Как древното знание променя медицината
В своята книга „Тайната на спонтанното изцеление” Йоаким Фаулщих показва, че древното знание отдавна вече не се намира в противоречие с модерната наука. Откритията, направени от невробиолози и изследователи на мозъка през последните години, потвърждават - тялото, съзнанието и душата са тясно свързани помежду си, преплетени в една голяма мрежа. Именно в нея се крие тайната на изцелението, която хората открай време търсят.
За традиционната медицина подобно изцеление, когато не е непосредствена последица от общоприетата лекарска интервенция, си остава случайно събитие. Изследователите са измислиш за него понятието спонтанно изцеление – с други думи то иде да подскаже, че (все още) няма обяснение за видимите биологически изменения, тоест, че за изцелението не носи отговорност някакъв обясним от медицинска гледна точка процес.
През изминалите години учените се занимаваха с тази тема на първо място във връзка с тежките ракови заболявания. Поради обстоятелството, че рядко са налице добре документирани медицински данни, много лекари дълго време считат тези случаи за погрешна диагноза. Щом вече не е възможно да се излекува раковото заболяване, напреднало до определен стадий, значи явно не са били описани коректно изходните данни, сиреч – диагнозата е била неправилна. Ако обаче преценката за пациента е била вярна, значи все пак са повлияли медикаментите, евентуално дълго след като е била прекратена химиотерапията.
Изследванията, направени в клиника в Нюрнберг и в университета в Хайделберг, обаче без сянка от съмнение доказват, че действително е възможно да се излекуват животозастрашаващи заболявания дори в случаи, които от гледна точка на медицината са безнадеждни, при това без обичайните за традиционната медицина медикаменти. На пръв поглед историите на пациентите са толкова различни, че изследователите не успяват да констатират явни сходства в протичането на болестта – „отписани“ пациенти с рак продължавали да живеят по абсолютно по съшия начин и след смъртоносната си диагноза и внезапно оздравявали – също като пациентите, които осмисляли по новому живота си. Не се забелязвал ясен и по възможност прост модел, който да е залегнал в основата на всички истории за изцеление Единствената допирна точка бил фактът, че всеки пациент поемал по свой собствен, строго индивидуален път.
От друга страна, едно изследване на японския психосоматик Хироши Ода доказва, че по същество се очертават три стратегии, свързани със спонтанно изцеление на ракови заболявания.
Пациентите от първата група избират стратегията на съпротивата и борбата, активизират силната си воля за оцеляване и се изпълват с оптимизъм, че накрая непременно ще удържат победа.
Пациентите от втората група възприемат заболяването си като удар на съдбата, доближаващ се до божествено изпитание – те започват по-силно да се уповават в Господ и да разчитат на свръхестественото, опитвайки се по този начин да си възвърнат вътрешната нагласа, от която преди време са се отказали.
Пациентите от третата група приемат заболяването си като знак, че не са обръщали достатъчно внимание на душата си. Те се опитват да се променят коренно, включително обръщайки се към спиритуализма, но тяхната история е най-вече въпрос на вътрешна трансформация.
Макар да се различават по много показатели, пациентите от изследването на Ода имат и сходства – както изглежда, на заден план неизменно действа своего рода реорганизация. Ако вътрешните картини оказват решаващо и координиращо влияние върху мрежата на тялото и душата, то очевидно е разумно да разчитаме на най-мощните ресурси, с които разполага човекът в съкровищницата на своето съзнание. Докато първата група остава по-близо до медицинската концепция на нашето време, придържайки се към рационалното схващане за борбата и отбраната (участниците в нея разглеждат раковите клетки като нашественици, срещу които трябва да се борят, по същия начин виждат нещата и стратезите на химиотерапията), то другите две групи трайно се отричат от конвенционалното гледище. Те се връщат назад, към старите картини на митическото мислене (пациентите от втората група усещат изцелението си като божия милост), или пък търсят други спиритуални пътища, произтичащи от желанието да откликнат на потребностите на душата си.
Тоест важно е да се отвори именно индивидуалният път към дълбоките пластове на съзнанието, който е от значение точно в този момент и точно за тези хора. Картините от отминалите времена събуждат подобни основни модели у мнозина (както и формираните въз основа на медицинското познание представи на рационалното мислене), но въпреки това те се различават много по формата и корелацията си. Затова не е чудно, че историите на отделните пациенти изглеждат на пръв поглед несравними.
Това не значи, че трябва да се доверяваме на случайността. Необходимо е да се отправим на индивидуално пътешествие из пластовете на съзнанието, за да открием там онези важни, ала блокирани или неблокирани активно лекуващи картини. Всички пациенти, описани от Хироши Ода, се позовават на такива картини, все едно от коя епоха на съзнанието произхождат. Същевременно пациентите създават и нови представи, които свързват със старите, и по този начин сътворяват една променена цялостна картина. Може би именно този креативен експеримент в крайна сметка води до внезапната реорганизация, която дава решаващ импулс на психосоматичната мрежа – импулс за промяна, за поемане по пътя към изцелението, по-далече от разрухата
Тези разсъждения ясно показват, че патентована рецепта за спонтанни изцеления не съществува. Тайната очевидно се крие в индивидуалното търсене на онзи единствен модел, който е валиден само за този пациент и само в неговия конкретен случай.
Но това „магическо средство“ няма облика на нещо случайно, камо ли пък произволно, защото търсенето на личната тайна на изцелението рядко ни отвежда в нова територия, криеща непознати, още неоткрити от никого модели. Повечето хора намират това, което търсят, в отдавна познати им области, макар спомените понякога да са изкривени или даже напълно заличени. Това са териториите на детството им, на ранния житейски опит, където се спотайват прастарите картини от отдавна отминали епохи. Тези картини понякога са извънредно близки за всекидневното съзнание, сякаш то може да ги докосне – намираме ги в приказките, легендите и митовете, и те също като Спящата красавица чакат да бъдат събудени и да оживеят отново.
Откъс от: „Тайната на изцелението“, Йоаким Фаулщих, изд. Сиела
Картина: The Flying Bed, 1932 by Frida Kahlо, Hospital Henry Ford - Artsy