Веднъж една учителка по математика от Минесота, дала на своите ученици необичайна задача – да съставят списък на класа, да помислят какво най-много харесват във всеки един от своите съученици и да запишат тези негови качества срещу името му. В края на часа, тя събрала написаното.
Това се случило в петък. В почивните дни, учителката обработила резултатите, а в понеделник раздала на всеки лист, на който била "пресметнала" и записала онези най-добри страни, които съучениците били забелязали един у друг.
Децата четели, а наоколо се чувал развълнуван шепот: "Та нима това съм аз, всичко това е написано за мен!? Никога не съм знаел, че съм толкова обичан!". Никой не обсъдил резултатите в клас, но учителката знаела, че е постигнала целта си - нейните ученици повярвали в себе си.
След няколко години, едно от момчетата, завършили този клас, загинало във Виетнам. Погребали го в родната Минесота. С него дошли да се сбогуват всичките му приятели, бивши съученици, учители. По време на службата, баща му пристъпил към учителката по математика и й казал:
- Искам да ви покажа нещо. - От портфейла си той извадил сгънат на четири, овехтял измачкан лист. Виждало се, че дълго бил четен и препрочитан. - Това открихме във вещите на сина ни. Той никога не се е разделял с него. Познахте ли го?
Бащата подал листчето на учителката. Това бил онзи списък с положителни качества, с които съучениците му го описвали.
- Сърдечно ви благодаря, - казала майката. - Нашият син ценеше това, повече от всичко друго.
И точно тогава се случило нещо удивително - един след друг, всички бивши съученици извадили своите листчета. Повечето от тях ги държали у себе си, в портфейли и тефтерчета. Един от тях споделил:
- Всички ние запазихме тези думи. Та нима е възможно да изхвърлиш доброто, написано с любов?
Автор ~ Гари Чапман
Илюстрация ~ favim.com