Скритата симетрия на любовта ♥ Берт ХЕЛИНГЕР

Психолог, педагог, философ, Хелингер търси дълбоките връзки на семейните обвързаности, оплели човешките души в болезнени нишки. Той е създател на груповия терапевтичен метод „Семейни констелации”, който се опитва да открие истинското място на всеки индивид в сложната хореография на семейното съзвездие. За слабите ни страни, за заблудите, страховете, страданията, конфликтите и разочарованията ни – този метод е възможност да намерим отговорите, които търсим. А любовта, към която се стремим има свои правила. „Мнозина мислят, че са свободни в любовта си. Обаче любовта си има правила. Много от правилата на любовта следваме неволно. Осъзнаваме ги. Ние знаем, че ако ги нарушим, ще страда любовта ни. Други правила остават скрити за нас. Затова ги нарушаваме. Ние се учудваме, че любовта ни се проваля, въпреки че опитваме всичко, за да е успешна. Тази книга представя тези правила. Тя трасира пътя към една друга, една по-дълбока любов”, казва Хелингер за книгата си „Love's Hidden Symmetry” (”Закони на любовта”). За скритата симетрия на любовта, споделено от немския психолог.

Истинската любов приема и желае другия такъв, какъвто е. Това докосва нещо много дълбоко и позволява на любовта да се развие.

Когато жената се отнася към своя съпруг като към дете, опитвайки се да го промени или държейки се сякаш това е най-доброто за него, той често си взема любовница. Неговата любовница е неговият истински партньор. Ако все пак той има добри отношения с жена си, но все още си има любовница, тогава любовницата му най-вероятно представлява майка му.

Като правило, жена, която е доволна да живее в тристранна връзка, е татковото момиче. Ако търси решение, тя трябва да напусне сферата на влияние на баща си и да се върне към своята майка.

По правило, бракът не свършва, защото единият партньор е погрешен, а другият – безпогрешен, а защото единият или другият са заплетени в нерешени неща от неговото или нейното семейство на произход или защото са водени в различни направления… Партньорите често се държат сякаш тяхното участие в отношенията са като членство в клуб, което е било свободно избрано и лесно може да се прекъсне. Но безкрайното съзнание, което пази любовта ни учи на друго. Ако ние сме свободни да прекъснем нашето взаимоотношение, раздялата нямаше да бъде толкова агонизираща.

Във всички наши различни взаимоотношения, нашите основни нужди си взаимодействат по комплексен начин:

1. Нуждата да принадлежим, което означава от свързаност.

2. Нуждата да поддържаме баланса между даването и вземането, което е от равновесие.

3. Нуждата от сигурност на социално споразумение и предсказуемост, което е от ред.

Тези нужди ограничават нашите взаимоотношения, но също така и ги правят възможни, защото едновременно отразяват и дават сила на нашата базисна нужда да общуваме близко с другите хора. Нашите взаимоотношения са успешни, когато ние сме способни да удовлетворим тези нужди и да ги балансираме едни с други, и стават дисфункционални и разрушителни, когато не можем. С всяко действие, което влияе върху другите, ние се чувстваме или виновни, или невинни. Точно, както окото постоянно прави разлика между тъмното и светлото, по същия начин един вътрешен орган постоянно прави разлика между това, което служи и което спъва нашите взаимоотношения.

Когато нашите действия застрашават или нараняват нашите взаимоотношения, ние чувстваме вина, и ние се чувстваме свободни от вина, или невинни, когато нашите действия им служат. Ние наричаме нашия опит на вина или невинност – което е нашето чувство за това, кое служи или застрашава нашите взаимоотношения – лична съвест. По този начин нашите чувства на вина или невинност са първичен социален феномен, който не е задължително да ни води към по-високи морални ценности. Точно обратното, свързвайки ни толкова силно към групите, които са необходими за нашето оцеляване, нашите чувства за вина или невинност често ни правят слепи за това какво е добро и зло.

Мечтата за невинност без вина е илюзия.

Преждевременното помиряване и прошка пречи на конструктивния диалог, когато покрива или отлага конфликт и остава последиците от него на останалите членове на семейството. Това е особено деструктивно, когато този, спрямо когото е било съгрешено, се опитва да освободи съгрешилия от неговата или нейната вина, сякаш жертвите имат тази сила. Когато е необходимо помирение, човекът, срещу когото е съгрешено, не само има право да изисква изкупление, но и задължението да го изисква. И, обратно, човекът, който е съгрешил, не само има задължението да носи последствията от своите действия, но също така и правото да го направи.

Колкото по-дълбоко става взаимоотношението и по-дълго съществува, толкова повече смърт навлиза и става част от него. Ние може да навлезем в партньорството с надеждата да ни изпълни и сложи край на нашата нужда или самота. Реалността,  обаче, е че това неизбежно води до смъртта. Дори, когато любовта разцъфтява в партньорството, незавършеността на душата остава и тя е такава, че партньорството не може да я запълни. Да се занимаваме с тази толкова дълбока и толкова човешка незавършеност ни отвежда до най-големите мистерии на живота, до духовните и религиозни измерения. Както илюзиите избледняват и умират, така и двойките, чиято любов остава жизнена до техните стари години, се срещат както с ограниченията на партньорството, така и с тези мистерии. Жертвайки надеждата, че техният партньор ще удовлетвори това, което нито един партньор не може да направи, те започват да гледат с повече любов един на друг, освобождавайки се взаимно от своите по-ранни очаквания и предавайки се на процес, чийто изход не може да бъде видян.

Всяка криза дава възможност на двойката да практикува умиране. Това изисква партньорите да жертват нещо, което те са пазели дълбоко в сърцата си, за да може тяхната любов да продължава на по-дълбоко и трайно ниво. С всяко отпадане на нереалистичните надежди партньорите стават нарастващо отворени и може да бъдат видяни и обичани такива, каквито са – и, също така, да виждат и обичат своя партньор. Такава любов е отвъд илюзиите и пребивава в това, което е.

С всяко предаване и загуба, новото, което навлиза във взаимоотношенията, е по-скромно и релаксирано. В същото време тяхната любов става по-подхранваща за душата, отколкото любовта на младоженците. Така, с приближаването на взаимоотношението в двойката към земята и смирението, те израстват към смъртта и стават приятели с нея. Затова човек често може да види израз на дълбока ведрост върху лицата на щастливо женени възрастни хора, защото те вече не се страхуват от загубата и смъртта.

От „ Love's Hidden Symmetry: What Makes Love Work in Relationships”
Снимки ~ associazioneaccademia.com, bg.wikipedia.org

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK