Из размишленията на големия български писател и общественик
Вещественият ред – за да бъде дълготраен – тряба да почива върху нравствения ред.
Като говори за свободата, руснакът Соловьов изказва едно твърде вярно съждение:
– Друго нещо е свобода – дума той – и друго нещо е идея за свобода.
Исто така говорят всички западноевропейски историци, Барант, Тиер, Мине, Тиери, Тен, Ренан и прочее.
Според тях действително свободен човек не е онзи, който управлява себе си както му скимне – а онзи, който управлява себе си както се изисква от съвестта и здравия разум.
Според тях няма по-голям роб от човек самозаробен, сиреч от човек, който слугува на своите слепи страсти, и всяка обществена еманципация е безсмислена, ако не върви успоредно с еманципация от гнета на пороците.
Раболепни инстинкти, рабски нрави можем да срещнем у хора, които минават за свободни, които се показват, че живуват волно, които обладават широка ученост и начетеност, които имат най-бистро понятие за благата на свободата, които даже би могли да държат лекции върху същността на свободните институции!
Историята ни говори за старите византийци, че у тях низостта е била едно изкуство, пълзенето - една наука, и че при най-изтънчен художествен вкус, при най-развито чувство на хубавото, деликатното и възвишеното, при най-ясно и мощно схващане на истинното, с една реч при най-светла и плодотворна култура – те са се отличавали с най-мерзки рабски наклонности и обичаи – обладавали са това, което един техен историограф нарича слугарска душа, ратайска търса.
А у нас – в съвременна България!
Как силно бие в очи фактът, че освобождението, дарено от русите – не беше освобождение на душата, а беше освобождение чисто физическо!
Как силно боде в очи фактът, че премахването на османския хомот не бе друго нещо освен институиране на междубългарско владичество, на натиск от българи връх българи.
Колко пъти сме наблюдавали, от четиридесет и шест години насам, културни българи – икономисти, финансисти, математици, книжовници, публицисти, учители, адвокати, духовници, армейци – с˜ отбор хора, но хора лишени от всяко човешко достойнство и достолепие, от всяко самоуважение и самопочитание; хора, в лицата на които се чете това неизменно житейско правило – че само който пълзи, не пада!
Тези хора считат себе си честити, че не живеят в оная мрачна епоха, когато техните бащи носили червен фес. Да, те не носят на главите си червен фес като своите бащи: но те го носят на сърцата си!
– Благословена да бъде юнашката ръка, която ни освободи от османския гнет – думат те.
Да, несъмнено. Но где е юнашката ръка, която ще ви освободи от вашите робски недъгавости?
Избрано от:„Политически и философско-религиозни размишления”
Снимки: dictionarylit-bg.eu; bulgarianhistory.org
