Глупаво е да се очаква светлина от там, където слънцето залязва ╫ За православните църковни изкуства

Думи на големия гръцки писател, художник и изящен иконописец Фотис КОНТОГЛУ (1895-1965)

(Фотис Контоглу с жена си Мария – автопортрет)

Православните църковни изкуства – това са богословски изкуства, и произведенията, които те раждат отразяват в себе си Божието слово.

Тези изкуства изразяват тайнствената същност на нашата религия, и са обърнати към нашите чувства. Химнографията и музиката – към слуха, архитектурата, иконописта, църковната утвар, одеждите и т. н. – към зрението. Третото чувство – обонянието – издига и освещава каденето с тамян. Четвъртото и петото чувство, вкуса и осезанието, като най-материални остават извън вратите на този духовен пир.

Двете най-благородни чувства – зрението и слуха най-вече се хранят и се освещават от духовните изображения и песнопения.

И така произведенията на църковните изкуства, както беше казано по-горе отразяват в себе си словото Божие. Това, което вижда и чува в храма молещия се човек, извиква в неговия ум и сърце тайнствени религиозни образи. Всичко, което се вижда в храма има такава форма, която възнася човека в тайнствен свят, духовна радост и блаженство: самото здание на храма, светите икони, иконостаса, хоругви, свещения потир, свещници, полиелеи, амвона, иерейското одеяние, резбата, богослужебните книги, купела, архиерейския трон, и даже стасидиите – със своята смирена аскетическа форма.

Това става и със звуците, които човек слуша в храма: песнопенията, където са съединени в едно словото и музиката, молитвите, умилително произнасяните възгласи и свещената проповед. въпреки, че проповедта не трябва да има светски характер, не трябва да бъде празна, отблъскваща хората с красноречие, (набожно празнословие), по думите на един архиерей. Тя доколкото е възможно е длъжна да се приближава към литургическото хармонично слово, защото само в такъв случай тя ще бъде уместна и няма да нарушава хармонията на песнопенията и службата като цяло. Всичките слова, които са написани от светите Отци са литургически хармонични, затова светоотеческата проповед е най прекрасното допълнение към Литургията, което не може да се каже за болшинството произнасяни днес от амвона речи, които разрушават хармонията на службата, прекъсват и намалят духовното горене, умилителното състояние, предизвикано в хората от свещените изображения и песнопения. Болшинството на произнасяните от съвременните проповедници думи не са нищо друго освен прозаични, скучни и безсмислени бръщолевеници, „благочестиво (а може и нечестиво) празнословие.

Църковните изкуства по своята природа са богослужебни, литургически, духовни, извисяващи, а не светски, т. е. нематериални, чувствени и тщеславни, имащи за цел да услаждат чувствата. Древните гърци са казвали „изкуството е наслаждение”, затова тяхната религия е била просто „красива лъжа”. Тогава духовния елемент бил чужд на древния свят.

Всички православни църковни изкуства (т. е. изкуствата на Едната Света Съборна и Апостолска не претърпяла изменения Църква), изразяват едни и същи духовни истини -всяко с различни средства. Така например произведенията на иконописта изразяват с тайнствени образи и цветове абсолютно същите духовни понятия, които изразяват тайнствените гласове на музиката или свещените срички на богослужебните текстове.

Всичко това е само в Православната Църква. При протестантите църковни изкуства просто не съществуват, а в папистката църква те са изкривени и от църковни са се превърнали в светски и мирски. Протестантизма е искал да премахне чувствата, унищожавайки това, което е обърнато към чувствата, но с това е оголил религията, лишавайки я от литургическия покров на обреда и богослужението, превръщайки я в някаква неопределена и бездушна вещ, в някакъв мътен теизъм. Докато в това време Православието е съхранило в обреда това, което е получило от древната Църква, която се е стремила не към премахване на чувствата, (доколкото ние живеем в материален свят и имаме тяло, това е безсмислено), но към тяхното освещение, посредством църковните изкуства, което прави самите чувства органи на общението на вярващия човек с Царството Божие. Чрез църковните изкуства ние осезаваме това Царство (като в огледало).

Папската църква е допуснала изопачаване на църковните изкуства (и обреда като цяло, превръщайки го в някакво театрално представление), принасяйки ги в жертва на своите мирски интереси. Изглежда, че Църквата, имайки авторитет всред своите последователи и привърженици, в края на краищата се ръководи от настроението на своето паство, като му натрапва своите изопачени идеи за обреда. В това се състои причината за тези изопачения, които са претърпели църковните изкуства на Запад. Този процес започва преди шестстотин – седемстотин години и достига своя апогей в епохата на италианското Възраждане, обхващайки целият останал Запад.

Мирския дух с неговата свободна импровизация е променил богослужебния и литургически дух. Изкуствата в папско-римокатолическата църква постепенно са се лишили от своя литургически характер, превръщайки се в светски, т. е. материални. На Запад няма повече иконопис – има само живопис (т. е. изкуство, възпроизвеждащо определен сюжет, както например така наричаната историческа живопис). Няма псалмопения, но има музика – творения на мирски композитори. Ако, както беше казано по-горе, църковните изкуства са призовани към това, да отразяват в себе си Божието слово, да извикват в душите на вярващите умиление, а не плътско услаждане и желание, то можем да си представим що за умиление изпитва човек, молещ се пред икона, на която е изобразен плътски образ. Например мадони, нарисувани от платени хора, които позират, лицемерни жени, любовници на развратени живописци, рисувайки своите работи под песните и истеричните викове на бродещи комедианти. Ако това е молитва, то молитва може и да се нарече и това, което правят пред своите идоли, направени във вид на голи черни жени, дивите африкански племена танцувайки като бесновати под звуците на тамтама. „Роденото от плът е плът и роденото от Дух е дух”.

И така, само в православната Църква даже до ден днешен съществуват църковни изкуства, водещи до духовно съзиждане (в освещаване на чувствата). Но това е непонятно нито на болшинството наши клирици , нито на богословите, задачата на които е да доведат до съзнанието на всички православни хора тази мисъл, стояща в забрава в техните сърца, като свещен залог, запазил се до ден днешен, благодарение на православната традиция, но постепенно изчезваща под ударите на глупавите демагогски слова на полуобразованите проповедници, вопиющи от амвона за необходимостта от църковно „обновление”. Получава се, че обновлението се състои в това да вземем от Запада фалшиви мъниста, хвърляйки от себе си истински елмази и драгоценните перли на иконописта и тайнствената музика.

Запада – това е място на утилитарния дух, затова там така е развита науката. Но за вярата е глупаво да се очаква светлина от там, където залязва слънцето. Слънцето изгрява на Изток, и духовното Слънце, Господа нашего Иисуса Христа (е направил Себе си пример за нас), дошъл е от Изток, т. е. оттам, където ние с вас живеем. Чрез светия убрус, подарен на цар Авгар, чрез песнопенията, които на Тайната Вечеря Господ е изпял заедно със своите ученици, Той ни е преподал образа на църковните изкуства.

Нека да пазим неизопачени тези безупречни образи.

Източници: agionoros.ru, pravoslaven-sviat.org
*Фотис Контоглу с жена си Мария – автопортрет