„Думите за дипломатите не са средство за изказване, а за прикриване на мислите.”

Недипломатичните мисли на Христо Смирненски относно етикета, дипломацията и откровените лъжи. Фейлетонът му „Епидемия от конференции” е писан през 1922 година.

Конференции, конференции и пак конференции!... Още преди войната тази епидемия беше се вмъкнала в главите на богопомазаните избраници, но след нея тя взе такива страшни размери, че съвсем разслаби мозъците и челюстите на старите и почтени дипломати.

Затракат телеграфите, зашушнат телефоните, заредят се пламенни статии из вестниците и „великите държавници“ намъкват официалните си облекла с отегчението на артист, който хиляди пъти е играл една и съща скучна роля.

И ето политическите бабички се събират на клюки, лъжи и мъдрувания  на конференция. В ослепително светлите зали гладко обръснатите физиономии си придават мъдро и достолепно изражение, позата е строго изискана, жестовете тежки  по-тежки от престъпленията, които се комбинират край зелените маси.

Нашият народ...“  започва всеки, „нашите народи“  завършват всички. За сметка и от името на този „наш народ“, който при различни случаи се състои от англичани, ирландци, индуси, египтяни, австралийци и пр., и пр., се кроят, подписват и развалят хиляди договори и решения. Тези, които никога не отиват на война, защитени от златната броня на своето привилегировано положение, заплашват със силата на своя меч; тези, които не са посели нито едно житно зърно, плачат за разорените поля; тези, които слизат в черните подземия на рудниците и минните само когато кинематографическият апарат има да снеме „великия държавник сред народа“  те чертаят картата и не позволяват да се отнемат техните мини. Но покрай чисто търговските сделки на конференциите те разглеждат н морални, благородни договори. В Хага се събират, за да определят кои средства за убиване са хуманни и съгласно кой параграф може да бъде отрязана една човешка ръка, без да се наруши моралът. На зелените маси във Версайл се слага великодушно въпросът: колко кубически метра въздух може да се даде на победените, за да не се задушат изведнаж. А във Вашингтон  във Вашингтон дипломатическите свекърви решиха, че нищо не могат да решат...

„Думите за дипломатите не са средство за изказване, а за прикриване на мислите“ – беше казал един държавник. А друг прибави: „Ние, дипломатите, когато се съберем, така явно и нагло се лъжем, че всички бихме прихнали от смях, ако не бяхме възпитани хора!...“

Наистина, възпитани хора. Добре облечени, добре нахранени, парфюмирани, пригладени  седят край зелените маси, размотават безкрайните кълба на празните си речи и поклащат тежко леките си глави в това време, когато в Англия и Америка милиони маси безработни скитат с ръце в джобовете, в Русия умират цели области от глад, в Австрия се огъват от нищета...

Ето ги, събрани днес в Кан, а утре, тръгнали за Генуа. Горещи пориви на ледени сърца, благородни обещания от фарисейски уста, велики намерения на малки душици. Водопади от мастило, планини от книжа, океан от празни думи и над всичко това отгоре една обикновена кръгла нула.

Конференции, конференции и пак конференции! През океани и планини идат дипломатическите влъхви, през планини и океани се завръщат, без да са извършили каквато и да е полезна работа. Връщайки се, те се запитват: „Защо дойдохме, когато знаехме безплодието си?“ И всички тия конференции напомнят един анекдот. Някой дава обявление, че му трябва слуга, който да знае френски и да може да гледа коне. Запътва се един, пътува няколко дни и стига в чифлика.

– Знаете ли френски?

– Не, не зная.

– Ами можете ли поне да гледате коне?

– Не, и това не мога!

– Че защо сте дошли тогава?

– Дойдох да ви кажа, че не мога да върша вашата работа!

Така отговарят на крещящите нужди на днешния живот обърканите дипломати на капиталистическото общество...

Публикувано в „Народна армия”, г. II, бр. 7 от 21 януари 1922 г. с подпис Хр. Смирненски
Изображение: bulgarianhistory.org