Прекрасно е това, което отговаря на вътрешната душевна необходимост ~ Василий КАНДИНСКИ

Историята на съвременното абстрактно изкуство започва от "Абстрактния акварел" на Кандински от 1910 г.

Създателят на абстрактното изкуство Василий Кандински е един от големите художници на XX век наред с Шагал, Пикасо и Дали. Роден е през 1866 в Москва. Завършва Московския университет, изучава икономика и право. През 1896 е поканен за професор в юридическия факултет на знаменития Дерптски университет, но точно тогава решава да изостави научната кариера и напълно се отдава на живописта. Впоследствие Кандински се запознава с Рудолф Щайнер, чиято теософия и след това антропософия оказват силно влияние върху творчеството му.

През 1910 година създава своята първа абстрактна картина в историята на модерната живопис и публично известява този факт в историята на изкуството.

Освен художник, Кандински е и теоретик на изкуството. Принципът на вътрешната необходимост в изкуството, създаден от него е теоретически блестящо обоснован в неговия трактат. Става основен критерий за принадлежността на дадено произведение към истинското изкуство. Кандински разглежда художествената творба от съвкупност на два елемента - вътрешен и външен. Вътрешният е нематериален и е изживяната емоция, външният е материален и представлява художествената форма, в която тази емоция се е изразила. Двата елемента следва да бъдат в слети в единство, за да стане възможно и зрителят да изживее същата емоция, която е изживял художника.

Художникът трябва да има какво да каже, защото такава е неговата задача – не владение на формата, а приспособяване на тази форма към съдържанието.

Всеки цвят живее свой тайнствен живот.

Жълтото е характера на заключеното в цвета насилие, което действа нахално и натрапчиво върху душата. Това свойство на жълтия цвят се засилва при неговото изсветляване. На жълтото не може да бъде придадена дълбочина. При охлаждане със синьо, то получава болезнен оттенък. Сравнено с душевното състояние на човека може да бъде сравнено с цветовото изображение на лудостта – на пристъпа на буйство, на слепия бяс, на изстъпления бяс.

Синьото пробужда копнежа по чистото и свръхестественото. Слизайки към черното придобива призвука на нечовешка печал. Преминавайки към светло, към което синьото няма голяма склонност, придобива по-безразличен характер и се представя на човека индиферентно и далеко, като високото синьо небе.

Абсолютно зеленото е най-спокойният цвят, който съществува, той не се движи наникъде, няма призвук на радост, тъга, страст, не изисква нищо, не зове наникъде. Ето защо в царството на цветовете абсолютно зеленото играе същата роля както в човешкото царство играе така наречената буржоазия, то е неподвижен и ограничен във всички посоки елемент. Това зелено е като една дебела, много дебела крава, неподвижно лежаща крава, способна да преживя с тъпи, с безизразно гледащи света очи.

Бялото звучи вътрешно като едно незвучене, отговарящо на някои паузи в музиката. Това мълчание не е мъртво, а е пълно с възможности. Така може би е звучала земята в белите времена на ледниковия период.

Черният цвят звучи като едно вътрешно Нищо без възможности, като мъртво Нищо след угасването на слънцето, като вечно мълчание без бъдеще и надежда. Черното е нещо угаснало като догоряла клада, нещо неподвижно като труп... Той е външно най-беззвучния цвят, на фона на който всеки друг цвят, дори най-слабо звучащия, звучи по-силно и отчетливо.

Червеният цвят поражда ярко впечатление за почти целеустремена, огромна сила. В това кипене и пламтене - преди всичко в себе си и съвсем малко навън има мъжествена зрелост.

Оранжевият цвят прилича на човек убеден в собствената си сила и оставя впечатление за особено добро здраве.

Виолетовият цвят носи нещо болезнено, угасено, има нещо печално в себе си.

Всяко художествено произведение е дете на своето време, често пъти е майка на нашите чувства

ХЪЛМОВЕ

Купища хълмове във всички цветове, които можеш да си представиш, колкото ти душа иска. И все с различна големина, но винаги с еднаква форма, т.е. с една и съща: отдолу хълмът е дебел, издут от двете страни, а на върха е плоскокръгъл. Значи прости, обикновени хълмове, за каквито всеки ги мисли и никога не ги вижда.

Между хълмовете се вие тясна пътечка в обикновен бял цвят, който не бие нито на студено, нито на топло, нито на синьо, нито на жълто.

По тази пътечка върви човек, облечен в дълга дреха, която закрива чак петите му. Лицето му е бледо, но с две червени петна на бузите. Устните му са също толкова алени. Той думка по един голям, провесен отпред барабан.

Много забавно върви този човек. Веднъж тича и с трескаво безумие удря барабана. Друг път пристъпва тихо, навярно потънал в мислите си, и бие по своя барабан механично, с провлечено темпо: раз... раз... раз... раз... Понякога съвсем спира на едно място и тупа по барабана, като че ли е играчка – бяло пухкаво зайче, което всички ние така обичаме. Но тези паузи не траят дълго. Ето че пак тича човекът и пак безумно-трескаво барабани.

Как докрай изнурен лежи той, черен, изпънат в цял ръст на бялата пътека, между хълмове във всички цветове. А край него – барабанът и двете палки.

Той става. Ужким отново ще хукне.

Всичко това аз видях отгоре и моля и Вие да го зърнете със същия поглед отгоре.

Василий Кандински