„От незнаене сме тъй сиромаси, голи и разкърпени; На всичкото наше зло, на всичката наша неволя причината са само и само гъстите тъмни мъгли на незнаенето”

„Що правят хората, а що правим Ние?” Този въпрос задава големият наш учител, просветител и родоначалник на книгоиздаването в България, в публикувана през 1871 г. в сп. „Летоструй” статия. Век и половина по-късно можем пак да се зачудим, променили ли сме се нравствено и защо мъглата на незнанието още се стеле по българския род. 

(Христо Г. Данов, 1905 г.)

Мислиш ли, че Европа е на свършване със своите мъдрувания, т. е. че няма да напредва повече? Лъжеш се. Докле слънцето на света грее, все ще бъде и напредък! Човешкият дух, охрабрен от своите произведения, все ще се сили да напредва повече и повече. Той не познава никакви пречки, той не взема нито от временни, нито от местни, нито пък обстоятелствени пречки. Ние живеем сега в бързо време, ние живеем в тока на най-бързите случаи и идеи, които са вече повлекли след себе си народите. В тая епоха, в която ние живеем, една година извършва толкоз нови работи, които някога векове не са могли да направят.

Но от где и от що произхожда това? - от науката и от многото знаене - от просвещението!

Па докле просвещените народи, водени от науката, всякой за себе така като мравки се трудят, работят и напредват, тежко и горко нам, които седим тъй със сгърнати ръце, та гледаме що правят хората, а неокопищаме се да се помръднем напред от това наше мъртвило, в което се намираме. Но въз това още и казваме и вярваме, че "светът ще пропадне от ученето!" Вярвайте ми, че всякой оня, който мисли, още малко му трябва, па и да му се не ще, ще постане слуга и роб на чуждия напредък.

Напредъкът е вечен. Това е вече припозната истина. За всякой оня, бил народ или частен човек, който не крачи със същите крачки, той назадва! А пък който назадва, той най-сетне пропада.

На сегашно време часовете за народния живот са години и само ония народи могат да се надеят за по-добра бъдащност, които не пропущат ни един часец да не работят за своя напредък.

А що правим и как сме ние в това отношение?

Ние, захласнати в своите частни интереси и омаяни от междуособните ни кавги и крамоли, оставяме не часове, но и цели години да изветряват, без да поработим нещо за нашия напредък. У нас всичко добро пропада във вражди, наместо да се върши работа. Ето отгде ние нищо не знаем, нищо не можем и нищо нямаме. Заради това днес всичкий образован свят държи нашия български народ за най-последен в Европа! А това, за жалост наша, наистина си е тъй.

Аз зная, че на това мое неприятно изражение мнозина щат гракнат да рекат, че криво съдя за своето отечество. Ала ако не е това тъй, то като се броим от 6-7 милиона народ, где е нашият университет, който да ни произвежда стръчно учените хора? Где ни политехническото училище, което да ни дава изкусни вещаци за всяка работа? Где ни гимназиите, в които да се прераждат нашите синове за бъдещи зрели мъже и достойни граждани? Где ни са духовните училища, които да ни приготовляват достойни свещеници, учени проповедници и истинни пастири за народа? Где ни са добре наредените девически училища, които да ни възпитават добри учени майки за народа? Най-сетне где ни е божем едничкото учителско училище, в което да се приготовляват нашите народни учители, за да бъдат достойни за своето високо звание? А где е нашата общонародна книжница, где ни книгите и какви и колко книги имаме ние? Видели ли сте негде в някое училище у нас да има достатъчно книжница, в която един учител да може да найде всичко, що му трябва за подпомагане в своя предмет, в своята работа? Кое училище у нас е снабдено с всички спомагателни средства за изучаване някои науки, които без това другояче не могат се преда ученику? Или, което е още по-чудно, чули ли сте да има у нас негде две общини, на които училищата да имат еднаква програма?! Като се броим от толкоз милиона народ, колко и какви вестници се издават у нас и по колко листове се пръскат от тях между нас, па и как се плащат те от нас? А где ни учените и други дружества за подпомагане народа ни във всяко отношение както морално, тъй и материално?

(Печатницата на Христо Г. Данов, Пловдив, 1905)

У нас най-първите съществени условия за поминъка ни, като земледелие, лозарство, скотовъдство, свиларство, пчеларство и други стоят още на оная степен, на която са били и преди стотина години!

И още колко, колко неща трябваше ние да имаме, а нямаме ги. Ах, от всичко това у нас няма ни поем, няма ни спомен!

А от що произходи това? - От нашата простота, в която сме потънали, па не мислим да се поотърсим някога от нея и да си поотворим очите, та да видим що прави светът, да правим и ние.

Подобряването на народната ни съдба зависи само от нашето умствено развитие и обогатяване с различни познания - от просвещение!

Ала где и как биха могли нашите млади да постигнат това, при тая наредба на народните ни училища ли? Никога. Затова ни увери вече многогодишен опит, че те не са в състояние да направят това, защото не сме знаяли и не знаем как да ги наредим или и не искаме да ги наредим по-добре. Сегашната наредба на народните ни училища не отговаря на това време, па и с тая, колкото я имат, те пак не могат да принесат оная полза, която можеше да се очаква от тях, защото те се постоянно бъркат, постоянно страдат в успеха. Те страдат по негде от самите учители, които или със своята неспособност, или със своето лошо поведение, или от нехайство в работата си вместо полза приносят вреда на учениците си. Но повечето училища се бъркат от самите граждани. Големите училищни безредици и бърконии, честите променения на училищния ред, дори и техните затваряния по Негде произхождат само от междуособните партизански борби на гражданите, които на повечето места се месят в училищните работи не от родолюбиво чувство водени, за да послужат на светилището на науката, и не за неговото добро, но за да си послужат през него на своите страсти или на своите интереси. Така един става училищен настоятел с намерение да обори неприятеля си, друг влиза, за да може да си отмъсти някому, трети приема тая служба, за да може да си разпространи интересите, а четвърти само да се докопа до училищната каса, за да се награби. Или ако един влиза, за да покровителствува учителя, защото му бил роднина и приятел, а друг се пъха в училищното настоятелство, за да изгони учителя, защото не бил по неговия гъдел. С една реч, всякой иска да употреби учителя за мекере на своите страсти. Па има и такива, които стават училищни настоятели само за да се бъркат в това, което им не е работа. Ако ли се случи някой разбран да поеме тая служба от родолюбие, да послужи с чиста съвест и искреност за доброто на училището, за успеха и просвещението на младите, то щат се найдат пък някои неразбрани да разбъркат работата, та пак да се препятствува на добрата наредба, колкото я има. Така една партия, като надвие на друга, събаря заедно с нея и учителя им и доводи на негово място друг по своя калъп. Но той, ако е ней угоден, не е пък по гъдела на трета партия, та - хайде и той се заменува с трети и т. н. И след всяко променение на учителя менява се и целият училищен състав и ред, а горките ученици - нашите бъдещи надежди - губят златното си време напразно, пребиват училищните прагове, изтриват голите столове и вместо наука учат се на мюзевирлици, а вместо на благонравие - на разврат и пр., и пр., и тъй новото наше поколение вместо да изпреди, а то остая пак по прежнему. Според това чудно ли е, гдето не напредваме ние нравствено, гдето нищо не знаем и гдето във всичко си остаяме - и занапред все пак по прадядовски?

Подобряването на народната ни съдба зависи още и от нашето веществено обогатяване. Ала как ще може да бъде то скоро някога у нас, като за него трябват съединени сили, нужно е голямо доверие помежду н и, иска се подпомагане един другиго и въобще чистосъвестно братско споразумение за всяка работа, с една реч, всякой член да гледа своите частни интереси в общото добро, аненаопак и.

Ето, братя, това ни е истинският юриек от нашето образование и от нашия напредък. Това правим ние!

Ала като се пита за една болест как се лечи, така питам и аз коя е същата причина на тая наша неволя?

Гдето ще би друг път, то сега му е времето да бъда искрен и отважен, та да извикам колкото ми глас държи, да се чуе на вси страни из нашето мило отечество, и по селата, и по градовете: На всичкото наше зло, на всичката наша неволя причината са само и само гъстите тъмни мъгли на незнаенето, в които като слепи блудим и спрепинаме се! От незнаене нямаме по-добри училища; от незнаене са тъй побъркани и тия, които ги имаме; от незнаене нямаме учели хора и всякакви книги и вестници, които да ни просвещават и оправят към доброто; от незнаене нашите занаяти тъй запряха, търговията не върви и алъш-вериш няма; от незнаене не можем да си оправим досегашната работа или да се охванем о друга нова; от незнаене нашата земя не ражда толкова, колкото би могла, и май пропада напразно и това, което добиваме насила от нея; от незнаене нашият добитък е тъй мършав и не за в работа; от незнаене сме тъй сиромаси, голи и разкърпени; от незнаене са къщите ни такива, в които няма нищо-защо; от незнаене много се мъчим, а малко се храним; от незнаене сме тъй повече харчовити, отколкото спестовни; от незнаене сме се предали тъй мъжете на спиртологията, а жените - на модата; от незнаене тъй всякакви болести ни газят и без време в гроба хвърлят; от незнаене сме тъй малодушни и слабосърцй; от незнаене сме толкоз развалени, та кипят помежду ни всичките най-лоши страсти: гордост, самолюбие, завист, ненавист, лъжи, клевети, грабителство и др. т., които не ни дават да се помъкнем напред ни общо, ни частно!

И така, светлина, светлина ни е потребна, за да се разпръснат тия гъсти тъмнини на нашето незнаене, та вече и ние да станем еднаж хора между хората... та и ние да си почитаме и обичаме всичко, що е наше!

Светлина, светлина ни е потребна, та и нашето отечество да постане такова, каквото още никога не е било досега; именно: питомно гнездо на всяко изобилие и всеобщо благоденствие! Ала отгде да ни светне тая божия светлина? - От светската учителка премъдра книга! Защото, попитайте редом всички народи отгде произлиза тяхното общо добро, тяхното благосъстояние и тяхното величие; питайте мъдрите немци, питайте духовитите френци, питайте могъщите англези, питайте изкусните италианци - те всички едногласно щат ви отговорят, че са длъжни на книгата, и то само на своята народна книга са длъжни за това, щото са днес и могат всичко. А преди да се въдвори народната им книга у тях, и те са били народ без напредък и благосъстояние, неволни и сиромаси, каквито сме и ние сега. Па щото е опазило и възвисило тях, ако е рекъл бог, опази ще и възвиси ще и нас, мили роде, но не губи време - отдай се на работа, хвани се о книга!

Летоструй, 1871 г.

От „За теб, мили роде”, изд. „Христо Г. Данов”, 1978

Снимки: Държавна агенция „Архиви“