„Когато духът и умът ти са спокойни, не оставяй тялото си в бездействие. Когато тялото ти почива, не отпускай съзнанието си.”

Как се чувстваме в тялото си? Защо изпитваме дадена болка? Склони сме да се погрижим или бързаме да се отървем от нея? Защото това са две различни намерения – първото осъзнато, второто – повърхностно и в крак с нашето мултитаскинг съвремие. Страната на Изгряващото слънце има вековни традиции в телесните изкуства и разбиране за това, че грижата за тялото внася баланс в живота. И макар така далеч от нас, една японска техника за регулиране на тялото и ума вече здраво е стъпила на българска земя и разширява своя кръг от последователи, благодарение на своя учител Кирил Хинков. От дълго време работата му е посветена на това да осветлява майсторството и философията на Изтока у нас. Кирил е преподавател по бойни изкуства, самоотбрана и упражнения за регулиране на тялото и ума в спортен клуб Кьокутен, София. Упражнения за регулиране на тялото (яп. Сейтай), комбинират изпитани методи и техники, произлизащи от теорията на източната и западна лечебна физкултура и практиката на бойните изкуства. Адаптирани в обща и индивидуална програма за всеки отделен проблем, упражненията имат за цел да засилят тялото, да успокоят ума, да подпомогнат лечението на травми, да подобрят функцията на вътрешните органи, да приведат тялото и духа на човека във възможно най-добрата му форма. И да, това е възможно.

За изкуството да подредиш тялото и събудиш сетивата си, Web Stage разговаря с Кирил Хинков в залата, която винаги е пълна с малки и големи. 

(Кирил Хинков, © Калин Георгиев)

Наука, изкуство или философия – как ти би обяснил регулирането на тялото?

В нашата култура японската дума сейтай се превежда като „регулиране на тялото” – сей значи ред, а тай – тяло – регулирам тялото, подреждам, въвеждам го в ред. В момента е много модерно да се философства и много може да се изпише по темата, но за мен най-впечатляващото е това, че съществува техника, която може да промени тялото, осъзнаването и състоянието на човека веднага. Някои могат да кажат, че това е занаят, защото в началото се учи като занаят. След това този занаят се превръща в изкуството на човека, който го използва. А от гледна точка на практикуващите в залата, регулирането на тялото и ума всъщност ги учи да търсят себе си, кара ги да се чувстват много по-добре както в отношенията си, така и в работата си. 

Придружавам хората в пътя им и леко ги насочвам – това е истината за метода за регулиране на тялото. Ако страдат телесно, започваме да се грижим, засилваме ресурсите на тялото и връзката на човек с несъзнаваното, за да се открие неговия корен, а не да се води според чуждите авторитети в живота си. Да намериш вътрешния си авторитет и той да те води в живота – това е усилието. 

Защо на днешния човек му е трудно да живее добре в тялото си?

Защото живее повече в ума си – с телевизия, вестници, книги, интернет, общуване с приятели. В момента изключително високо се цени мнението на някой, който говори добре – да може дълго да разказва, да бъде интересен. И всъщност това кара хората да търсят и да се интересуват от неща, които са по-скоро умствени и задължително извън тях. Дори да си много прост човек, ако си научен, че за да си добре, трябва да имаш точно такава кола и такава къща, жена ти да изглежда по определен начин, да имаш две-три деца, и ето - в живота си ти вече се стремиш към мисловна картина. Докато го правиш, всъщност забравяш да слушаш какво мисли по тоя въпрос сърцето ти, черният ти дроб, тялото ти. 

