Какво добро съм ти направил, та ме мразиш ~ Марко СЕМОВ

Парадоксите в българския характер

 

Богатият българин в нашата съдба винаги е бил силният българин. То е така и другаде по света. И когато по-богатият, по-властният и уреденият българин ни направи благодеяние, ние даваме вид, че сме благодарни. И ръце целуваме, и гащи сваляме, и свещи палим. Когато сме на зор! Ала кой обича благодетеля си?! Мине ли зорът, ние бързо забравяме кому какво дължим. Сигурно това е човешко. Никой не иска да помни лошото.

Какво добро съм ти направил, та ме мразиш

Съществува гледна точка, че психологията на един народ се разкрива не толкова в общото, което прави хората хора навред по света, а в онова, което ги различава - което кара например ескимоса да се сърди, ако не спиш с жена му, а арабина да вади нож, ако направиш същото с неговата. Много са хората по земята и разни са и техните идеали, но между тях нашите български особености и чешитлъци яко напират да заемат своето призово място. Ето ни пред една от българските сложности на духа:какво добро съм ти направил, та ме мразиш?

Иди, че го разбери. Неслучайно у нас идват чужденци и се хващат за главата - това, което за нас е нормално, за тях е абсурдно. Колкото и да им обясняваме, не възприемат. И как да разбереш, например, ето такъв случай: не може да не ви се е случвало - помогнеш на приятел или познат в труден час, във важен, съдбовен момент от живота му, мине се време - започне да те избягва! И ти самият не можеш да разбереш защо. Не веднъж, а много пъти правиш някакви услуги, много пъти протягаш ръка да помогнеш - трябват му пари - дадеш, определи ти срок, кога ще ги върне... Мине срокът, няма парите, няма и него... Ако случайно го срещнеш на улицата, скача на другия тротоар. Ако няма къде да скочи, не ти говори или едва-едва отронва дума... Неслучайно наша е тази поговорка: „Дай пари назаем на приятел, за да го изгубиш".

Учи, чедо, за да не работиш

От една страна българинът искаше чедото му да учи, защото някога учението носеше слава, то отделяше човека от животните, от мотиката и ралото и го слагаше в училищните чинове, зад писалище, в църква го въвеждаше. За българина това не беше просто труд - това беше едно свято присъствие, едно изскубване от тежката работа, над която баща му и дядо му бяха превивали гръб. За него - това беше служба. А между службата и работата той винаги беше правил разлика. Човекът на служба командва, държи сметка, но не коси ливади, не оре ниви. За него косенето, орането, правенето на обувки, шиенето на дрехи, сеченето на дърва беше тежък, изнурителен труд, който изпива силите. Онова там - училището, знанието - е сянка. Там не вали, не пече, там умора няма според народната представа. Следователно, щом няма умора, щом мъчен хляб се не вади, то такава една работа е тънка, нежна, за привилегировани. Тъй в своята и чрез своята тежка орисия, българинът видя мястото на учения човек. Нека пак повторим - видя го на сянка, на завет, с пръчка или с писалка в ръка, а не с мотика или сърп.

И той не само го видя, но му и завидя. Защото едно е от писалка да зависиш, друго от времето, от силата на слънцето, от мерака на вятъра - кефне му духне, разбеснее се - ошмули сливите и ябълките, над които селянинът цяла година е треперал. Падне дъжд, изсипе се град, набие пшеницата в земята - гладът е готов. Мине държавата, набичи ти данъци - опънат се вратните ти жили от зор - плащай данъци, когато нищо не си изкарал, да те видя!... А в канцеларията няма изкарал - не изкарал; докато писалка има в ръката - държавата плаща. Ето, на това плащане българският селянин, овчар, копач или занаятчия винаги е завиждал... Защото за другите и да има и да няма - за чиновника, за попа, за учителя винаги е имало. Зад него стои държавата!... И българинът избра тази привилегия за чедото си. Плю зад прага си и рече: аз по корем ще се влача, чедото си ще изуча — нека поне то живее човешки в този нечовешки живот...

Не искам на мен да ми е добре, искам на съседа да му е зле

Казват, че това е най-българският от всички български парадокси. Следователно, и най-често срещаният. Омраза ли пак напира - тази тъй честа рожба на завистта, нейното най-старо и най-грозно отражение - или пък мазохизмът ни? Нека тегля теглото си аз, но като зная, че теглиш и ти - по-леко ми е... Така може би само се приближаваме до отговора, без да го намираме. Ако от примерите, които животът ни сипе по пътя, можем лесно да намерим отговора, добре е... Примери колкото щеш!

