ЧЕСТИТ ПЪРВИ ЮНИ на всички, които не са пореснали!
Внезапно лицето на Томи помръкна.
– Не искам да стана голям – заяви той твърдо.
– И аз – каза Аника.
– То наистина не си заслужава - каза Пипи. – Големите хора никога не се забавляват. Имат само неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход.
– Казва се данък общ доход – поправи я Аника.
– Хм, все същата дивотия – каза Пипи. – Освен това ги прихващат разни суеверия и щуротии. Мислят, че ще се случи нещо много страшно, ако пъхнат ножа в устата, когато ядат, и ей такива едни.
– Пък и не умеят да си играят – отбеляза Аника. – Уф, като си помислиш, че чисто и просто трябва да пораснеш!
– Кой е казал, че трябва – възрази Пипи. – Ако не се лъжа, тука някъде имам едни хапчета...
– Какви хапчета? – попита Томи...
– Едни много хубави хапчета за хора, които не искат да пораснат – каза Пипи и скочи от масата. Тя затършува из шкафовете и чекмеджетата и след малко се върна с нещо, което приличаше досущ на три грахови зърна.
– Грах? – учуди се Томи.
– Така мислиш – възрази Пипи. – Какъв ти грах! Това са хапчета смалидон. Получих ги много отдавна в Рио от един индиански вожд, когато случайно споменах, че не държа особено много да порасна.
– Нима тези мънички хапченца могат да помогнат? – попита недоверчиво Аника.
– О, да! – увери я Пипи. – Но трябва да се глътнат на тъмно и да се каже:
„Хайде, хапчета чудесни,
Никога да не поресна“.
– Искаш да кажеш „порасна“ – поправи я Томи.
– Щом съм казала „поресна“, значи искам да кажа „поресна“ – заяви Пипи. – Именно това му е цаката, разбираш ли? Повечето казват „порасна“, а това е най-лошото, което може да се случи. Защото тогава човек започва да расте със страхотна бързина
Те загасиха всички свещи на елхата. В кухнята стана съвсем тъмно, само през пролуките на печката се аленееше огънят. Тримата седнаха мълчаливо в кръг на пода и се хванаха за ръце. Пипи им даде по едно хапче смалидон. От напрежение ги полазиха тръпки. Само след миг тези чудновати хапчета ще бъдат в стомахчетата им и после никога, никога няма да пораснат. Колко хубаво!
– Чудесно. Сега вече няма опасност да пораснем и да получим мазоли и разни друи мизерии. Все пак хапчетата лежат толкова отдавна в бюфета ми, та може ида са изветрели. Но нека се надяваме на най-доброто.
Аника се сети за нещо.
– Ах, Пипи – каза тя уплашено, - нали искаш да ставаш пират, когато пораснеш?
– Ха, все пак мога да стана – отвърна Пипи. – Ще стана един такъв мъничък, безмилостен пират, който ще сее смърт и ужас около себе си.
Тя се позамисли.
– Представете си – каза им тя, - че някой ден след много, много години оттук мине някоя леличка и види как тичаме и играем в градината и може би ще попита Томи: „На колко години си, момченце?“ А ти ще й отговориш: „На петдесет и три, ако не се лъжа“.
Томи се засмя доволно.
– Тогава сигурно ще си помисли, че съм много дребничък – каза той.
– Да, разбира се – допусна Пипи, - но ти пък може да й обясниш, че си бил по-висок, когато си бил по-малък.
Изведнъж Томи и Аника се сетиха, че мама беше им заръчала да не се бавят много.
– Представи си – каза Томи на Аника, когато миеха зъбите, - ако не знаех, че тези хапчета са смалидон, можех да се закълна, че са най-обикновени грахови зърна.
Аника стоеше пред прозореца на детската стая в розовата си пижама и гледаше към Вила Вилекула.
– Виждам Пипи – провикна се тя радостно.
Тя седеше до масата, подпряла глава на ръцете си, и гледаше замечтано трепкащото пламъче на една свещичка.
– Тя... тя изглежда някак самотна – каза Аника и гласът й потрепери. – О, Томи, да беше сутрин, та да идем веднага при нея.
Те стояха мълчаливо и гледаха навън в зимната нощ. Над покрива на Вила Вилекула блестяха звездите. Там беше Пипи. Винаги щеше да бъде там. Тази мисъл беше чудесна. Годините щяха да минат, но Пипи, Томи и Аника нямаше да пораснат. Ако хапчетата не бяха изветрели, разбира се! Ще идват нови пролети и лета, и есени, и зими, а игрите им ще продължават.
– Дано погледне насам, за да й помахаме – прошепна Томи.
Но Пипи гледаше право пред себе си със замечтан поглед.
После духна свещичката.
Снимки: wallpaperfromthe70s.com, annikaperry.com