Напред, български сине! Ако си истински син на България, тя те призовава да я защитиш | В сърцата на опълченците

Когато пише „Опълченците на Шипка”, Иван Вазов се позовава на спомените на участник в събитията - опълченеца Михаил Евтимов Манчев (1826-1934). Те са отпечатани през 1884 г. в Пловдив със заглавието „Единадесетий август 1877 г., или боят при Шипка”. Подзаглавието, което Вазов дава на „Опълченците на Шипка” е „11 август 1877” и то също свидетелства, откъде поетът е почерпил исторически материал, за да го претвори в епична творба.


("Бой за Шипка", художник Димитър Гюдженов)

Манчев отбелязва речта, която генерал Николай Столетов, командирът на Българското опълчение, е държал пред своите възпитаници. Тя обаче не е произнесена по време на боевете на Шипка. Тогава е било физически невъзможно това да стане, особено при разпръснатите позиции и грохота на голямата битка. Той държи речта, когато опълченските дружини напускат запаленото от турците село Шипка и се отправят към прохода. Столетов се обръща с „Братци”: „Уверен съм, ще докажете на проклетий враг, че сте достойни синове на българското отечество” – са част от думите, произнесени от Столетов.

Обяснявайки, защо в трудните мигове на 11-ти август защитниците на прохода не са се отчаяли, опълченецът е написал, че всеки от тях е казал в себе си: „Дал съм клетва, че ще пролея и последната си капка кръв за освобождението на родината ми, и аз ще я пролея, ако провидението е решило днес да сторя това! Напред, български сине! Ако си истински син на България, тя те призовава да я защитиш”.

За боя на Шипка, станал на 11-ти август 1877 г., Михаил Манчев пише:
Борбата, почната, се усилваше все повече и повече. Неприятелят гърми и върви напред, а защитникът и той гърми и отблъсва го. Часът до около два подир пладне нападенията не преставаха - усилваха се и около два и половина три, неприятелят се появи от северната страна и куршумите му и от нея почнаха да летят. Защитниците са вече обсадени и неприятелят господствува над тях. Пътят за Габрово е вече в турски ръце. Турските отделения ту от едната, ту от другата страна на пътя прескачат и вървят напред към позициите. Превзет е пътят, вода на защитниците нямаше вече кой да донесе, нито пък ранените кой да вземе и отнесе за превързвание на раните им. За помощ че иде, се разнесе слух, но нямаше я още. Турците щом превзеха пътя, от четирите страни с по-голяма енергия почнаха да нападат. Пълзешком те вървяха напред и викат: „Аллах”.

Часът около четири настана една от най-критическите минути. Изнемощели защитниците вследствие на тридневната борба, нападнати силно от неприятеля, те отстъпиха първата позиция пред върха Св. Никола и последният я завзе. Окуражен, той още повече насилваше да завземе и втората, но не сполучи. Защитниците предвид на грозящата участ, която ги преследваше, решени всичките да измрат, поискаха да нападнат купно на неприятеля и завземат пак първата позиция, но не можаха, защото, отслабнали физически, не бе им възможно да се хвърлят против безбройний неприятел. Застанали защитниците във вторите позиции, със силата на куршумите отблъсваха нападателя около час, но за голямо нещастие и тази сила - куршумите - се свършиха! Ами сега, питаха се защитниците един други, какво ще правим? Да бягаме, казваха едни. Не бива, казваха други. Е да се предадем, казваха трети. Още по-лошо, казваха четвърти. Ами какво да правим, попитаха се изобщо пак. Да се бием, нямаме с що, патрони нямаме. С камъни, извикаха други, тях баре бог е наспорил тука и когато ги свършим, ще видим. Така като се питаха защитниците един друг, при последното предложение всичките задружно почнаха да бутат и хвърлят камъните и действително сполучиха с това. Бутани и хвърляни, камъните убиваха повече турци, отколкото с куршумите, защото, бутани от върха, удряха се в други и пръснати на хиляди парчета падаха въз врага и да не го умъртвяваха, причиняваха му рана, и тя му пречеше да върви напред и напада....

Тъкмо когато и камъните се вече свършваха и защитниците с труповете на избитите си другари бяха почнали да се бранят, като ги хвърляха безмилостно въз нападателите, от северната страна се чу радостното „Ура” и приятната вест, че помощта иде и е близо на около 800-900 разкрача разстояние. И действително, помощта наближаваше. По трима-четворица стрелци на кон: един на седлото, други отзади, трети и четвърти по с крак уврян в зенгията, държащи се за седлото, карат коня и вървят напред. На разстояние около 5—600 разкрача те слизат от конете, откриват огън против неприятеля, стоящ пред позициите, отблъсват го и той, уплашен, напуща северната страна и стрелците дойдоха при нас. Първата тая помощ, пристигнала в най-критическата минута, биде посрещната с жив и всеобщ възторг от изнемощелите защитници на върха...

Минута-две от пристиганието на първата помощ пристигна и друга, притече се на помощ и на защитниците по другите върхове и позиции, почна се по-отчаяна борба. Опасността изчезна вече, опълченецът, орловецът и брянецът тържествуват. Грозящата участ за България изчезна. Отчаяните преди минута защитници се веселят вече и те с възхищение кряскат, прегръщат се един други, целуват се и си казват: „Брате! Бихме се с камъни, хвърляхме и труповете на другарите си, но спасихме отечеството си. Ура! Да живее България!”.

Освобождението 1878 (спомени), 1989 г.

Източник: nauka.bg
Картина (заглавна): „Боят за Шипка през август 1877 г.”, художник Павел Ковалевски

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK