Момченцето
Веднъж едно момченце отишло на училище.
То било съвсем мъничко.
А училището било доста голямо.
Но когато момченцето
открило, че може да стигне до класната стая
през специална врата, която води право там,
то се почувствало щастливо.
И училището вече не му изглеждало
чак толкова голямо.
Една сутрин,
след като момченцето
свикнало да ходи на училище,
учителката казала:
– Днес ще рисуваме картина.
– Чудесно! – помислило си момченцето.
То обичало да рисува.
Можело да нарисува всичко:
лъвове и тигри,
пилета и крави,
влакове и лодки.
Извадило кутията с пастели
и започнало да рисува.
Но учителката казала:
– Чакайте! Още е рано да започваме!
И изчакала всички да се приготвят.
– А сега – казала учителката –
ще рисуваме цветя.
– Чудесно – помислило си момченцето,
защото обичало да рисува цветя.
И започнало да рисува красиви цветя
с розов, оранжев и син пастел.
Но учителката казала:
– Чакайте! Аз ще ви покажа!
И нарисувала на черната дъска едно цвете.
То било червено, със зелено стъбло.
– Готово! – казала учителката. –
Сега можете да започнете.
Момченцето погледнало цветето на учителката.
След това погледнало своето.
Неговото цвете му харесвало повече.
Но то не казало това,
просто обърнало листа обратно
и нарисувало цвете като на учителката –
червено, със зелено стъбло.
След няколко дни,
когато момченцето отворило
вратата отвън съвсем само,
учителката казала:
– Днес ще моделираме с глина.
– Чудесно! – помислило си момченцето.
То обичало глината.
То можело да прави всичко от глина:
змии и снежни човеци,
слонове и мишки
коли и камиони.
И започнало да размачква
топката от глина.
Но учителката казала:
– Чакайте! Рано е да започвате!
И почакала, докато всички се приготвят.
– А сега – казала учителката –
ще моделираме чиния.
– Добре! – помислило си момченцето.
То обичало да моделира чинии
и направило няколко
с различни форми и размери.
Но учителката казала:
– Чакайте! Аз ще ви покажа как!
И тя показала как да направят дълбока чиния.
– Готово – казала учителката. –
Сега можете да започнете.
Момченцето погледнало чинията на учителката,
след това и своята.
Неговата му харесвала повече.
Но то не казало това,
просто омесило отново глината на голяма топка
и направило чиния като на учителката.
Една дълбока чиния.
И съвсем скоро
момченцето се научило да чака
и да наблюдава
и да прави всичко също като учителката.
И съвсем скоро
то вече не правело нещата
по своя собствен начин.
Тогава се случило така, че
момченцето и семейството му
се преместили в друга къща,
в друг град,
и момченцето
трябвало да ходи в друго училище.
Това училище било още по-голямо
от предишното
и нямало врата отвън, която да води
право до класната му стая.
Трябвало да се изкачва по няколко големи стъпала
и да върви по дълъг коридор,
за да стигне до стаята си.
И още първия ден,
когато отишло там, учителката казала:
– Днес ще нарисуваме картина.
– Добре – помислило си момченцето
и зачакало учителката
да му каже какво да прави.
Но учителката нищо не казала.
Тя просто се разхождала из стаята.
Когато стигнала до момченцето,
тя попитала: – Не искаш ли да рисуваш?
– Искам – отвърнало момченцето. –
Какво ще рисуваме?
– Не зная, преди да си го нарисувал –
казала учителката.
– Как да я нарисувам? – попитало момченцето.
– Ами както искаш – казала учителката.
– И с какъвто цвят искам ли? –
попитало момченцето.
– Точно така – казала учителката. –
Ако всички нарисуват едно и също
и използват едни и същи цветове,
как ще разбера кой какво е направил
и коя картина на кого е била?
– Не зная – казало момченцето.
И започнало да рисува цветя в розово,
оранжево и синьо.
То обикнало новото си училище,
макар да нямало врата,
през която да се влиза направо от двора!
“Пилешка супа за душата” най-доброто от разказите, които са развълнували сърцата на хората по света, изд. Кибеа
The Little Boy by Helen E. Buckley
Снимка: Nusrah Yasin - blogger