В източните книги по диагностика е много по-философски обяснено – коремът е първият мозък на човека, а главата – вторият. Пак на Изток се твърди, че това, което изживяваме емоционално остава записано в корема. Когато правим избор, и да речем изборът е лесен – ние го правим чисто рационално. Но ако изборът е труден, записаното в органите и корема всъщност започва да се бунтува и човек взима емоционално решение. После мозъкът се опитва да го обясни. Лошите неща ние често ги забравяме, а после те ни влияят – дълго и напоително. Всеки иска да разказва добри неща и да забравя лошите, но не знае, че те са инсталирани – седят си вътре, като вируси в компютър. Японската традиция вярва, че като работиш с тялото и помагаш на болните места в него, постепенно се изчиства и цялата ти енергия. Аз харесвам този начин, защото той е по-телесен, по-спокоен, не се минава през кризи и спадове. Упражненията и работата с тялото правят човека балансиран. Когато изведеш рязко човека от зоната му на комфорт, обикновено го хвърляш в криза. А идеята е да разширяваш границите малко по малко и то става почти неусетно - изведнъж човекът открива, че това, което го е тормозело преди, вече го няма – не знае как. А всъщност тялото се чувства по-добре и той е по-спокоен. 

Не страда ли всъщност съвременният човек от хиперактивност?

Хиперактивността се дължи на това, че хората живеят в главата си. Когато човек много мисли, мозъкът му работи с голяма честота и вниманието му е много нестабилно. А пък ние всички сме поставени в среда, която е страшно динамична, има нещо наречено „мултитаскинг”, което е най-голямата глупост на света – този режим трябва да бъде забранен. Трябва да се вършат по-малко неща. В Дзен има едно правило, което е от 1000 години – Оставяй пространство между нещата, които правиш”. Сегашната култура иска да бързаме, това вдига вълните на мозъка много високо и човек става разпилян, разсеян, агресивен. И затова трябва да се успокои, да се върне обратно в тялото си и да се почувства добре. Да обмисля, да пита, да си изгради добра картина, за да успее. 

Каква е пресечната точка между бойните изкуства и регулирането на тялото?

В Източната теория вярват, че докато мислиш за нещо, ти оставаш в емоцията и в атмосферата, която ти носи това нещо. Смята се, че мислите обитават една огледална плоскост в главата ти и само се въртят и блъскат една в друга. Не намираш решение докато седиш и мислиш. Това, което прави да се променят нещата, е действието. Майсторите по бойни изкуства казват, че действието изгонва емоцията. Правилото е, че ако ние усетим, че сме в лоши мисли или лоша емоция, по-добре е да действаме – направете едно упражнение, полейте цветята, излезте и прекопайте градинката, направете нещо хубаво. 

Когато пък сте объркани и нещата не се получават, има друго полезно правило, правилото на знака STOP:

S – Спри (Stop) В момента, в който нещо не се получава, в упоритостта си хората натискат до безкрай, искат то непременно да стане и така повтарят грешките си. Щом нещо не е наред – спри. Имаш отрицателно усещане, не ти харесва - спри.

T – Мисли (Think) Помисли какво се случва, искаш ли да ти се случи днес това. Казвай си – добре, че си дадох време.

О – Наблюдавай (Observe) Трябва да видиш всичко, което се случва с малки детайли, да подредиш цялата картина.

P – Планирай (Plan) Ако нещо не ти харесва, планирай отново. Спри още щом започне да не ти харесва, ако спреш тогава, има шанс изобщо да не стъпиш накриво. 

Кое по-често води хората при теб – любопитство или болката? 

Според мен всички хора, откакто свят светува, са искали да спрат болката веднага. Хората са си същите през цялото време, просто в нашия свят всичко се масовизира – с интернет, с телевизия. Хората, които идват тук разбираме по-късно какво ги е довело. Защото много хора идват с болка, но не разбират добре логиката, не си правят упражненията, а в залата остават само тези, на които им харесва, които виждат ползите. Няма обяснение. 

Има една японска поговорка – Тези, които ядат храната ти, на тях сипвай”. Аз в момента сипвам на всички, но така или иначе остават ония, които ядат. И много хубави отношения се развиват помежду ни, много задружно живеем. 

В нашето телесно изкуство големите учители водят сърцата – те насочват човека, за да може той да разгърне потенциала си. От тях се иска да видят, да преценят какво този човек може да прави, какви умения има, за да е полезен на всички, а не просто да си излекува болката в лакътя.

Автор: Мария Тонева
Снимки: Калин Георгиев

Научете повече на: kyokuten.net