Българинът не се задълбочава да дири корените на доброто и злото ~ Константин ПEТКАНОВ

Творец, несговорчив, мечтател. Човек, за който по-важно е “моженето”, отколкото “вярването”. Писателят Константин Петков /1891-1952 г./ за характерните черти на българина ~ пред читателите на „Философски преглед”, 1930 г. (със съкращения).

Характерни черти на българина

За мнозина Алековият бай Ганю е типът на българина. Известният и много разпространен израз “българска работа” потвърждава горното. Този израз винаги се казва при несимпатични прояви, били те на отделната личност, или на мнозинството. В случая имаме несериозно, повърхностно обобщаване - признак, че сами добре не се познаваме, не си даваме сметка за живота и делото на българина. Като народ сигурно сме нещо повече от недодялания, весел и добродушен хитрец бай Ганю, щом като сме успели да се запазим през вековете на тъмното робство. Всъщност, кои са характерните черти на българина? Е ли той един самобитен тип и може ли да се прозре душата му? За изясняване характера на българина са правени изследвания от страна на някои наши писатели и учени. Техните изследвания, колкото и да са сериозни, не изчерпват въпроса. Толкова е разнолика човешката душа, че всеки опит да се постави в рамки остава напразен и винаги ще има място за нови наблюдения и изследвания.

Главният поминък на българина е земеделието. Животът му е текъл и тече в полето и в гората - в непрестанна борба със земята и стихиите. В такъв широк кръг се е движил българинът и в тая борба се е калявал, създавал се е като характер. Първо, какво е отношението му към земята? Студена пръст ли е тя, или негова кърмачка? За нея той прахосва целия си живот, пести, за да купува ниви и ливади, бие се със съседите си и събратята си за нея, възпява я в песните си като единствена майка, като прегръдка, която в последния час ще го “приеме и разкапе”. Той не смята смъртта за тъмен, страшен край, тя не е нищо друго, освен вик из недрата на земята - тя го вика. На смъртното си легло той си мисли: - “земя ме е приискала”, или “земя ме е позовала”. За земята той се отделя от близки и роднини, усамотява се всред равнините, излага се на асимилация от страна на другите народности и често пъти загива в утоляване жаждата си за земя. За него тя е жива - сърди се, радва се. През време на суша той се оплаква от нея: “инат е, не се предава” или “стиска зъби, като да не ме познава”. Измъчен от несгоди и тегла, на земята се моли, тя да го утеши. Тя е неразделната му спътница. Прави го благ, щедър, като същевременно подклажда и страстите му. Толкова е свикнал със земята, че всяка друга работа е леност, мързел, лесна печалба.Само с честен труд се печели хляб”. Той не умее и не иска да използува пазара; превръщане на зърненото производство в друго по-доходно е “търговска” работа. Той отвръща очи от “леката печалба”, - в него се изяснява съзнанието, че той е неразделно свързан със земята, и тя е, която има право да направлява мислите, волята му. Трудът е човешки дълг, чрез него той живее, радва се и скърби. По-важно е да се работи на нивата, на лозето, в планината; но каква печалба ще донесе тая работа, това не е важно. В съзнанието му производството не е главна цел, а такава е трудът: “Хлябът е най-сладък след работа”, “Ако не работиш, нямаш право и да ядеш”, “Работният човек е много добър”. Трудът е висша нравственост: “Луда е, но е хубава и на работа - работна”, “Хвалиш го, че бил богат - видял ли си го на нива или на лозе?”, “Работата краси човека, мързелът го грози”.

Българинът работи, за да твори, но не и за да печели. Творчеството се явява като основа на неговата деятелност, то го увлича, подхранва въображението му, изправя го срещу стихиите: “Бори се като хала с берекета”. Той не е обикновен човечец, смята се за стихия, затова не работи, не се мъчи, а се бори. Затова той отделя печалбата от труда със земята. За печалби напуща бащин дом, отива във Влашко, на гурбет, по бейски чифлици, чужди стада пасе, на скеле отива, на чорбаджии аргатува. От своя имот не се печели. За него нивите раждат берекета, хамбарите пращят: “Аз не съм гледал този добитък за тебе”. “Ти си чуден човек, затова ли съм го изгледал от една педя, за да ти го продам ли?”, “Как ти пресече ума, че ще ти продам нивата?” - Това е във всекидневния му живот. Тая му любов към труда намира единствена пречка в стихиите. Стихиите са добри слуги, но страшни господари. Толкова е свикнал с тях, че ги е одухотворил. Изправя се срещу тях и води разговор. Слънцето, месечината, звездите, вятърът му са братя и сестри. Вярва в могъществото им, затова им се доверява, и тук въображението му няма граници. Сваля слънцето от небето, качва го на кон, приспива го на нивата, жени го - с една дума смята го като себе си.

Работата го прави мъдър, подсказва му и грижите за здравето. Мъжка сила, яка снага, корава ръка, ето крайният резултат от борбата му с земята: “Трудът е здраве и живот”, “Почивката след работа е сладка”, “Трудът на всичко надвива”. Българинът вижда своето земно щастие в голямата къща, в многобройната челяд, в ръцете, които държат ралото, мотиката и сърпа. Той гледа деца, не за да ги гали, а за да стигат работни ръце. Жени невръстен син, за да има помагачка в жътвата. Дори и забавите, веселбите нагласява така, че хем да се забавляват, да се веселят, хем да работят. Такива са меджиите по оран, гроздобер и харман, попрелките и седенките.

Любовта на българина към труда подхранва и религиозното му чувство. Религиозен ли е българинът? Преди всичко той е в повечето случаи фаталист, вярва в предопределението. Щом е лице с лице със стихиите, които вършат с него каквото си искат, то не е чудно, че се проявява като фаталист: “Каквото е писано, това ще стане”, или “Теглото е писано на челото на човека”. Един пита: “- ще отидем ли утре на работа?”, друг отговаря: “- ако е рекъл Бог, ще отидем”. Не умува, не дири причините на противоречията в живота. За него всичко си върви по един ред: “Бог дал, свети Илия взел”. Какво има да се чуди на очевидни неща! Тъй е било, тъй ще бъде до края на света. Готви се за работа, но и поглежда към небето, звездите, месечината, следи ветровете и по тях нарежда какво да прави. Вярва в силата на стихиите - те са и кротки, и луди, затова не се страхува от тях. Ако това е тъй, то следва да отбележим, че и дума не може да става за чисто религиозно съзнание у българина. Доброто, любовта към ближния, основата на християнството, за него не са нищо друго, освен човещина, нещо съвсем обикновено. Човещина е да нагостиш чужденец, да помогнеш на бедния, а да помогнеш в работата на съседа си, е дълг. Трябва да се помага на тоя, що обича да работи. Във всички тия прояви за него няма нещо особено. А страхът от Бога у него е притъпен. Свикнал е на ударите на стихиите, претръпнал е, та не чувствува така дълбоко страх от прегрешенията: “Който не работи, той не греши”, “Греховете са драги до гробови праги”. Грехът е човешка работа: “И светците са грешили, пак се посветили”. Така че не е нужно много нещо, за да станеш светец, стига да си “малко нещо човек”. Грехът престава да бъде грях, щом човек го върши във време на работа или когато е принуден да защити придобивките на своя труд. Този, който ден и нощ работи, за да свърти дом и имот, има право да си позволява всичко, което ще запази за него и за челядта му тая собственост - олицетворяваща творческия живот на неговата личност. Всичко това подготвя смесването на религиозното чувство със суеверието. Прави му впечатление свръхестественото, и пред него прекланя глава. Болестта иде от Бога, тя е изпитание за човека; но преди да се моли, търси цер от бабите, прибягва до баяния, заклинания и пр., с една реч: призовава стихиите на помощ. Има лоши часове, отровни думи, нечисти очи, черни ветрове - те на всяка крачка дебнат човека.

Вярата му е слаба и там, гдето я има, тя е моментна, плах изблик на сърцето. Отдаден всецяло на творчество, навикнал сам да се справя с несгодите, за него по-важно е “моженето”, отколкото “вярването”. Слънцето може, вятърът, дъждът, градушката - също; това той вижда всеки ден, всеки час, а другото, което не се вижда, а е някъде далече в задоблачния свят, то може и да съществува, но той не го чувствува непосредствено. Мъчно е да се определи границата где почва суеверието и где свършва религиозността на българина. “Аз Бога мъчно вярвам, та дявола ли ще вярвам?”, “Господ прави, дяволът се слави”. Борбата между доброто и злото той не чувствува дълбоко. Задоволява се само да отбележи, че тая борба съществува, но не взима трагически вид. Не се задълбочава да дири корените на доброто и злото. Не му остава време, премного е залисан с полската си работа, твърде много грижи му създават стихиите, та няма време за “празни работи”. В своето чувство българинът е примитивен, груб и безпощаден. Той изкоренява трънката, за да не смучи соковете на нивата, - тая му мярка към непотребното, към онова, което се ражда, само за да пречи, се пренася и в личните му отношения. Твърде много обича клетвата - тя е за лошия човек като копачката за тросъка, къпината, трънката. Това е свръхестествената му сила: само когато кълне, той е нещо подобно на стихиите и затова иска да им подражава в лошото. Когато кълне, много нарядко се обръща към Бога: “Господ да те махне”, а срещу тая клетва редица други: “Чума да те чумоса”, “Змия да ти изпие очите”, “Ветрушка да те отнесе”, “Гърлица да те загърли”, “Да те лъсне”, “Да те гръмне” и др.

След освобождението на България в живота на българина се наблюдава едно изоставяне на традициите, на обичаите. Всичко бърже се опростява, нагласява се според външни внушения. Особено това личи при обработването на земята. Старите методи на работа са изоставени - тракторите, вършачките бърже изместват ралата, диканите. Че това не е необходимост, а е само едно възприемане на новото, потвърждава се от последиците в селското стопанство. Купуват се земеделски машини без оглед на нуждите, без добро пресмятане, а само защото това е нещо ново и ще улесни при създаването на повече блага творческата ръка на българина. Толкова се увлича в новото, че не си прави добре сметката, обстоятелство, което ясно потвърждава, че той не е “капиталист”, не знае законите на парите. Не съобразява, не пресмята, увлича се от въображаеми печалби и купува машините, без собствената му земя да е в състояние да ги изплати, да ги амортизира. Върви по стъпките на новото и не знае къде да спре. В желанието си да разнообрази, да рационализира производството си, българинът не държи сметка за икономическите закони, дори не се справя с опита си.

Същото нещо наблюдаваме и в областта на просветата. Бърже се увлича, дори става фанатик в убежденията си, без да държи сметка за условията, в които е поставен. Не се съобразява с личните си интереси, не държи сметка за общежитието. И може би в тая прекалена възприемчивост е и трагизмът на българския народ. Тя го тласка насам-нататък, прави го играчка на добри и лоши влияния, откъсва го от здравия корен на вековните народни традиции. Бащата е овчар, земледелец, еснафин, а синът става учител, лекар, адвокат, инженер и т.н. Едно развитие, на пръв поглед насърчително, но всъщност неестествено: връзката между традицията, опита на годините и новото липсва. Това създава нови форми на живота, нова психика у хората. В повечето случаи възприемчивостта е индивидуална и се проявява в различни посоки. В своя първобитен труд българинът винаги е бил сам със семейството си, насърчаван от щедростта на земята, затова и в обществения живот се проявява сам за себе си, стои сам на трибуната. Оприличава обществеността на нива и си мисли, че сам, по свое разбиране, ще може да оре и сее из нея. Законът за колективността не му е познат, не се поддава на ограничения и знае добре да пази и поддържа мненията си. Упоритостта му да поддържа докрай своето, го прави в живота несговорчив.

Ако той е трудолюбив и възприемчив, лесно е да се разбере, че е и несговорчив. Щом той изгражда своята философия върху труда и чрез него обяснява тайните в природата, следва, че и общественият живот се пречупва през ъгловатата призма на труда. Земята го е отчуждила от общежитието. Започва със задругата, свършва сам, дори разделен и от двадесетгодишния си женен син. Размяната на произведения е толкова незначителна, че не играе никаква роля при разширяване на връзките между отделните производители. Всичко нужно за семейството е произвеждал сам, затова не е чувствувал голяма нужда от чужда помощ. Тая отчужденост го е тласнала в крайности - самоуверен е, настойчив е, а това му пречи да разбере, че интересите на отделната личност не могат в никой случай да станат център на едно обществено движение. Представата му за “общото благо” е фикция. Щом няма полза за него и за децата му, то не е никакво благо, а “нагласяват го за себе си”. Но когато се увлече, упорствува до край, за да наложи своето. Не сполучи ли да се наложи, минава в друга крайност - става му враг. Много трудно излиза от кръга на личния си интерес. Това чувство обаче не е користно.

Националист ли е той? Чужденците ни смятат за фанатизирани националисти. Това твърдение не е дотам вярно, не отговаря на действителността. Българинът обича своето: семейството си, земята си, имота си и то с фанатична любов. Но тая любов е егоистична, тя не хвърля своите светли и плодотворни лъчи по-надалече от тесния кръг на семейството. В основата на национализма действително лежи и любовта към своето, но когато тая любов е първична - не отива по-далече от синорите на имота и къщата - тя престава да бъде връзка между отделните части на общото цяло. Националист, такъв, какъвто мнозина го смятат, българинът не е. Той мъчно се поддава на дисциплина - недоверчив е: “Две риби се пекат на огъня, една на друга не си вярват”, “И на баща си не вярвам”, “Ни се кара, ни се води”.

Национализмът е до висша степен инстинкт за самосъхрана на целия народ - за бъдещето, за културата, за всичко. Той подтиква народите на всяка цена да се запазят от претопяване, да не изоставят своя език, традициите си, вярата си. Тук връзката е между всички - направлява ги освен към земята и труда, но и към увеличаване и запазване на имота и културата на нацията. Тая връзка повече засяга вътрешния живот на българина, затова, като човек на труда, той остава към нея почти безразличен. Предпочита да бъде сам в гората, в полето, всред неприятели, и да се излага на всякакви опасности, но само едно да има: земя - ниви и добитък, в тях се включва цялата вселена. Да има простор за работната му ръка, а другото е за ония, “които нямат работа”.

Чужденци мислят, че българинът е меланхоличен . При извличане на заключението си те сигурно са имали пред очи тъжната ни народна песен. Българинът се задълбочава, вътрешно изживява радостите и скърбите си, не им дава външни прояви, но това не значи, че той е меланхоличен. В народната ни песен - единствения девствен извор, в който напълно се е отразила народната ни душа, меланхолията се среща много нарядко. Има скръб за умрелия, за погиналия, за хайдутина, по неизживяна или нещастна любов, но не рядко има и възторг от подвизите, хумор, ядовитост, вътрешна сила, ала винаги примирение, набелязва се един край, един изход. Колкото и да е силно чувството, за изживяването му има само два пътя: или да умре, или да го изживее, да го забрави. Занасянето, постоянната тъга е вредна, безполезна, тя е против работата. Неутешим мъж, загубил рано жена си, скита девет години и се връща при гроба на жена си: тя излиза от гроба да му иска прошка, защото от неговите тъги земята не я разкапва. Навсякъде и във всичко - земята. Меланхолията рови миналото, чрез него се подхранва, но отпуща ръцете, отмалява снагата, прави човека безволен, отдалечава го от творчеството. Българинът е свързан здраво с годишните времена, той всякога е в напрежение, чака: жито, грозде, мляко, вълна, коприна, тютюн и др., а това подготвя и създава у него съвсем друг, реален свят. Пред него не се мяркат сенките на миналото, а вижда света на бъдещето, гдето личното благополучие е най-чистата и най-красива мечта. Той е повече мечтател, отколкото меланхолик: “Мирчо си чеир ореше и на слънце говори”. Тая интимност със слънцето, звездите, месечината, тъй начесто срещана в песните, е едно доказателство, че той е мечтател. Пък и самата му работа: борба със земята и стихиите, му дава достатъчно поводи да се носи в един свят на мечти и копнежи. В мелодията на народната ни песен има много тъга, еднообразност, но в тоновете винаги се чувствува един стремеж да се излезе от тия рамки, носи се скрит жизненият трепет на душата, който винаги се стреми да повлече всичко след себе си. А образите в словесната ни песен са толкова пищни и завършени, че всяка дума е на място и изразява пълния живот на българина. Във всеки ред се чувствува мярката, хармоничната линия на твореца, с прозрение и жив темперамент той се впуща надълбоко, намира раната и веднага бърза да се върне в другия, реалния свят - в живота. Тоя, който обича труда, обича и живота в неговата пълна многостранност, затова не може да бъде меланхоличен. В никой случай неговата сдържаност и чувството му за мярка не могат да бъдат меланхолия. Той вярва в себе си, а тая вяра е признак на творческа енергия, на силно чувство към живота: “Ако кажа болката си, ще изкажа срама си”, “Добра мисъл е половина здраве”.

Някои от читателите ще си кажат - в един случай българинът се показва такъв, а в друг - инакъв, това не е ли противоречие? В това противоречие е и българската загадка. Макар и да е напредничав, той все пак си остава примитивен, люшка се, движи се по земята и тепърва ще има да се оформява като национално цяло. Ние, българите, сме като огнената маса на слънцето. Тепърва ще изстиваме и ще слагаме окови на инстинктите и на страстите.

В тия си бегли бележки аз не смятам, че съм изчерпил всичко. Това не е възможно. Исках само да споделя с читателите на “Философски преглед” някои свои наблюдения.

1930 г.

Картини на Златю Бояджиев

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK