„Природата е заложила в големите умове на бъдещето повече нови мисли за нейните творения, отколкото неща е създала самата тя.“
Творчеството на Йожен Дьолакроа (1798-1863) обхваща огромно количество алгорични, религиозни и исторически сюжети, принадлежащи към най-възвишената сфера на човешката мисъл. Неговият съвременник Шарл Бодлер го нарича „най-сугестивният от всички художници“. Повече от 10 хиляди произведения включва всичко създадено от гения на Делакроа – маслени, пастели, акварели, литографии, стенописи, портрети, натюрморти, скици, пейзажи.
Очевидно е, че художникът е изпитвал властна вътрешна потребност да се изразява не само с четката, но и със слово – в разговори, чрез богатата си кореспонденция и статии за списания, но най-вече в личния си дневник, който води ден след ден в продължение на 20 години и в който записва всички трепети на гениалната си душа. Днес този дневник представлява едно истинско литературно наследство.
Photography of Eugène Delacroix by Félix Nadar
Когато откриеш някаква слабост в себе си, вместо да я прикриваш, престани да играеш роля, да извърташ, поправи се. Да трябваше душата да се бори само с тялото! Но и у нея има лоши наклонности и част от нея, най-слабата, но и най-божествената, трябва да се бори без отдих с другата.
Всички страсти на тялото са низки, но низките страсти на душата са истински тумори: завист и пр. Подлостта е толкова гнусна, че сигурно се корени и в душата, и в тялото.
Навикът да внасяш ред в мислите си е за теб единственият път към щастието, а за да го постигнеш, е нужен ред във всичко останало, дори в най-незначителните неща.
Трябва да сме наистина много отчаяни, за да избягаме, дори от нещастието.
Една от най-големите беди е, че не можеш никога да бъдеш изцяло опознат и разбран от един и същ човек. И когато мисля за това, струва ми се, че то е най-голямата мъка на живота – неизбежната самота, на която е обречено сърцето.
Има ли нещо по-тягостно от едно винаги неискрено изражение?
Възможно ли е бог да не съществува? Как, нима случайността, съчетавайки различни елементи, е изтръгнала от тях добродетели, отражения на неведомо величие! Ако случайността е създала вселената, какво означават тогава съвест, угризения, всеотдайност?
О, ако можеше да повярваш с всички сили на съществото си в тоя бог, който е измислил дълга, колебанията ти щяха да се уталожат. Защото признай, че именно този живот, страхът за него и за собственото ти благополучие смущават кратките ти дни, които биха протичали в мир, ако можеше да видиш в края им лоното на твоя божествен баща, готова да те приеме!
Моралистите и философите, имам предвид истинските като Марк Аврелий, Христос (взет в чисто човешкия му аспект), никога не са говорили за политика. Не са ги занимавали равенството на правата и сума други химери, те са учели хората единствено на примирение пред съдбата, но не пред неведомия фатум на древните, а пред вечната необходимост, която никой не може да отрече и която и филантропите няма да надмогнат – да се подчиняваме на повелите на суровата природа. Те не са искали от мъдреца друго, освен да се нагажда към нея и да играе ролята си на мястото, отредено му във всеобщата хармония.
Болестта, смъртта, бедността, душевните мъки са вечни и ще терзаят човечеството при всеки вид управление; тук формата, демократична или монархическа, няма значение.
У повечето хора мозъкът е поле, оставено необработено почти през целия им живот. Като виждаме какво множество глупави или поне посредствени люде живеят сякаш само за да вегетират, с право се учудваме, че бог е дал на своите създания разум, способност за въображение, дар да сравняват, да комбинират и т.н., и всичко това носи тъй малко плодове.
Леността, невежеството и положението, в което ги захвърля случаят, превръщат почти всички хора в пасивни оръдия на обстоятелствата. Ние никога не знаем какво можем да извлечем от себе си.
Леността е несъмнено най-големият враг на развитието на нашите способности. Затова „Опознай себе си“ би трябвало да бъде основната аксиома на всички общества, в които всеки член да играе точно ролята и да я изпълнява в цялата й широта.
Нещастник! Как можеш да постигнеш нещо голямо, когато си в непрекъснат допир с всичко долно и просташко? Насищай се с големите и строги красоти, които хранят душата. От тяхното изучаване все ме отклоняват нелепи развлечения. Търси самотата. Ако живееш порядъчно, уединението няма да навреди на здравето ти.
Щастливи са невежите и простите хора. За тях всичко в природата е ясно устроено. Разбират всичко, що виждат, по простата причина, че то съществува. И наистина не са ли те по-разумни от мечтателите, които стигат дотам, че се съмняват в собствената си мисъл?
Най-реалното нещо за мен са илюзиите, които създавам с живописта си. Всичко друго е подвижни пясъци.
Сляпата съдба повлича със себе си всички, които с викове и молби се мъчат да възпрат неумолимата й ръка.
Човешката природа намира сили да понесе всяко положение или поне най-често да извлече някаква полза от него.
Големите страсти, притурени към въображението, водят най-често до безпътство на ума.
Това, което прави човека необикновен, е в последна сметка способността му да вижда нещата по начин присъщ само на нему.
В последно време хората са обзети от необяснимо желание да се отърсят от всичко, което природата им е дала в повече, отколкото на животните, отрупвани от тях с най-тежки товари.
Това, което прави хората гениални, или, по-точно, което те правят, не са новите идеи, а именно обсебилата ги мисъл, че вече казаното не е казано достатъчно пълно.
Както човек в немощната си старост вярва, че цялата природа се разпада, така и низшите духом, като няма какво да прибавят вече към казаното, си мислят, че природата е дала само на неколцина, и то в началото, да кажат нещо ново и поразително.
Отдадеш ли се всецяло на душата си, тя напълно ти се разкрива и тогава тя, капризната, ти позволява да вкусиш от най-голямото щастие – щастието да изразяваш душата си по хиляди начини, да я споделяш с другите, да се самоопознаваш, да се изобразяваш непрекъснато в творбите си.
Новото е в духа, който твори, не в изобразяваната природа.
Какъв, мислиш, е бил животът на хората, които са се издигнали над тълпата? Непрекъсната борба. Борба с леността, която им е присъща като на простия човек, когато трябва да пише, ако е писател: защото геният му иска от него да се изяви и той му се подчинява не само от суетно тщеславие, а от съзнателност. Нека мълчат тия, които работят студено и безстрастно: та знаят ли те какво е да работиш под напора на вдъхновението? Какъв страх, какъв ужас е да разбудиш дремещия лъв, чийто рев разтърсва цялото ти същество!
Природата ни дава тоя живот, както се дава играчка на невръстно дете. Искаме да видим как е устроена и я натрошаваме на парчета. В ръцете ни пред глупавите ни очи, отворили се твърде късно, остават само безплодни отломки, частици, от които нищо не може да се сглоби. А доброто е толкова просто!
Хората не знаят какво трябва да желаят.
Удоволствието да дават наименования и да класифицират е пагубно за учените. Те винаги отиват твърде далеч и се провалят в очите на здравомислещите равнодушни, за които природата е непроницаемо було. Зная, че нещата трябва да се назовават с имена, за да можем да се разбираме едни други; но от този момент нататък те се обособяват, въпреки че не са постоянни величини.
Льору безспорно е открил великата фраза, ако не и средството, което ще спаси човечеството и ще го измъкне от тинята: „Човек се ражда свободен“ – казва той подир Русо. Никога не е изричана по-величайша глупост, какъвто ще и философ да си.
Това е то началото на философията според тия господа. Има ли в природата същество по-робско от човека? Слабостта и нуждите го правят зависим от стихиите и от себеподобните му. Да бяха само външните причини! Страстите, които открива в самия себе си, са най-жестоките тирани, срещу които трябва да се бори, и може да се добави, че да им се съпротивлява е все едно да се съпротивлява на собствената си природа.
Той не търпи и никаква йерархия в каквото и да било; ето защо християнството му се вижда тъй противно. А тъкмо до това се свежда според мен истинската нравственост: подчинение на закона на природата, примирение с човешките мъки – ето последната дума на всяка мъдрост (следователно подчинение и на писания закон, божествен или човешки).
The Barque of Dante, 1822, Louvre
Lion Hunt, 1855, Nationalmuseum, Stockholm
Death of Sardanapalus, 1827, Musée national Eugène Delacroix
Last Words of the Emperor Marcus Aurelius, 1844, Musée des Beaux-Arts de Lyon
Christ on the Sea of Galilee, 1841
Christ on the Sea of Galilee, 1854
Fanatics of Tangier, 1838, Minneapolis Institute of Art
Capture of Constantinople by the Crusaders, 1840
Louis of Orléans Unveiling his Mistress, c.1825-1826, Thyssen-Bornemisza Collection
Liberty Leading the People, 1830, Louvre-Lens, Paris
Horse Frightened by a Storm, 1824
Rider Attacked by a Jaguar, 1855
Columbus and His Son at La Rábida, 1838, National Gallery of Art
The Natchez, 1835, Metropolitan Museum of Art
The Women of Algiers, 1834, Louvre
George Sand, 1838, Ordrupgaard-Museum
Hamlet with Horatio, (the gravedigger scene), 1839, Louvre
Greece on the Ruins of Missolonghi, 1826, Musée des Beaux-Arts, Bordeaux
Self Portrait by Eugène Delacroix (about 1837) Musée du Louvre, Paris
Картини: chinaoilpaintinggallery
