През 1931г. Институтът за интелектуално сътрудничество кани Алберт Айнщайн на мултидисциплинарен обмен на идеи относно политиката и мира, с учен по негов избор. Той избира Зигмунд Фройд, въпреки скептицизма си към психоанализата. Следват серия от писма, които двамата си разменят, в които дискутират човешката природа и възможните стъпки за предотвратяване на световното насилие. По ирония на съдбата, кореспонденцията им, озаглавена „Защо война?“ бива публикувана само веднъж – през 1933 г., когато Хитлер (който впоследствие прогонва и двамата в изгнание) се издига на власт. Отпечатани са само 2000 копия на английски език, повечето от които изгубени по време на Втората световна война. Представяме ви избрани части от писмата на Фройд до гениалния физик:
Теоретично, конфликтите на интереси между хората се решават чрез прибягване до насилие. Същото важи и за животинския свят, от който човекът не може да претендира да бъде изключен.
С появата на оръжията, по-развитият интелект започна да измества грубата сила, но обектът на конфликта си остана същият: едната страна трябва да бъде ограничена чрез нанасяне на щета или чрез намаляване на нейната сила с цел оттегляне на претенцията или отказ от нея. Постигнатият резултат е най-ефективен, когато противникът окончателно е изваден от играта - с други думи, падне убит. Тази процедура има две предимства: първо, врагът не може да поднови военните действия, и второ, неговата съдба възпира останалите да последват примера му.
Превъзходството на силния мъж може да се надмогне от обединяването на много слаби хора. По този начин ние можем да определим „справедливостта” като силата на една общност. И все пак, тя също не е по-различна от насилието и може да се използва срещу всеки индивид, изпречил се на пътя й.
Но за да се извърши преходът от грубо насилие към възцаряване на закона, трябва първо да се изпълни определено психологическо условие. Съюзът на мнозинството трябва да бъде траен и стабилен. Ако единственото му основание е разгромяването на някой арогантен индивид, то след неговото поражение този съюз би се разпаднал, а това не би довело до нищо. Ще се появи някой друг, уверен в своята превъзхождаща сила, който ще се стреми да възстанови властта си над насилието. И този цикъл непрестанно ще се повтаря.
Човечеството вместо пред честите, да не кажа непрестанни малки войни, ще се изправи пред големи войни, които, колкото по-рядко избухват, толкова са по-разрушителни.
Има два фактора за сплотеност в една общност: насилствената принуда и емоционалните връзки между членовете на групата. Ако един от тези фактори престане да работи, вторият все пак може да успее да задържи групата заедно.
В наши дни ние напразно търсим някаква обединяваща идея, чийто авторитет да бъде безспорен.
Човешките инстинкти биват два вида: онези, които запазват и обединяват и онези, които унищожават и убиват, които ние определяме като агресивни или деструктивни. Това са добре познатите противоположности - любов и омраза, трансформирани в теоретични единици. Всеки един от тези два инстинкта е точно толкова необходим, колкото и неговата противоположност; и всички явления в живота произхождат от дейността на двата инстинкта, независимо дали работят в съзвучие или в разрез един с друг. Точно както любовният инстинкт, след като е бил насочен към даден обект, налага смесване с инстинкта на алчността, за да може да се сдобие с този обект.
Като се замислим върху зверствата, записани в историята, оставаме с впечатлението, че идеалистичният мотив често служи за камуфлаж, зад който скриваме разрухата.
Казват, че в някои блажени краища на света, където природата предоставя в изобилие всичко онова, което човекът възжелава, виреят раси, чиито живот преминава мирно, без агресия или принуда. Това не мога да го потвърдя; бих желал да науча повече за тези щастливи народи. И болшевиките се стремят да изкоренят човешката агресия, като осигурят задоволяване на материалните нужди и създадат равенство между хората. За мен тази надежда изглежда напразна. Междувременно трескаво си усъвършенстват оръжията, а ненавистта им към външни лица не е незначителен фактор за сплотеността помежду им.
Онова, което създава емоционални връзки между хората, трябва да послужи като противоотрова срещу войната. Тези връзки биват два вида. Първо, отношения като тези, които изпитваме към любим обект, макар и да са лишени от сексуални намерения. Обичай съседа си така, както обичаш себе си. Богоугодна повеля, която е лесна да се изрече, ала мъчна за изпълнение! Другата емоционална връзка е чрез идентифициране. Всичко онова, което подчертава съществените прилики между хората, предизвиква усещане за общност, идентифициране, върху което до голяма степен почива цялото здание на човешкото общество.
Фактът, че хората се делят на водачи и водени е още едно проявление на тяхното изначално и непоправимо неравенство. Втората група се съставлява от широкото мнозинство. Те имат нужда от върховно ръководство, което да взима решенията вместо тях - решения, пред които те безропотно скланят глава.
Всеки човек има право на свой живот, а войната унищожава животи; тя насилствено вкарва индивида в ситуации, които погазват човешкото му достойнство, като го задължава да убива събратята си човеци против неговата воля; тя опустошава материалните блага, плодовете на човешкия труд, а и не само. Нещо повече, войните - така, както се водят днес, не дават възможност за героични постъпки съгласно старите идеали заради съвършенството на съвременните оръжия. Те се свеждат до това просто да заличиш единия от сражаващите се, ако не и двамата. Това е толкова очевидно, че само можем да се чудим защо воюването не се забрани по всеобщо съгласие.
Културното развитие на човечеството (някои, доколкото знам, предпочитат да го наричат цивилизация) не е спирало от памтивека. На тези процеси дължим всичко най-добро в нашата същност, но и много от онова, което носи страдание на човека.
От психологична гледна точка две от най-важните явления в културата са, първо, засилване на интелекта, който обикновено укротява инстинктивния ни живот, и, второ, насочване навътре на агресивния импулс с всичките произтичащи от това ползи и рискове.
Сега войната най-категорично противоречи на психическата същност, наложена ни от растежа на културата; ето защо е неизбежно да ненавиждаме войната, да я смятаме за крайно непоносима. При пацифистите като нас тя не е просто интелектуално и емоционално отвращение, но органическа непоносимост, странност в най-крайна форма. И изглежда, че естетическите безобразия на войната играят точно толкова ключова роля за тази неприязън, колкото и зверствата й.
Колко още трябва да чакаме, докато и другите хора станат пацифисти? Не може да се каже. И все пак, вероятно нашата надежда, че тези два фактора – културната същност на човека и основателният ужас от формата, под която ще се водят войните утре – ще допринесат за изкореняването на войната в близко бъдеще, може и да не е напразно въжделение. Но по какви преки или непреки пътища ще се случи това, можем само да предполагаме. Междувременно можем да сме спокойни, че онова, което тласка културното развитие, работи срещу войната.
Снимки ~ en.wikipedia.org
