Човешкото тяло често пъти ни безпокои с необясними на пръв поглед неща – неочаквано главоболие, болезнено сърцебиене, повишено или понижено кръвно налягане, световъртеж, задушаване, прилошаване, прималяване, присвиване, болки в корема, болки в гърлото, болки в гърдите, болки в кръста, бодежи, изтръпване, сковаване, вледеняване, парене, повдигане и т.н. и т.н.
Всъщност симптомите са своеобразен, телесен „микроскоп“, чрез който човек може да разбере какво наистина става в душата му. Привидното спокойствие се разклаща от телесни симптоми, например, защото човек до някакъв момент така и не е намерил време да започне отдавна отлаган разговор със себе си. Ето защо симптомите не тревожат, а подпомагат човека да открие наистина тревожните, скрити в съзнанието неща. Те са телесно напомняне, че сме се занемарили, пренебрегнали, поели по грешен път. Ако сме забравили стария език на здравето, може би езикът на болестите ще ни стресне.
Когато животът ти е пред раздяла с теб, от теб се изисква максимална отговорност и максимално взиране в себе си. Пред лицето на болестта човек спира да се преструва, че „всичко е наред“. Това е особено завръщане към здравето – завръщане чрез диханието на болестта. Здравият човек, когато го заболява глава, не бърза да глътне широко рекламираните хапчета против главоболие, а се опитва да отговори на въпроса: „Защо, заради какво тялото ми се държи по този начин, какво ме предупреждава, какво иска да ми каже?“
Здравият човек, когато е сънувал кошмар, не се спира до породеното от този кошмар безпокойство и не се старае да го забрави колкото се може по-скоро. Той се ръководи от древноюдейската мъдрост, че „сън, който не е разбран, е като писмо, което не е разтворено“. Кошмарът в живота насън не е непосредствена опасност за човека, а предупреждение за наличието на такава в живота наяве.
Здравият човек се залавя за себе си, „ремонтира“ се, а не напуска собствената си същност, унесен в псевдополезните съвети от типа: „Не обръщай внимание!“, а напротив възприема тревожните симптоми като вест „Не си обръщаш достатъчно внимание. Повиши вниманието си!“ Вглеждането в себе си помага на човека да отхвърли от познанието за околния свят несъществените и илюзорните неща. Първите успехи в това отношение започват с отхвърлянето на пълните илюзии относно собствената ни личност. Колкото по-добре опознаваме самите себе си, толкова по-добре разбираме света около нас.
Здравият човек умее да слуша. Той усвоява това умение, най-вече като слуша вътрешната си природа, вътрешния си глас, гласа на своето несъзнавано, гласа на своите съновидения, гласа на своето тяло. Човек, който е жаден за разговор със самия себе си и с нетърпение и любов се отдава на размисъл, умее, когато е с други хора, повече от всеки друг, да чуе истинските гласове на тези хора, дори когато те мълчат.
Здравият човек умее да разпознава гласа на собствената си интуиция, гласа на вътрешния си опит. Той не е роб на рационалните логически закони, той използва цялостността, включително и абсурдите, и парадоксите на живота за своето щастие.
Здравият човек не унива, когато предварително планираните и логически обосновани задачи се провалят. Той използва този „провал“ за нов възход на вътрешните си умения, за разширяване на досегашната си картина за света. Той гледа на собствените си провали с известна игривост, т.е. без обида, а с очакване за нова „игра“. За здравия човек провали не съществуват – съществуват само нови уроци за собствената му несъвършеност.
Основното качество на здравия човек е способността му да се подчинява единствено на собствената си природа – мислене, чувства, желания, мечти, фантазии, надежди, принципи и вяра. Тук психоанализата опира до будизма с неговото прозрение за кармата: всичко, което ми се случва, е за мое добро, защото произтича от собствените ми дела. Аз съм отговорен, защото съм свободен. Отговорен съм за всеки свой избор – и осъзнатия, и неосъзнатия. И отново ще стана свободен само ако понеса всички последици от собствените си дела – и днешни, и минали. ДУХОВНАТА СВОБОДА Е ОСНОВАТА НА ДУШЕВНОТО ЗДРАВЕ.
Когато страдащият влезе в лекарския кабинет, веднага пред изпитание биват поставени и лекарят и пациентът. Лекарят трябва да издържи проверката дали ще подходи към страдащия с максимата „Лекарят лекува хора, а не болести“, а страдащият трябва да издържи проверката дали щу подходи към лекаря с отношението „В лечението участва цялата личност на лекаря, а не само неговите медицински знания.“
Лекар, който убеждава своя пациент, че трябва да се откаже от определени вредни навици, но в същото време поддържа абсолютно същите, та дори и по-вредни, не може да лекува резултатно. Защото, когато личността на лекаря боледува, неизбежно боледува и неговата медицинска роля. Не може с цигара в уста да проповядваш въздържание от тютюнопушенето!
Недостатъчната резултатност на лечението на редица лекари е производна от неубедителността в излъчването на тяхната човешка личност. Когато пациентът влезе и вижда неуверен, колеблив, несигурен и грохнал под тежестта на постоянни болести „лекар“, той самият бива разколебан от неизбежните мисли: „Как може да лекува човек, който самият себе си не може да опази здрав! Все едно на стража да сложите заспал човек. Как да те лекува човек, който не се вслушва в езика на своето собствено тяло! Все едно да поверите живота си на гробаря, чиито доходи зависят от броя на умиращите в съответното населено място.“ ЗДРАВЕ МОЖЕ ДА СЕ ПАЗИ ОТ ЗДРАВИ ХОРА. Искрената грижа за здравето на пациента започва от грижата за собственото здраве на лекаря. Съвременните лекари често пъти знаят как да върнат здравето, но не знаят как да го запазят. Здравето като такова е далеч по-неизследван от тях обект, отколкото болестта. Те по-добре познават езика на болестите, отколкото онзи на здравето.
Болестта започва от мисълта, в която ние позволяваме на околната среда да отнеме от слънчевата светлина на собствения ни разум: „Щом така казват всички останали, значи аз греша.“ Болестта започва от онази предателска мисъл, с която ние покорно свеждаме глави пред диктатурата на общественото мнение: „Ако се осмеля да мисля и говоря самостоятелно, другите ще ме отхвърлят.“ Защото грижата за здравето не е отговорност на лекаря, а на човека. Грижата за здравето е наша собствена отговорност, така както и грижата за истината е наша собствена отговорност, така както и грижата за свободата е също наша собствена отговорност. При това наша лична индивидуална отговорност. Независимо от това дали целият друг свят е полудял, разболял се или поробен.
Лично за мен болестите са израз на потиснатия гняв на собственото ни тяло. И ако владеем езика на гнева, то няма как да не опазим собственото ни здраве и щастие. Ерих Фром казва: „Когато се установи съчетание на покорство и господство, яростта следва по необходимост. Ако беше позволено гневът да се усеща на съзнателно равнище, той би могъл да бъде основата на един здравословен протест; той би довел до преориентация към самозащита и в крайна сметка, към свобода и зрялост.“
Вярвам, че истината много повече може да бъде защитена от нашия гняв, отколкото от нашето примирение. Вярвам, че нашето здраве също може да бъде защитено в много по-голяма степен от способността ни да защитаваме истината, отколкото от малодушното ни скриване „на завет“. Повечето хора, които са носители на езика на болестите, се страхуват от цялостността на езика на здравето, което включва способността да се гневиш, да се разяриш от лъжата, да се съпротивляваш на инерцията, да се бориш срещу робстките традиции и натиск. Здравият език често пъти не се изразява тихо, често пъти той крещи, той тревожи, той безпокои, той не дава покой. А това изглежда неудобно, притесняващо. Да, здравето притеснява, защото изисква дейност, изисква усилия, докато болестите нищо не изискват освен бездейно отстояване на течението на събитията.
Автор ~ Росен Ангелов
Източник ~ послеслов от „Забравеният език“ – Ерих Фром