми съм преживявал, че се чудя какво още е писано да ми се случи... Животът е прекрасен и искам просто да си живея без да се налага да оцелявам...” | Boyan Petrov, 16 април в 18:16 
(Източник ФБ)

 „Родителите ми нямат нищо общо с планината и не знаят какво преживявам като опасности. Така е най-добре. Синът ми Явор вече все повече осъзнава какво се случва с мен и сякаш започва повече да ме обича. Съпругата ми е претръпнала от всички проблеми покрай експедициите, катастрофата... Тя е по-тиха, но на летището се просълзява. Единственият човек, който ме спира редовно, е дядо ми Боян от Перущица. Той винаги казва: Не ти ли стигат тези върхове?
(Думи на Боян Петров в предаването „Преди обед“, bTV)

За мнозина върхът е точка, от която единствено се слиза надолу. За мен обаче той е онова високо място, от  което ясно съзирам следващата си цел. Тя е още по-трудна, още по-далечна и с времето става все по-желана. Спускам се само, за да се подготвя още по-добре и пак да поема нагоре.
Един алпинист трябва да има добре развито чувство за страх, за да оцелее.
От книгата на Боян ПЕТРОВ „Първите седем” (Изд. „Вакон”)

На 12 май 2014 г. се качих в лагер 3 (7350 м), времето беше добро и реших на другия ден да атакувам. В 6 ч. сутринта тръгнах уверен нагоре. Бързо набирах височина. Около обяд върхът започна да се обвива в мъгла и пътят ми нагоре се виждаше все по-лошо. Склонът ставаше все по-труден и все по-стръмен. Катерех сам и неосигурен. Постепенно наклонът стана над 45 градуса, появиха се скали, пасажите бяха все по-технични и ми беше трудно да повярвам, че оттук минава нормалният маршрут. На екрана на фотоапарата разгледах снимките, които вчера бях направил на маршрута, но не можах да се ориентирам къде се намирам. След като минах два пасажа по четири-пет метра от трета категория, прецених, че е по-разумно да се откажа.

Връщането до щурмовата палатка се оказа трудно – пропадах в ледникови цепнатини, а два пъти дори се хлъзнах няколко метра по склона и едвам се задържах с пикела. На другия ден слязох в базовия лагер и разглеждайки детайлни снимки на върха, видях, че съм сгрешил кулоара, който води към него. В мъглата бях завил надясно твърде рано и се бях забил в участък, който не можеше да се премине без въже и партньор. По-късно разбрах, че и много други опитни хималаисти са се забивали на същото място и безславно са се връщали. Въпреки голямата умора от тази безплодна атака и стигането до 8000 м, само след три дни почивка в БЛ отново поех нагоре.

Междувременно, в началото на втория прозорец с добро време, групата на Карлос Сория и италианците Романо Бенет и Нивес Мерой бяха стигнали успешно върха. Докато се изкачвах, ги срещах и поздравявах за успеха. За повечето това беше втори или трети опит. На 19 май отново бях в лагер 3 на 7350 м. Времето беше слънчево и тихо. Този път тръгнах в 1 ч. през нощта. Най-тежкият момент от изкачването беше сутрешният студ. Температурата падна до около -25°С, без да отчитам поривите на вятъра. Катерех бързо, но колкото по-нависоко отивах, толкова по-често почивах. На два пъти през нощта спирах за по 20 минути, издълбавах малка площадка в стръмния склон, събувах се и масажирах измръзналите си крака. Подминах мястото, на което по-рано бях завил надясно, и вече знаех, че верният път е само нагоре. На разсъмване спрях под една скала, за да закуся и глътна малко чай. Загледах склона нагоре и видях, че върховият купол е доста сложен за разчитане. Лабиринт от скали и лед, като единствено парчета от стари въжета, подаващи се тук-там, те водят в правилната посока.

Над 8400 м започнах да халюцинирам. Мозъкът ми страдаше от кислороден глад и чувах мъжки глас някъде пред мен: „Не си далече! Давай напред! Сега!“. Спрях да почина за десетина минути. На земята пред мен имаше цветни камъчета и много от тях блестяха силно като изумруди. След около двайсетина минути мозъкът ми се захрани с кислород и гласът изчезна. Сякаш изтрезнях изведнъж, хвърлих камъчетата, които държах в ръцете си, и продължих нагоре. Усещах, че наближавам върха, защото всичко издигащо се наоколо вече беше под мен. След около 200 крачки кислородът пак отиде към мускулите на краката ми и гласът се появи отново. Водех диалог, но не точно. Потънал в мисли дали съм сам, или сме двама, изведнъж излязох на билото и съзрях върха – беше едва на 50 м вляво от мен. Крачка по крачка, бавно извървях последните метри. Видях молитвените флагчета и останах на два метра под тях. Уважих традицията и не се качих на най-високата точка на този свещен за местните хора връх. Направих 360-градусова панорама с фотоапарата си. Облаци, слънце, стотици върхове… и българският флаг, величествено забит на бамбукова пръчка 8586 м над морето!

Откъс от главата „Канчендзьонга - Петте съкровищници на големия сняг“, („Първите седем”, Изд. „Вакон”)

Снимка: Boyan Petrov

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност