За 8 март и лицемерието зад парфюмчето и цветето | Георги МАРКОВ

Дори нашата литература все още нарича жената с името „женска“!

Дълги години преди да умре, Толстой се заканваше, че знаел истината за жената и щял да я каже само преди гроба, след което щял да скочи в него, за да не могат да го хванат. Но Толстой си умря и забрави да каже тази истина. И щом като авторът на едни от най-пълнокръвните и богати женски образи в световната литература твърдеше, че не смее приживе да каже тази истина, що остана за нас простосмъртните, които сме далече от неговите проникновения? Какво е за нас истината за жената? Има ли такава истина? Приели ли сме я? И особено – какви са нашите отношения със и към българската жена?

Много отдавна исках да пиша по този въпрос и по едно съвпадение правя това на Осми март. Празникът на Жената. За много хора на този свят Празникът на жената звучи почти подигравателно. Спомням си една моя близка у нас, която казваше: „След като цяла година са те пренебрегвали, обиждали са те, експлоатирали са те като каторжник или пък са се държали с тебе твърде непочтено  ти дават за компенсация един празник, плюс цветенце и парфюмче.“ Може би моята позната си имаше своите основания да приема Празника на Жената като Ирония на Съдбата. Но познавам много жени, които наистина са щастливи на този ден, искрено или фалшиво те получават еднодневно вниманието от съпрузи и служби, от любовници и началници, и това им доставя удоволствие.

Но аз не искам да говоря за един празник, а предпочитам да погледна зад него, към останалите 364 делника.

Ако някой у нас направи статистика на темите на мъжките разговори, все едно на какво ниво, все едно по какъв повод, вярвам, че ще открие, че най-малко две трети от тях са посветени на жените или са свързани с жени. Разбирайте го както искате. И това е съвсем разбираемо. При нашите, български условия, жената не е само майка, съпруга или дъщеря в традиционния смисъл на думата, а едно всестранно присъствие във всеки живот. Един мой приятел, известен писател, казваше:

„Всичко смислено и красиво, което съм получил на този свят, ми е дадено от жени. Нищо не дължа на мъжете, нищо не съм нито получил, нито научил от тях.“ Човек би се стъписал пред такова категорично заявление. Но опитвайте се да си спомните кой и да е красив момент във вашия живот. И вие неизбежно ще видите, че той е свързан с нечие женско присъствие.

Ако традиционните рамки на западното общество, плюс отчуждението на човек от човека, държат жената все още на известно разстояние, то у нас (парадоксално) натискът върху отделната личност тласка жените към едно далеч по-активно и многостранно присъствие. Може би звучи като измислица, ако кажа, че най-добрият ми редактор беше жена, най-добрият ми театрален постановчик беше жена, най-добрият ми (в смисъл способен) началник беше жена. И същевременно най-неприятният ми критик беше жена, най-отвратителното властвуващо своеволие ми бе демонстрирано от жена, и най-големите ми неприятности са били с жена. В условията на едно по-интимно човешко общество жените играят далече по-голяма и решителна роля, отколкото тук на Запад, където лозунгите на движението за женската свобода често изглеждат прекалено странни.

За колко много мъже у нас жената е радост, жената е мъка, жената е удоволствие, жената е тежък данък, жената е цел, жената е затвор, жената е терор, жената е слава, жената е позор, жената е успокоение, завоевание, падение, унижение, жената е пари или бедност, щастие или измама, кариера или провал… Друг мой познат казваше: „Че то ако няма жени на този свят, за какво да се живее?“

Както чувате, аз умишлено отбягвам въпроса за любовта. Любовта  с целия й огромен спектър, измислена или реална  любовта, при която чувството за красота винаги се отъждествява с жената.

Може би затова останах много изненадан да открия, че в някои западни, напреднали индустриални общества, като например в Англия, официално на жената се гледа като на второ качество човешко същество. Женският труд се смята за малоценен, заплатите на жените са по-малки от тия на мъжете, никаква ключова позиция не се поверява на жена, и като че процъфтява царството на секретарките и домакините. Формално погледнато на Изток не е така. А в действителност имаме почти същото отношение. Всеки който е прекосявал кооперативните блокове, е виждал почти изключително да работят жени, мъжете са привилегировани администратори. На много тежки и нездравословни обекти, като започнем с мините и свършим с бетонобъркачките, работят жени, в много учреждения и предприятия съществува пълно пренебрежение към женския труд, но това не е най-важното.

По-обидното и жестокото е мъжкото отношение. Познавам толкова много хора, които все още казват вместо „жена“, „женска“. Представете си изречение като това: „таман се наядохме и мина една женска.“ Цялата огромна простотия и изостаналост на доста хора като че се съдържа в това определение „женска“. Все още мнозина повтарят с някаква твърде примитивна гордост думите на оня шоп: „от жена акъл не сакам!“ И прибавете към това  вулгарното отношение на мъжките началници, които смятат за някакво свое законно право да прекарат през леглата си подчинените си жени или момичета. Прибавете вулгарното право на властта. Колко назначения и колко уволнения на жени са направени по силата на това право. Днес в България един началник не се смята за достоен началник, ако няма любовница.

„Жената е най-доброто и най-евтиното удоволствие“ ми беше заявил в пиянска откровеност един подобен другар.

Така че, от една страна, българската жена официално е освободена от оковите на традицията, а от друга страна са й сложени оковите на унижението. Бих могъл да напиша доста дълъг списък на жени, които например са издействували паспорти, или квартири, или назначения, или повишения, задоволявайки сексуалния интерес на някой въздебел началник. Не зная дали трябва да виним за всичко системата. Струва ми се, че обясненията я надхвърлят и отиват по-назад, към общото възпитание на народа, към турското наследство. Не познавам мъже, включително и себе си, които да не са разигравали представленията на евтини лъжци, изобретатели на чаровни думи, думи, думи… Ах, какви добри импровизатори сме ние, какви огромни таланти сме, как всичко  и въображение, и тяло  работи, за да ни направи по-блестящи, по-умни, по-красиви…, за да улучим мишената. Съвсем не искам да кажа, че всички ние сме били любовни картоиграчи, и че са липсвали и липсват искрените и дълбоки чувства, но ми се струва, че балансът е прекалено нарушен.

Но аз искам да се спра на един много съществен въпрос. Казах вече, че присъствието на жената в нашия живот има твърде многостранен и всеобемащ характер, което значи, че жените играят най-важната и решителна роля в съвременните ни отношения. И ако приемем претенциите на българското изкуство, и в частност на българската литература, че отразява действителността, то тогава имаме основание да търсим образа на жената в това изкуство. Като чрез този образ преценим доколко дълбоко е разбирането на смисъла и красотата на присъствието на българската жена.

Искам да започна направо. В съвременната българска литература има по-сполучливи или по-несполучливи мъжки образи, има образи на герои, има чудесни образи на простаци, има добри образи на подлеци, има какви ли не категории врагове (не може социалистическата литература без врагове) има купища партийни секретари, разузнавачи и прочие. Но  В ЦЯЛАТА БЪЛГАРСКА СЪВРЕМЕННА ЛИТЕРАТУРА НЯМА ЕДИН-ЕДИНСТВЕН СВЕСТЕН ОБРАЗ НА ЖЕНА.

Не зная доколко този факт е свързан с мъжката, и доколко с творческата импотентност на българските писатели. Но безспорно бедата идва още от нашата литературна традиция. Днес ние трудно мажем да приемем Рада Госпожина от „Под игото“ за художествен женски образ. Но съдено било, тъкмо всички последвали усилия на добри български писатели да никнат под мършавата сянка на тази трудно въобразима Рада. Цялата ни селска литература е в руслото на жената обект, и дори чудесните експлозии на Яворов в пиесите му не ни водят по-далече от ученическите представи за жена. И това е във време, когато из световната литература се разхожда една смайваща Ана Каренина, когато Великата Вечната Жена изпъква през драмата на Мадам Бовари, а неудържимата страст и лудост на Настася Филиповна ни води към откритието на цял свят, когато един чудесен женски свят на Чехов иде да покрие с тъга и ирония мъжкото ни дивачество. Няма нужда да се разхождаме из световната литературна история, за да докажем голямото пренебрежение (или неуважение), което нашата родна литература е оказала на нашата родна жена. „Една българка“ е хубав образ, но с едно-единствено измерение. Без да искам да обиждам писатели, чието творчество уважавам, трябва да кажа, че първите зачатъци (за съжаление само зачатъци) на инстинктивно, макар и примитивно долавяне на тялото и душата, скрити зад маската на Рада Госпожина, е все пак в „Крадецът на праскови“ на Емилиян Станев. А от всичко, което ще последва, ако извадим твърде вносния образ на Ирина от „Тютюн“ на Димитър Димов, и наистина чудесните макар и еднопланови образи на жени в „Железния светилник“ на Димитър Талев, много трудно ще се оправим в гората от нескопосани литературни чучела предназначени да изпълняват ролите на жени. Оставям настрана селската ни съвременна литература, защото тя е твърде далече от проникновеното разбиране на българската жена. Дори една хубаво написана повест като „Матриархат“ на Георги Мишев не ни предлага нищо повече от отъпканата Елин-Пелинова пътека до полата на българската селянка. Но градската литература като че демонстрира още по-ярко тази необяснима и жестока неспособност на писатели да създадат женски образи. Посоките, които се виждат от пръв поглед са три: Жената от стария слугински роман населява страниците на Павел Вежинов, Атанас Мандаджиев и много други. Жената, коктейл от френски съвременни имитации, се е разположила твърде невзрачно във въображението на Богомил Райнов и други. И жената, рожба на пубертетни желания, шествува из описанията на мнозина млади писатели.

Наистина няма нито един-единствен приличен женски образ. Що се отнася до сцената, там работата е съвсем трагична. Питайте която искате актриса и тя ще ви каже, че най-трудно се пресъздава образ на българска жена, защото не е никакъв образ.

Въпросът който си задавам е  дали това явление е случайност? И доколко то е отражение на цялостното неразбиране на женската психология, на женския характер, на жестоката невъзможност да се прозре жената отвъд мишената. Ние нямаме нито една хубава любовна сцена, ние нямаме нито една свястна сцена на ревност. Нашата литература все още нарича жената с името „женска“. Не вярвам, че всички писатели са некадърни, не вярвам, че не знаят или не усещат, или не са преживели ония велики и фатални трусове, които само една жена може да създаде. По-скоро мисля, че е въпрос на страх. Страхът да се прозре една голяма истина. Страхът да се каже, че жената, която ни е изневерила, не е развратно същество. Страхът да се каже, че никой не ни е дал правото да смятаме нашите мъжки изневери за нещо в реда на нещата. Страхът да надникнем в този бездънен кладенец, който би отразил действителните ни физиономии. Колко по-лесно ни е да третираме жената било като героиня, било като слугиня, било като папагал, било като случайна собственица на случайно тяло, било като нещо, което природата е създала, за да ни служи. А всичко това просто няма нищо общо с жената. То е свързано само с нашето бедно, глупаво, суетно и банално отношение.

Ето че работата наистина не е до празник и до парфюмче, а до делниците, вмирисани от нашето мъжко нечистоплътие.

И аз бих искал да поправя Лев Николаевич Толстой, че преди да сме намерили куража да кажем истината за жената, май че е по-добре и по-честно да намерим куража и да кажем истината за себе си  мъжете.

Автор: Георги Марков

Снимки: socbg.com

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK