Как можеш да постигнеш нещо голямо, когато си в непрекъснат допир с всичко долно и просташко ~ Йожен ДЬОЛАКРОА

„Природата е заложила в големите умове на бъдещето повече нови мисли за нейните творения, отколкото неща е създала самата тя.“

Творчеството на Йожен Дьолакроа (1798-1863) обхваща огромно количество алгорични, религиозни и исторически сюжети, принадлежащи към най-възвишената сфера на човешката мисъл. Неговият съвременник Шарл Бодлер го нарича „най-сугестивният от всички художници“. Повече от 10 хиляди произведения включва всичко създадено от гения на Делакроа – маслени, пастели, акварели, литографии, стенописи, портрети, натюрморти, скици, пейзажи.

Очевидно е, че художникът е изпитвал властна вътрешна потребност да се изразява не само с четката, но и със слово – в разговори, чрез богатата си кореспонденция и статии за списания, но най-вече в личния си дневник, който води ден след ден в продължение на 20 години и в който записва всички трепети на гениалната си душа. Днес този дневник представлява едно истинско литературно наследство.

Photography of Eugène Delacroix by Félix Nadar

Когато откриеш някаква слабост в себе си, вместо да я прикриваш, престани да играеш роля, да извърташ, поправи се. Да трябваше душата да се бори само с тялото! Но и у нея има лоши наклонности и част от нея, най-слабата, но и най-божествената, трябва да се бори без отдих с другата.

Всички страсти на тялото са низки, но низките страсти на душата са истински тумори: завист и пр. Подлостта е толкова гнусна, че сигурно се корени и в душата, и в тялото.

Навикът да внасяш ред в мислите си е за теб единственият път към щастието, а за да го постигнеш, е нужен ред във всичко останало, дори в най-незначителните неща.

Трябва да сме наистина много отчаяни, за да избягаме, дори от нещастието.

Една от най-големите беди е, че не можеш никога да бъдеш изцяло опознат и разбран от един и същ човек. И когато мисля за това, струва ми се, че то е най-голямата мъка на живота – неизбежната самота, на която е обречено сърцето.

Има ли нещо по-тягостно от едно винаги неискрено изражение?

Възможно ли е бог да не съществува? Как, нима случайността, съчетавайки различни елементи, е изтръгнала от тях добродетели, отражения на неведомо величие! Ако случайността е създала вселената, какво означават тогава съвест, угризения, всеотдайност?

О, ако можеше да повярваш с всички сили на съществото си в тоя бог, който е измислил дълга, колебанията ти щяха да се уталожат. Защото признай, че именно този живот, страхът за него и за собственото ти благополучие смущават кратките ти дни, които биха протичали в мир, ако можеше да видиш в края им лоното на твоя божествен баща, готова да те приеме!

Моралистите и философите, имам предвид истинските като Марк Аврелий, Христос (взет в чисто човешкия му аспект), никога не са говорили за политика. Не са ги занимавали равенството на правата и сума други химери, те са учели хората единствено на примирение пред съдбата, но не пред неведомия фатум на древните, а пред вечната необходимост, която никой не може да отрече и която и филантропите няма да надмогнат – да се подчиняваме на повелите на суровата природа. Те не са искали от мъдреца друго, освен да се нагажда към нея и да играе ролята си на мястото, отредено му във всеобщата хармония.

Болестта, смъртта, бедността, душевните мъки са вечни и ще терзаят човечеството при всеки вид управление; тук формата, демократична или монархическа, няма значение.

У повечето хора мозъкът е поле, оставено необработено почти през целия им живот. Като виждаме какво множество глупави или поне посредствени люде живеят сякаш само за да вегетират, с право се учудваме, че бог е дал на своите създания разум, способност за въображение, дар да сравняват, да комбинират и т.н., и всичко това носи тъй малко плодове.

Леността, невежеството и положението, в което ги захвърля случаят, превръщат почти всички хора в пасивни оръдия на обстоятелствата. Ние никога не знаем какво можем да извлечем от себе си.

Леността е несъмнено най-големият враг на развитието на нашите способности. Затова „Опознай себе си“ би трябвало да бъде основната аксиома на всички общества, в които всеки член да играе точно ролята и да я изпълнява в цялата й широта.

Нещастник! Как можеш да постигнеш нещо голямо, когато си в непрекъснат допир с всичко долно и просташко? Насищай се с големите и строги красоти, които хранят душата. От тяхното изучаване все ме отклоняват нелепи развлечения. Търси самотата. Ако живееш порядъчно, уединението няма да навреди на здравето ти.

Щастливи са невежите и простите хора. За тях всичко в природата е ясно устроено. Разбират всичко, що виждат, по простата причина, че то съществува. И наистина не са ли те по-разумни от мечтателите, които стигат дотам, че се съмняват в собствената си мисъл?

Най-реалното нещо за мен са илюзиите, които създавам с живописта си. Всичко друго е подвижни пясъци.

Сляпата съдба повлича със себе си всички, които с викове и молби се мъчат да възпрат неумолимата й ръка.

Човешката природа намира сили да понесе всяко положение или поне най-често да извлече някаква полза от него.

Големите страсти, притурени към въображението, водят най-често до безпътство на ума.

Това, което прави човека необикновен, е в последна сметка способността му да вижда нещата по начин присъщ само на нему.

В последно време хората са обзети от необяснимо желание да се отърсят от всичко, което природата им е дала в повече, отколкото на животните, отрупвани от тях с най-тежки товари.

Това, което прави хората гениални, или, по-точно, което те правят, не са новите идеи, а именно обсебилата ги мисъл, че вече казаното не е казано достатъчно пълно.

Както човек в немощната си старост вярва, че цялата природа се разпада, така и низшите духом, като няма какво да прибавят вече към казаното, си мислят, че природата е дала само на неколцина, и то в началото, да кажат нещо ново и поразително.

Отдадеш ли се всецяло на душата си, тя напълно ти се разкрива и тогава тя, капризната, ти позволява да вкусиш от най-голямото щастие – щастието да изразяваш душата си по хиляди начини, да я споделяш с другите, да се самоопознаваш, да се изобразяваш непрекъснато в творбите си.

Новото е в духа, който твори, не в изобразяваната природа.

Какъв, мислиш, е бил животът на хората, които са се издигнали над тълпата? Непрекъсната борба. Борба с леността, която им е присъща като на простия човек, когато трябва да пише, ако е писател: защото геният му иска от него да се изяви и той му се подчинява не само от суетно тщеславие, а от съзнателност. Нека мълчат тия, които работят студено и безстрастно: та знаят ли те какво е да работиш под напора на вдъхновението? Какъв страх, какъв ужас е да разбудиш дремещия лъв, чийто рев разтърсва цялото ти същество!

Природата ни дава тоя живот, както се дава играчка на невръстно дете. Искаме да видим как е устроена и я натрошаваме на парчета. В ръцете ни пред глупавите ни очи, отворили се твърде късно, остават само безплодни отломки, частици, от които нищо не може да се сглоби. А доброто е толкова просто!

Хората не знаят какво трябва да желаят.

Удоволствието да дават наименования и да класифицират е пагубно за учените. Те винаги отиват твърде далеч и се провалят в очите на здравомислещите равнодушни, за които природата е непроницаемо було. Зная, че нещата трябва да се назовават с имена, за да можем да се разбираме едни други; но от този момент нататък те се обособяват, въпреки че не са постоянни величини.

Льору безспорно е открил великата фраза, ако не и средството, което ще спаси човечеството и ще го измъкне от тинята: „Човек се ражда свободен“ – казва той подир Русо. Никога не е изричана по-величайша глупост, какъвто ще и философ да си.

Това е то началото на философията според тия господа. Има ли в природата същество по-робско от човека? Слабостта и нуждите го правят зависим от стихиите и от себеподобните му. Да бяха само външните причини! Страстите, които открива в самия себе си, са най-жестоките тирани, срещу които трябва да се бори, и може да се добави, че да им се съпротивлява е все едно да се съпротивлява на собствената си природа.

Той не търпи и никаква йерархия в каквото и да било; ето защо християнството му се вижда тъй противно. А тъкмо до това се свежда според мен истинската нравственост: подчинение на закона на природата, примирение с човешките мъки – ето последната дума на всяка мъдрост (следователно подчинение и на писания закон, божествен или човешки).

The Barque of Dante, 1822, Louvre