Градското, панелното дете е жестоко ощетено ♥ Георги ДАНАИЛОВ

(1936 ~ 2017)

Природата избяга далече от децата, ние я прогонихме и сега жалко се опитваме да я върнем обратно. Сега сме изпълнени с носталгия и създаваме комитети. Но тя няма скоро да дойде пак. Обикаляме планините ни, горите ни, реките ни и разбираме, че няма такива намерения. Свила се е, ошутена, омърлушена, окастрена. Реките ни текат мътни, потоците едва пъплят. Дунава е по-мръсен от всякога, Места е боядисана в оловно-кафяво, Искъра е безжизнен и зловонен. Пресъхват извори, оредяха горите. В Родопите може да срещнете много плешиви хълмове с безброй стърчащи пънове. Как през последните столетия хората успяха толкова да се заслепят, че да обявят война на горите и тревите, на животните и птиците! Стореното е сторено, вайкането е безсмислено. Трябва да се спасява каквото може. Но друга угроза, не по-малко опасна, е надвиснала над децата ни. Те се раждат в бетон, растат в бетонно обкръжение, играят по каменни и циментови стълбища, входове и тротоари. Не смеят да стъпят върху тревата, тя и без това е оскъдна, шугава, опасана с тел. Нямат едно дърво, където да се покатерят, един храсталак, където да скрият скъпоценностите си. Повечето училищни дворове са асфалтирани, гладки, равни, студени. Градското дете, панелното дете е жестоко ощетено, то е загубило връзката с първичното, то не познава песните на славея, не е виждало живо агънце, коза, теленце. Спомням си едно момченце, което за пръв път през живота си видя пуяк на шест години, и му каза: „Ей, петел такъв!“ Какво от това, че интелектуалните способности на съвременните деца са станали по-големи, когато те не могат да ги използуват, за да учат от природата, а трябва да учат правилници за движение по улиците и пътищата!

Градското дете живее в стерилна обстановка. Психолози и педагози се събират на конгреси „Детето и града“, уточняват и подреждат в таблици вредните въздействия на големия град. Но колкото по-очевидни са бедите, толкова повече израстват пред очите ни панелите. А заместителите не помагат, никакви паркчета с хилава растителност, никакви езерца, фонтанчета и шадраванчета. Ерзацът си е ерзац. Само на двадесет метра от него летят автомобилите и се стелят отровни облаци. Небето е мътно, пазач с бастун и червена лента подвиква, той пази имитацията от децата, помагат му и предупредителните надписи, които надничат от всеки ъгъл. Дори Витоша, красивата Витоша, вече заприлича на картонен театрален декор, който трябва да не докосваш, за да не се разпадне. Пък и нея детето може да посети по рядко благоволение на родителите и по запланувано природолюбие у учителите. А ако нашето дете има веднъж щастието да се озове в неподправената, първобитна, чиста по чудо природа, наблюдавайте каква магия се извършва пред очите ни. Как пощръклява от възторг малкото човече, как се понася по ливадите като отвързано куче, как клечи при всяко цвете и как накрая от много вълнения и възторзи вдига температура!

Какво предлагаме на нашите деца? Двадесет дни в годината на море. С карти в почивната станция или в частните квартири на Созопол, Несебър и крайбрежните села. Градското море на Варна и Бургас, поевропейченото, красиво подредено и акуратно асфалтирано крайморие на Златните пясъци и Слънчев бряг, цивилизовано с електрокарни влакчета, стотици автомобили, автобуси, паркинги. Чадъри, под които лежат изнервени родители и винаги за нещо бързат. Или закъсняват за стола, или тичат предварително да се наредят на опашка. Всички тук са дошли да отдъхнат на свобода, а са по-ограничени отвсякога. Това не е морето за децата.

От години насам морското пребиваване на стотици хиляди хора се е превърнало в източник на неврози, в масово печене, масово настъпване, масово засипване на устата и очите с пясък. „Излез от водата! Излез от водата! Чуваш ли, Стефане! Петко-о-о!“ Свирка на спасителите. Черно знаме - смъртна опасност! Крясък на гларуси, слънчеви изгаряния, локакортени, благи мехлеми, сламени шапки, летни детски диарии. Това е морето. Ако някой си представя, че там общува с природата, той е фантаст. Там човек общува с всички довлечени от него остатъци от цивилизацията, морето е единственото излишно нещо.

А детето иска да остане само, водата да плиска краката му, то да пристъпва и отстъпва пред приближаващата се вълна, да я изчака да се разбие с бяла пяна и да хукне във весела уплаха към брега. То иска да се заглежда във водораслите, да изучава раковините, да си говори с раците и рибите, да си въобразява, че е Робинзон Крузо, да строи пясъчни крепости и да ги брани от вълните. Какъв ти Робинзон Крузо! Публиката е навсякъде, на всеки квадратен метър проснати крака, хавлии, мокри гащи, сухи гащи. Дебелачка подтичва и прегазва пясъчната крепост, рибите и раците никакви не се виждат, нито едно кътче от този бряг не е твое и морето вече не е голям и страшен приятел, то е само много вода и нищо друго…

Всичко това се нарича курорт и думата произлиза от кура, което означава лечение. Лечебното в цялата тази история е, че човек неочаквано започва да изпитва носталгия към милата София, заобиква отново работата си, копнее да си отдъхне, като застане на работното си място, и си спомня с умиление за началника си. А децата - децата изкарват едно повръщане, два-три дни с температура, две-три плесници на плажа, но все пак са щастливи, защото са сменили обстановката и са изживели нови неподозирани емоции.

Разривът на съвременния човек с природата е толкова дълбок, че тя започва да му действува алергично. Това не е метафора! Никога не е имало толкова сенна хрема, толкова алергични изриви по бялата полусинтетична човешка кожа, толкова астми, бронхити, гастрити, толкова много алергозани, хистамини и сандостени!

Ако все още ни е мило душевното и физическо здраве на децата ни, трябва да кажем стига! Трябва да си възвърнем природата. Стига с нейното технологизиране, стига сме я обработвали с химикали, стига сме я опушвали. опрашвали и превръщали в отходно място. Сент-Джорджи, биологът и химикът, предупреждаваше - или ще се самоунищожим от постиженията на разума, или ще се самоотровим от отпадъците на самата цивилизация. Ние си правим оглушки. Нали Сиатъл, индианският вожд, още преди сто и петдесет години предупреди американците. Един ден Земята ще ни унищожи, един ден, когато се мислим на върха на могъществото си, ще загинем неочаквано и безвъзвратно, защото не знаем как да се отнасяме с тревата, върху която стъпваме, с водата, която пием, с дивеча, който изтребваме, с въздуха, който дишаме. Американците кръстиха един град на неговото име и сто и петдесет години не му повярваха. А той завършваше своето послание с думите: „Ще видим!“

Не бива да чакаме, за да видим. Вече никакви технократски и псевдоикономически мъдрувания не трябва да ни подлъгват да продължаваме това цивилизовано варварство. Впрочем, защо да обиждаме варварите? Казват, че в праисторически времена всред някои от тях съществувал неписан закон: който посегне без нужда на едно дърво и го нарани, разпаря му се корема, измъкват му се червата и с тях се опасва раненото място.

Да се откъснеш от природата, това значи да загубиш сетивата си. Прогресивно да ослепяваш и оглушаваш, все по-малко да знаеш за живота и още по-малко за смъртта. Човекът е част от природата, той не може да проникне в тайните на собственото си съществуване без нея, не може да приеме отсъствието на висш смисъл във вселената, не може да разбере, че по своята същност природата е безбожна, че стремежът към безсмъртие е нейна велика измама, с която тя поддържа живота. Природата е направила човека атеист, тя го е научила да се откаже от висши сили и да разчита на своите. Идеята, че еволюцията е откъсване и надмогване на природата, че човекът ще въведе неин заместител и ще се понесе с него навред във вселената, ще замени несъвършените си органи с вечни от синтетична материя, е един от митовете на научния прогрес. Да вървят по дяволите онези писатели фантасти, които се опитват да ни представят бъдещето като електронен живот в транзисторно обкръжение. Те не заслужават нищо друго, освен да бъдат затворени в света, създаден според собственото им въображение. Дори и някога да се създаде техническо безсмъртие, това ще бъде най-скучното изобретение на човека. Аз се надявам, че все пак времето и природата няма да позволят такава щуротия. Радвам се, че съм смъртен, защото безсмъртните киборги няма да има на какво да се радват. Всяка радост съществува, защото съществува смъртта. Когато мигът спре, той престава да бъде прекрасен. А смъртта съществува, защото съществува природата. Тя я иска за всяка мушица, за всеки кълн, тя я иска и за хората, и за себе си. Само нашата мания за величие може да допусне, че човекът ще надживее природата.

…Любовта към природата е едно от най-висшите качества, които мъдреците приписват на човека. Но какво да обичат нашите деца? Трогателна е гледката, когато ги видим на някой баир да копаят дупки за малки настръхнали борчета, и пълна подигравка с техния труд е, че долу по шосето минават един след друг камиони, натоварени с трупи, по-точно трупове на великолепни дървета, които отиват, за да правим амбалажна хартия!

Няма нужда да се възпитава обич към природата, просто на децата трябва да се създаде възможността да общуват с нея. Те обичат цветята и дърветата, птиците и животните. Здравото, възпитано без страх дете не се плаши и от най-опасните и от най-внушителните зверове, то изпитва дълбока симпатия към всяко малко животно, няма значение дали то е куче, или коте, жабче или дори змийче. Тази симпатия е вродена, тя не е само добро любопитство към всичко живо, което вече е заложба за нравствена добродетел. Защо като деца толкова много обичаме зоологическата градина, защо с часове седяхме пред клетките на маймуните, сърните и елените, слона и бизоните и защо като възрастни интересът ни се загубва? Наистина ли развитието на модерния човек е постепенно късане на връзките с първичното и естеството. Отчуждаването не съществува само между хората, то настъпва и между човека и природата. 

…Но нали същите тези деца, за които настояваме, че обичат всичко живо, понякога измъчват животните, убиват ги, бесят котки, режат им дори главите. Така е, трябва да го признаем, но това означава, че те са притаили у себе си омраза и тя не е към животните, а към хората. Животните са по-беззащитни и могат да я изпитат по-безнаказано. Във всички случаи освен при уродствата детският садизъм е вследствие на садизма на възрастните към децата…

Аз съм съвършено убеден, че дълбоко в детската природа съществува искрена симпатия и закрилничество към живите същества. Общуването на децата с животните е благотворно, дори за предпочитане от общуването с определени хора. Желанието да нахраниш зиме птиците, да оставиш трохи за гълъбите на прозореца, да имаш животно за другар в детската възраст е нещо прекрасно. В това отношение има написани превъзходни книги и те се по-добри четива за децата от много морализаторски съчинения.

Няма да забравя как едно тригодишно момиченце, високо три педи, щом зърнеше на улицата грамадния санбернар Бари, се втурваше неудържимо към него. Вайканията и уплашените възгласи на възрастните не го спираха. Прегръщаше кучето през врата, увисваше на него и повтаряше: Ох, на кака милото, ох, на кака сладкото! - Кучето се разтапяше от любезност и тихичко скимтеше. Никога преди момиченцето не беше виждало Бари, не беше виждало изобщо такова голямо куче и въпреки това непогрешимият му детски инстинкт му казваше, че среща приятел, а не звяр. Бари пък безпогрешно открива децата, които изпитват страх и ужас от него. Той се спира на няколко крачки от тях и почва възмутено да ги лае. Как можеш да се страхуваш от мене!

Сигурна проверка за психическото състояние на едно дете е отношението му към кучетата. Щом то тръгне без страх към тях, можем да бъдем спокойни за душевното му здраве. Бои ли се, дърпа ли се, крие ли се зад баща си, работата е ясна, страхът е бил възпитател в неговия живот.

Много неща ме карат да мисля, че някъде на определено стъпало на жизнената еволюция се е появило благоразположението и закрилата към децата животни и че тя се намира в основата на още един от човешките нравствени принципи - покровителството на невръстното.

Из: „Убийството на Моцарт“, Георги Данаилов, изд. „Отечество“, 1982 г.

*Георги Данаилов на сцената на Сатиричния театър при премиерата на сборника му „Избрани пиеси“, 11.12.2010 г., bg.wikipedia.org/