Защото кой не знае, че българските съседски отношения са и омраза, и изпротрошени порти, и изхвърлени боклуци в двора на съседа, и препикани дувари, и изкривен поглед... Колко книги имаме написани за това, колко е хубаво човек да има добър съсед, че съседът е по-важен от роднината... А ето на - този масов парадокс говори за друго. Българинът знае, патил е, съдбата му, „без да жали материала", е предлагала доста много случаи, когато съседът е този, който в лош момент пръв ще се притече, като види пушека в плевнята ти; който като се разболееш, ще повика лекар, а като не си купиш навреме хляб, пак на съседската врата ще потропаш. Затова българинът прави-струва - гледа със съседа да е добре...

Гледаме, правим, струваме - но това е външната страна. Нашата двойственост - едни под халището, други извън него - се проявява и в този парадокс. Дълбоко в душата си ние таим неприязън към човека, на който завиждаме. Зъл народ ли сме, лош народ ли? Положителният отговор няма да е верен. Даже няма да е верен и приблизително. Ала ние сме народ, който познава теглото и с тегло не може да бъде уплашен. Бедността, болестите, безработицата, несигурността са били и са българска съдба. И вместо радост, когато другият - бил той съсед, приятел или познат - малко се поизправи и понапредне, в егото на нашия човек се обажда завистта: „Защо той, а не аз?!". Е, невинаги и не у всички е така. Но за пародакса стига и хартисва.

Това не може да бъде!

Когато една работа не се побира под калпака на българина, той най-често казва: „Не може да бъде!". Не че хептен вярва на това, което е чул, но щом не се е изпълнило най-важното условие в силно опредметената наша мисъл - „Око да види, ръка да пипне" - тия, абстрактни територии масовият българин не обича да ги обитава. Не го лъжат него, не го лесно разклащат разните приказки как е това или онова по света. Реализмът му е бил и до ден днешен си остана железен. Той винаги е трябвало девет пъти да мери - веднъж да реже. Празната приказка не пълни стомаха.

 У нас отново са влезли в действие освен славянската разрушителна апатия и страшното българско търпение. Ръка за ръка с нашето „все някак ще се оправим" върви още един български навик - да отлагаме. Не зная кой народ така отлага най-спешните си работи с надеждата, че отложим ли - злото ще ни се размине. Това е пак онази скрита надеждица някой друг и някъде другаде да свърши нашата работа. И сме такива не само по отношение на общественото си здраве. Такива сме и към самите себе си. Абе, дано ми мине - казва българинът и опъва една ракия, когато зъбът отчайващо го боли и се разрушава.

Синдром на халището - комбинация от публичен страх и домашен героизъм

За това, че българина е смел... но само когато няма риск, когато няма опасност - на маса (и при условие, че никой не подслушва), вкъщи под юргана, под халището където е сам или с жена си - там той слага всички на мястото им... иначе не! Така се получава, че много от хората имат на практика две лица - едното за под юргана, където действа със всичка сила законът на халището, другото вън, на улицата, в службата или на събранието, където масовият българин слага официалното си облекло.

Физическата мощ и непокоримост на българина идва тогава, когато е насаме под халището или юргана си. Там е мястото, където българинът е най-българин - сам със себе си, сам със своя Бог, свой господар и слуга. Тук, под халището, той безпощадно отлага едно насам, друго нататък. Тук взема най-тайните и съкровени свои решения, тук душата и съвестта му са неподвластни на чуждото око и ухо, на чужди наредби. Тук се подрежда целият негов нравствен идеал за справедливо и несправедливо, за честно и нечестно, за морално и неморално. Това е неговият истински нравствен парламент. Тук той измерва своите думи, действия и преценки спрямо света навън, тук той се съпоставя като национална единица с чуждия свят.

Тук именно, под халището, се проектира цялата негова нравственост и оценъчност, критериите му тук са ако не най-истински, то във всеки случай най-негови. Тук той налива вяра в себе си, побеждава своите лични врагове и се самонапомпва, в крайна сметка тук се доизгражда като личност. Съмне ли се, отметне ли халището - други светове, онези отвън, нахлуват в главата му, други хора идат, други мерки - поведенчески и нравствени - му се налагат. Това е свят потискащ, често неискрен, комплексиран, свят, в който българинът като че ли се отдалечава от себе си. Идва часът, когато съберат ли се повече от двама, третият вече издава другиму разговорите им. Тази черта не е от най-оптимистичните в нашата национална характеристика. Ние нямаме постоянната увереност в себе си и съдбата си, каквато много други народи имат...

* Избрано от „Българска народопсихология”, Марко Семов
Картини: Илия Бешков - gorskigorentrumbesh.wordpress.com

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK