В неговата живопис са душите ни, нравите ни, надеждите ни ~ Художникът Иван МИЛЕВ

ВИЖ ГАЛЕРИЯ 6 снимки

„Милев бе пръв и единствен нарисувал българското селско християнство. В неговата живопис са душите ни, нравите ни, надеждите ни, острите ни профили и облите ни гърбове, твърдите ни дълги пръсти, които хващат кораво кавала или брадвата. В Иван Милев имах това, което цивилизацията на Окситания ми даваше като цяло: молитвата в катедралата и цъфналото дърво на нивата.”
Владимир СВИНТИЛА

(Иван Милев 19 февруари 1897 ~ 25 януари 1927, Автопортрет, 1920)

Русокъдрият създател на чудеса

Малцина са обръщали внимание на изображението върху лицевата страна на петлевовата банкнота от емисията 1999 г.: млад мъж – рус и къдрокос като херувим, с високо чело, големи умни очи и фини черти. Вдясно от него – декоративен фрагмент – силует на жена с елегантна шапка и птица, кацнала на рамото й, а върху рисунката – ръкописно надраскан стих.
Отдолу – характерният артистичен подпис: Иванъ Милевъ/25.

Ликът и винетката са на талантливия и рано напуснал света "най-български" художник Иван Милев Лалев.

Даровете на влъхвите

Не съм сигурна, че в нашето прагматично и болно от мегаломания съвремие изящното и многобагрено творчество на Иван Милев се познава, цени и обича в достатъчна степен от нашите сънародници, а още по-малко – от ценителите на живописта в чужбина. А би трябвало. Колкото и наивни, фантастично-отвлечени и отдалечени от днешната действителност да са творбите на неговия самороден и не успял да достигне своята зрялост и блясък талант, то може би пред платната на нито един друг художник българското сърце не трепва с такова умиление, разпознало корените на родословието си, приказките от детството си, обаятелните герои от народните ни песни, мистицизма на обредите, изворите на богатата българска душевност. И не би могло да бъде друго, защото Иван Милев по произход, по дух и съдба е и остава до края на живота си син на най-отрудената част на народа ни, познал горчивия вкус на мизерията, глада и отчаянието, но с дух, извисен до облаците, подвластен на най-красиви и чисти човешки емоции и мечтания.

Роден е на 19 февруари 1897 г. в семейството на Милю Лалев от с. Шипка. И досега се спори дали е дошъл на бял свят като малкия Иисус – в овчарска къшла край Казанлък, или в дома му в Шипка. Но не това е най-важното. Съществени са многоликите дарби, които носи заложени в гените си. Ако човек се запознае подробно с неговите картини, поезия и проза, сътворени през трагично краткия му живот, не може да не си помисли, че поне няколко музи са оставили даровете си в сиромашката му бебешка люлка. Но основната муза и дарителка на таланта му очевидно е била обичната му майка – неука, но силна духом и горда жена с отворено и чувствително за красотата сърце. Нейните тъкани черги, везани покривки и писани великденски яйца били за чудо и приказ на целия град.

Още като ученик в началното училище малкият Иван поразява учителите си със свежите си и самобитни рисунки. Приключва последната година на Казанлъшкото педагогическо училище, без да се дипломира. През есента на 1916 г. е мобилизиран и зачислен в щаба на Въздухоплавателната дружина като военен художник. През следващата година е изпратен на Северния фронт да търси сюжети за изложба. Паднала наблизо граната му причинява нервно сътресение, което оставя леко заекване в говора му. През 1919 г. получава свидетелство за зрелост от Казанлъшкото педагогическо училище и решава да учителства, за да събере пари за мечтаното следване в Художествената академия. Трите години, прекарани в първоначалното училище в с. Горски извор (Кору чешме), Хасковско, са изключително важни за творчеството му. Неговата романтична душа намира сред безхитростните селски хора, подвластни на легенди, поверия и приказки, богат материал за сюжети. През 1920 г. е записан като редовен ученик в Държавното училище по художествени изкуства – София, през 1925 г. завършва специалния курс в декоративния отдел при проф. Стефан Баджов.

През лятото на 1923 г. със студентска екскурзия посещава Цариград, Атина, Корфу, Неапол, Рим, Флоренция, Венеция и успява да надникне в постиженията на световната живопис. Завършва Държавната художествена академия с отличен за дипломната си композиция "Париж". Същата година (1925) за творбата си "Крали Марко" получава Държавна награда за изкуство. Заминава за Виена, за да лекува крехкото си здраве. След завръщането си се жени за младата и даровита оперна певица Катя Наумова и през следващата година (1926) се ражда единствената му дъщеря Мария. На 25 януари 1927г. художникът умира внезапно от инфлуенца – само три  седмици преди да навърши тридесет.

Разпнат между музите

Запазеният документален материал за живота и творчеството на Иван Милев е оскъден. Но дори и от него може да се съди, че е бил дарен не само с очи и ръка на художник, но и с чувствителна душа, подвластна на изящната словесност. Съществуват предположения, че в най-ранната си младост той се е колебаел на коя от музите да се посвети. "Неговото литературно наследство – дневникът му "По пътя на страданието", стиховете и прозата му, безценни като документ за духовния живот на художника – е било по същество недостъпно за изследователите и затова останало без интерпретация" – пише д-р Ружа Маринска в студия, посветена на 100-годишнината от рождението на Иван Милев. А може би, запленени от картините му, изследвачите са подминали и оставили на заден план останалите посоки на неговото творчество? Прозата, която пише през лятото на 1917 г., когато е на фронта като военен художник, е най-доброто, излязло под неговото перо. А писмата му до приятели и близки имат стойността на есета. "Милев се увличаше и от поезията. Пишеше прочувствени стихове. Веднъж ми довери тетрадката си с лирично творчество. Някои ми харесаха – особено едно стихотворение "Адажио". Увличаше се и от театъра. С негово съдействие уреждахме художествени вечери в подземието или в канцеларията на щаба" – пише Ангел Георгиев, служил заедно с него на фронта. "Иван Милев беше в своите произведения повече поет, отколкото художник" – твърди Андрей Протич. Той не само пише, но често свързва картините си с нечие развълнувало го поетично творчество – например със стихове на Теодор Траянов или с текстове от народни песни.

Все пак, когато през септември 1920 г. постъпва в академията, Иван Милев вече е направил своя окончателен избор. Отделни мемоарни страници свидетелстват, че той е бил вече всепогълнат от дарбата си да рисува, приема я като дар свише, но и като трънен венец, като бреме, което е призван и обречен да носи. Обичал да повтаря: "Пет пари не струва дарба без труд!" Хора от близкото му обкръжение от това време, сочейки трите изложби, които той подрежда от пролетта до лятото на 1920 г. в Хасково, Габрово и в павилиона на Борисовата градина в София, са убедени – желанието му не само да рисува, но и да представя нарисуваното пред обществеността доказва, че той с все по-голямо увлечение се вживява и вярва в мисията си на художник.

Бедност, родила великолепие

Детството и младостта на Иван Милев минават в крайна бедност и мизерия. Обсебен от мечтата си да учи живопис, той пести всяка стотинка и дори вече като учител не смее да си купи обувки, а ходи с налъми. За битието му като студент Иван Мирчев си спомня: "В София Милев бе взел под наем една ръчна двуколка и продаваше зарзават из крайните улици на града. Помня, че главната му храна беше хляб и чай. И това всеки ден. Беше се превърнал в живи мощи. Трябва на всяка цена да стана художник, ако ще би да загина от глад – говореше той глухо като на себе си."

Карикатуристът Илия Бешков пък пише следното: "Милев носеше балтон, тъкан и шит от майка му, който наричаше "сандък". Той беше бледен, смешно зле облечен. Някаква правда като аура обвиваше слабото му безрадостно тяло. Той сам приличаше в лицето на хубав къдрав овен, а в красотата на очите му имаше агнешка невинност и жертвеност. Живеехме заедно. На две крачки от него, на другото легло, аз рисувах безпощадни карикатури, които той поглеждаше с невинно учудване. Аз пък – не зная защо – плачех от умиление пред неговите работи."

Но мизерията не убива творческия дух на Иван Милев, нито го превръща в търговец, готов да принизи изкуството си до халтура, от която да печели. Нещо повече – той ревнува картините си, не му се ще да ги продава, трудно се разделя с тях. В дневника от ранния период на творчеството му четем: "Хората в днешно време грабят труда и душата на художника и той остава пак беден. Беден мечтател за онова, което е непостижимо за него." Милев е безкомпромисен в естетическите си критерии и за нищо на света не е склонен да ги престъпи и се продаде за пари. Съвременниците му от Казанлък разказват следния случай: милионерът Папазов – един от богатите розотърговци – го преследва дълго време с молба да нарисува портрет на съпругата му. "Абе ти си болен от охтика, давам ти един милион да нарисуваш жена ми и с тези пари да отидеш да се лекуваш" – предлага богаташът. А художникът отвръща: "Аз жена ти няма да нарисувам, защото е дебела, грозна и с мустаци!"

"Тежко е да се чувстваш цар, а да живееш като просяк!" – неведнъж този Милев вопъл е поразявал приятелите му, които са го запечатали в спомените си. И някои от тях се опитват да открият обяснение за това противоречие в картините му. От една страна, той обича бедните, рисува представители на бедния народ, от друга – в много от картините си внася невероятен разкош и ориенталска пищност. Като че ли е далечен потомък на стар източен род или носи следи от византийски дух, та тъй много се увлича от великолепието на багрите и материите. "Моят свят е приказен: всеки ден носи нови цветя, всяка нощ носи нови светове" – пише той на приятелката си Анна Пашова. Нима на него – родения и прекарал младостта си в мизерия – някой може да попречи да даде свобода поне на въображението си и да нарисува на платното всичко онова, за което копнее? "Когато рисуваше моя портрет... неговото въображение предшестваше вижданото и обикновената дреха за миг се преобрази в тежка багреница, оцветена и осветена от творческата му фантазия" – пише Анна Каменова, чийто портрет е една от най-хубавите картини на Иван Милев.

Той се стреми да преобразява всичко край себе си, за да е в хармония с красотата на вътрешния му свят.

Син на своето време

"Толкова голямо беше дарованието му, че той дори приживе – тъй необикновено за нашата действителност – бе забелязан и ценен! – възкликва в един свой спомен писателката Анна Каменова. – Всяка негова картина е една народна песен – нерадостна песен, какъвто е и животът на нашия народ. Скръбната съдба, която се е надвесила от векове над нашата земя, се бе сплела в неговите сънища и видения."

Наистина в най-ранните творби на Иван Милев сюжетите, багрите, настроенията се градят на народния дух, на народните приказки, песни и легенди, на красотата на българската природа. Сякаш неговата дарба е специално пригодена да служи на любовта към българина и на всичко онова, което от векове лежи в основата на българската душевност. За него няма нищо по-съкровено от народния бит в неговата най-избистрена и вечна форма – жътвата, оранта, мистиката на народните обреди, православната вяра и молитвите, любовното обричане. Неговите основни герои са овчари, гъдулари, гайдари, кавалджии, приказни герои – Крали Марко, литнал на буйния си кон, "Змейова сватба", "Слънчева женитба"... В някои от картините доминира подвластният на мистиката езичник и бунтар, в други надделява православието и християнското смирение.

Но постепенно неговото изкуство еволюира към по-реални социални сюжети. И това му развитие като творец може да бъде разбрано само ако се разглежда в контекста на едни от най-трудните и драматични години в живота на България след Освобождението – второто и третото десетилетие на ХХ в. Три последователни войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна – оставят хиляди вдовици и сираци, обричат на мизерия народа ни. Чувствителната душа на художника не може да не откликне на драматичните социални трусове. На 14 май 1918 г. той пише в дневника си: "Още се води война изтребителна. Това беззащитно човечество! Самоизтреблението покри поля и долини с кърви, обрече на страдание и ужаси толкова сироти и опожари техните колиби..."

В резултат се раждат новите, драматични нотки в изкуството му – картините "Нашите майки все в черно ходят",  "Разпятие", "Септември 23", "Пиета", "Шуми Марица окървавена" – една жестока реалност заменя приказността в сюжетите му.

Милев рисува и кориците на няколко книги, декорира със стенописи частни къщи на богати люде, заедно с колектив от приятели-творци участва в конкурс за паметник на Шипка. Проектът им е класиран на второ място и по-късно той реализира идеите си в стенописи. След като през 1925 г. завършва декоративния отдел на Художествената академия, е назначен за художник в Народния театър. И тук, на неговата сцена, великолепната му дарба на сценограф се изявява в пълнота, но за съжаление – за много кратко време.

Автор: Йорданка Трополова 
(Текст, посветен на 110-годишнината от рождението и 80-годишнината от смъртта на художника Иван Милев), публикуван в
Списание "Български дипломатически преглед"

Арапин отвлича бяло момиче, 1923, частна колекция

Отчаяние, 1923, СГХГ

Гурбетчия, 1922, частна колекция

Разпятие, СГХГ, 1923

Архитектурен пейзаж, ок. 1919, ХГ „Христо Цокев” – Габрово

Източник (със съкращения): pravoslavieto.com
Картини: Софийска градска художествена галерия

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK